The Notebook

Старо цинично куче съм. След провокация от двама познати, които ми казаха, че са се наревали яко на един и същи филм (The Notebook), реших, че няма какво да изгубя, ако и аз се пробвам да поплача. Не че слъзните ми жлези са твърде пресъхнали... но все пак да хвърля едно око - защо аджеба толкова хора ги избива на сълзи от този филм. Включително корави мъже. Е, едно мога да кажа - и от мен излезе сълзица, в последните мигове. Не кой знае колко, защото, както вече подсказах по-горе, съм коравосърдечно копИле, или може би би трябвало да кажа копеУе? Все едно... стига глупости, минавам направо към същината. Знам ви аз, всичките сте заети хора... вече със сигурност съм ви досадил с това въведение :)


Странно, въпреки че все пак филмът ми хареса и ме разчувства, не спирам да му намирам недостатъци. И все пак не само че според мен става за гледане, но и е в състояние да ви разтърси емоционално. Представете си картина, разрязана на малки парченца. Която несръчно хлапе се опитва да подреди... както се реди пъзел. Личат грешките, кръпките, несъвпаденията, местата, където нещата са останали неогладени... но когато в крайна сметка всичко си дойде на мястото, виждате пред себе си шедьовъра, какъвто би могъл да се получи. И някак си забравяте за останалото. Ако гледате The Notebook с твърде строгия поглед на критика, той е твърде слаб, за да заслужава въобще вашето внимание; ако обаче подходите с емоция, той е близо до шедьовъра. Точно това го прави и така противоречив.


Ще се опитам да не разкривам сюжета в детайли - въпреки че той е абсолютно предсказуем и от самото начало можете да отгатнете дори как ще завърши. Съдете сами - мекосърдечно девойче от богато семейство се колебае между двама - богат и добър младеж и беден и добър младеж, като мисля, че е очевидно кого, противно на логиката, избира в крайна сметка; историята изобилства от ретроспективи, доколкото се разказва от името на вече остарялата двойка - и за да допълним недостатъците в разказа, в наши дни тя е с амнезия деменция, той й чете тяхната история, по този начин връщайки я при себе си. Финалът го премълчавам, защото в него е солта на историята, въпреки че и той не е далеч от предвидимото.


Реално филмът е пълен с клишета до степен на непоносимост. Ако не беше неимоверният актьорски състав, който го удържа на адски високо ниво, просто щеше да се превърне в типична бозица от тези, които целят просто да изстискат заветната сълза от зрителя, разчуствайки го с евтини похвати. В сюжета ясно личат движенията на кукловода - използвани са толкова много класически схеми с познат ефект, че от един момент нататък предварително знаеш какво точно ще се случи. Формулата е доказана, работи от години - и един от най-пресните примери за същото е "Бенджамин Бътън". Има нещо, което безотказно действа в такива филми и на циници като мен, стига актьорите да са си свършили добре работата. Тук почти всички са на място - макар че Рейчъл Макадамс не ми изглежда убедително като богатска дъщеря, но това е въпрос на вкус. Всъщност част от женския каст видимо куца, просто заради абсурдните и неправдоподобни аспекти на сценария, където жените се мятат от една емоция в друга като абсолютни истерички. Не че това го няма и при мъжките персонажи, но... някак си Джеймс Гарнър и Райън Гослинг успяват да се удържат от преиграване.


Номерът ставащото да не започне да ви изглежда като истински фарс е в това от един момент нататък просто да се отпуснете и да възприемате ставащото на екрана именно като алегорична и красива приказка, ако ще и несръчно конструирана. Но пък изиграна от доста талантливи изпълнители. Ако успеете да се изключите от следенето на сюжета сам по себе си - и се оставите единствено на емоцията, нещата започват да звучат по коренно различен начин. Операторската работа на Робер Фрес е образцова, той е успял да направи филма неимоверно, приказно красив. Музиката също действа най-добре на емоционално ниво, стига да не се замисляте много-много за историческите или стилистичните несъответствия. Има и няколко наистина сполучливи епизода, които заслужават да влязат в учебниците - например сцената със светофарите на централната улица - и езерото с лебедите. Всъщност просто се опитайте да гледате филма, без да обръщате внимание на сценария и режисурата (знам, че звучи смешно и парадоксално, но именно тогава нещата си идват на мястото - иначе непрекъснато ще се дразните от клишетата, които изскачат от всеки ъгъл).

Дали да го гледате? Ами не знам. За жените ще кажа: ако имате чувствителен мъж до себе си, вярвате в любовта за цял живот и обичате да си поплаквате пред екрана, отговорът е категорично "да". За мъжете ще се опитам да се изразя по друг начин - ако искате да минете за чувствителен и да накарате девойката да се разплаче, за да я утешавате след това (тук следва многозначително покашляне), филмът е точно за вас. Не, това прозвуча вулгарно. Хайде да го кажем така: може да не вярвате във вечната любов, но изтърпете тази слабост на девойките, склонни да вярват в такива неща... ако не можете да им свалите звездите от небето собственоръчно, оставете ги поне да ги съзерцават на екрана. Какво щеше да е любовта без приказки? А, да, ако сте бедни като църковни мишки, замислете се с кой герой ще ви асоциира тя след гледането на този филм... :)

P.S. За правилното възприемане на този филм много спомага това да не сте се отучили от този искрен, емоционален и много детски начин на гледане на кино:

Чудо

Насред нервния, бесен ден, обилно подправен с късане на нерви с непредсказуеми колеги, е изключително лесно да видиш чудо. Малко. Топло. Трепетно. Живо. Чудо на съзерцание и разбиране. Чудото на живота сега. Тук. Не някъде там в сладката далечина. Не след отпуск на тропическите курорти. И даже не в портфейла на щедър меценат. Чудо ежедневно, обилно подправено с ежедневие. Чудо във всеки миг.

Чудото в това ти да вдигнеш глава и да прибереш с ръце търбуха, представяйки си се като строен красавец, а при това те гледат леко насмешливо, но ласкаво и с топлота. В това с каква невероятна тъжна нотка от клона пада пожълтял лист - и няма кой да стои отдолу, разпъвайки платнище и да крещи: "Не го прави, не скачай!". В това как ти хвърля поглед шофьорът на колата, скучаещ в съседната писта на булеварда, не сърдит, нетърпелив, раздразнителен, а като че ли някак извинителен. Какво да правим, такъв ни е трафикът, никой не е виновен. В това така простичко: "Е, как си? Нормално ли е всичко? Виртуално те прегръщам!", прочетено с изпитата набързо чаша чай по обяд, което може да те освободи от трупаното цяла седмица напрежение.

Чудото в това, че можем просто да спрем. Просто да погледнем на света наоколо и с всичките пори на душата си да попием удивителните, райски сокове на живота. И абсолютно потресаващ е самият факт, че понякога наистина го правим. Не с раздразнение, не бързайки и суетейки се, а изведнъж. По интуиция. По команда отвътре. Това е абсолютно невъзможно чудо, че зад грубата телесна обвивка се крие душа, а не сбръчкано, твърдо, плесенясало парче забравено сирене. И правилно изсвирената нота може лесно да изцеди от нея сълза. Тъжна, благодарна, щастлива. Щастие, че имаме това малко чудо на сегашния момент. Момент от живота.

Нощен полет над MCITP учебниците

В рамките на необходимостта да помагам на един неблагополучен познат - опитвам се да чета книги за самоподготовка по Windows Server 2008. За MCITP, изпити 70-647 и 70-640. Не че ме е досърбяло да се явявам на тях, в общи линии за тях ми е trans penis - но нали все пак трябва да си имам някаква представа за WS2008, преди да се заема да му оправям бакиите в режим "напред в атака, и грешки е за предпочитане да не се допускат"... :)

Е, господа, това не е просто майката-си-трака. Това е майката-си-трака-трака-трака.

"Днес с вас ще се учим да сглобяваме газотурбинен двигател.

За това ще ни бъдат необходими две бутилки водка - и разглобен газотурбинен двигател." ©

По отношение на въпросното четиво - изглежда просто феерично. Не знам да се смея или да плача.

"Пълноценната поддръжка на протокола IPv6 е фундаменталната разлика на WS2008 от всичко, което въобще е съществувало досега, от времето на абака. Това е много важно свойство на WS2008. Именно заради него преди всичко е бил създаден WS2008. Гордейте се, че вече имате WS2008. В това занятие напълно ще се изпълните със съзнанието за важността на IPv6 в реализацията му в WS2008, ще се научите да настройвате мрежи под този протокол, а също така ще усвоите настройката на DNS за IPv6 адреси.

Адреси v6 могат да се раздават чрез DHCPv6. Ако искате - и stateless, ако така предпочитате. Или въобще с автоматичните настройки. Но доколкото тази тема излиза извън рамките на този учебник - да присвоим на нашия тестов интерфейс адрес ръчно: fec0:0:0... И няма какво тук да питате за DHCPv6! Всичко си го има на TechNet, някой да е отменял употребата на Google?!

А сега пингнете гейтуея. Със същата команда, която е и за IPv4 хостове. Вижте! Вижте! Виждате ли? Той се пингва!! И със същата команда, което е особено важно! Ай, въх, всички се съберете, съберете се тук, всички, да празнуваме - оказва се, че IPv6 все пак също умее да се пингва!! Ще пием и ще празнуваме. Поне седмица!

... А още - IPv6 има специални адреси на локалните хостове, локалните канали, аналогични на APIPA, а също така и други broadcast адреси. Префиксите им са ей такива... Запомнете, запомнете тези префикси! На изпита ще искат от вас наум да пресметнете например груповия адрес - един х.. знае защо въобще това би могло да ви потрябва на практика - но ще ви го поискат.

А сега... Сега същинското шаманство. Конспектирайте си стоипейсет начина да осигурите поддръжка на IPv6 върху традиционни IPv4 мрежи. От които никой, който е в здравия си разум, няма никога да се откаже в обозримо бъдеще, защото такованите в главата ентусиасти в нашия бранш особено дълго не се задържат: такъв ни е браншът - консервативен донемайкъде. 6to4, Teredo, ISATAP - и прочие никому ненужни екзотики. По-подробно за цялата тази ш...ния можете да прочетете - отново - на TechNet (купчина линкове) или в RFC (още един куп линкове). Но засега просто запомнете, че такова нещо по принцип съществува. Така или иначе всичките ви сървърни интерфейси ще работят изключително и само в IPv4 - но ние това все едно не сме ви го казвали, ако нещо..."

По-нататък става още по-весело.

"А сега - дискотека с блекджек и проститутки практика! Създайте в конфигурацията на DNS статичен запис за хост с v6 адрес. Не забравяйте да деселектирате полето "обновяване на реверсния запис". Сега влезте в реверсната зона и се уверете, че съответният PTR запис липсва. После се върнете и все пак създайте реверс. Убедете се, че той все пак се е създал. С това упражнението приключва, Вие вече се научихте напълно да работите с протокола IPv6, поздравления! Ай, въх, всички се съберете, съберете се тук, всички, да празнуваме!!"

Бележки: стоипейсет линка към допълнителни материали в TechNet и RFC, през всеки абзац от текста.

...Направо ридах над разделите, посветени на интеграцията на структурите на Win и UNIX. Започват епично: "Най-после! Най-после MS WinServer се научи изцяло да поддържа всякакви хетерогенщини. Ето има ADFS, ето - NIS и NFS (демек преди ги нямаше, нъл тъй), ето има синхронизация на паролите (юниксовите админи радостно отварят /etc/shadow за запис за всички). И въобще - вие дайте каквото и да е от POSIX архитектурата, ние ще му осигурим поддръжка! (ми да бе: стандартът POSIX е бил формулиран едва ли не още преди Бил Гейтс за първи път да се заеме като тийнейджър с ръкоделие в банята...)"

Завършваме обаче, естествено, погребално: "Упражнение 1, за затвърждаване на наученото. Вие сте администратор на транснационалната корпорация FuckMeTender, която неотдавна е погълнала фирмата PunksAreNotDead, сисадмините на която и до момента си нямат идея какво е Windows. Вашата задача е да разкарате всички юникси от поделението и да мигрирате към най-правилната и съвременна технология WS2008. Вашите действия?"

NIS? NFS? ILM? SUA? Хо-хо-хо. Отговорът се съдържа директно в самия въпрос: "разкарайте всички юникси". Останалото е само чесане на езика в стил "колко сме готини". А иначе кажете ми, защо WS2008 може да изпълнява ролята само на NIS master, но по принцип не му понася ролята на NIS slave. Интеграция просто маматаситрака, ъхъ.

Бля, а за теорията на планиране на ADDS инфраструктурата, избора на модели на структури на домейни и изграждането на доверителни отношения мисля въобще да си замълча. Дори и в основното училище по родинознание са ме учили на по-практични неща. Като "Априлската линия на партията е жизнена и силна с умението на партията да търси и намира научнообосновани решения с огромно практическо значение за движението ни напред". Нима може да има бисери от типа: "Има случаи, когато. А има и обратното. Ето фирма с 20 компютъра - а в AD 4 дървовидни структури и 50 домейна. А виж транснационална мамата-мамата-трака-корпорация с филиали в четиридесет страни, десетки хиляди станции и кинти до степен да спиш върху тях вместо дюшек - но само една дървовидна структура и един домейн. В общи линии, първоначално изяснете всички подробности един х... знае от кого, по-нататък се опитайте да ги сравните с еталонните примери един х... знае какви, а после хвърлете монетка за избор с ези/тура на конкретния модел. Описан впрочем също до потрес мъгляво и неясно."

И след това нещо издават някакви сертификати за професионализъм, ако не бъркам?!?

Ако е така, това изключително ми напомня MBA: "Всичко знам на теория, ама нищо не умея да направя с ръцете си." Тъжна история. А пък аз повярвах, че чета методически ръководства или решения на стандартни задачи.

Making It To 30

Реч на Дейвид Фостър Уолъс пред завършващите Кениън Колидж през 2005 г., посветена на това какво е "да осъзнаваш живота и да живееш ден за ден" ("to stay conscious and alive, day by day"). Кратък откъс:

«Типичният ви ден например е: ставате сутринта, отивате във вашата сложна, интересна работа, работите там 9 или 10 часа, и в края на деня сте уморени, изтощени психически - и всичко, което искате, е да се приберете вкъщи, добре да вечеряте и може би да разпуснете няколко часа, а после по-рано да легнете да спите, защото трябва утре рано да станете и да правите всичко това отново, но след това си спомняте, че вкъщи са ви свършили хранителните запаси, а не сте имали време да пазарувате тази седмица, защото сте били изключително заети непрекъснато, заради сложната, но интересна работа, и се налага да минете с колата до супермаркета и да купите нещо за ядене.

Краят на работният ден е - и трафикът по пътя е изключително натоварен, затова вие стигате в супермаркета по-късно, отколкото сте възнамерявали, а после, когато най-накрая се окажете в него, той е абсолютно препълнен с хора, защото сега, както вече казах, е краят на работния ден, когато всички хора с тежка, но интересна работа си купуват продукти за вечеря - и супермаркетът е ужасно, безумно ярко осветен, и там звучи някаква попмузика от типа на Кание Уест или нещо дори още по-лошо - и това като че ли е последното място, където сега би ви се искало да се намирате, но нищо не можете да направите, защото трябва да хапнете нещо, и бродите из огромните, обсипани с флуоресцентна светлина коридори на хипермаркета, промъквайки се между количките на другите хора, в напразни опити да откриете необходимите ви продукти, изпреварвайки другите бързащи хора с пълни колички, и накрая ви се пречкат някакви старци, които се движат много бавно, пречкат ви се младежите, които се возят на количките по коридорите между рафтовете, а хиперактивните деца, които дърпат родителите си за ръкавите, умолявайки ги нещо да им купят, също не добавят оптимизъм, но ето че в края на краищата събирате всичките необходими ви продукти в количката и бързате към изхода, за да откриете едва тогава, че всички каси са препълнени от купувачи и се налага да застанете на опашка на сто метра от самата каса, което действа абсолютно обезкуражително – защото магазинът е толкова огромен, нима е толкова трудно да направят повече каси?, но вие поемате десетина пъти дълбоко дъх и удържате яростта си.

На касата плащате в кеш, или с кредитна карта, след което ви изпращат с думите "Всичко хубаво! Заповядайте пак!", и това е истински глас на смъртта, а после на паркинга, балансирайки с купчините пакети с хранителни продукти, се опитвате да ги поберете в миниатюрния багажник така, че нищо да не падне на земята, а после, след половин час маневри по препълнения паркинг край хипермаркета, най-накрая излизате на шосето и можете да се влачите със скоростта на костенурка до дома си, за да можете най-накрая да си направите вечеря, и така нататък, и прочие, и прочие.»

Едно от най-добрите неща, които съм чел напоследък.

Впрочем седмица след публикуването на тази реч Уолъс се самоубива. Многозначително, доколкото едно от последните изречения в този текст гласи: "It is about making it to 30, or maybe 50, without wanting to shoot yourself in the head."

Буря с подръчни средства

Напоследък зачестявам с глупостите, но когато нещо ме шашне толкова, че просто не мога да му устоя, сори. Жалко е, когато нещо така фундаментално потъне в Twitter-лентата за секунди.

Пичовете по-долу са единственият джаз-хор в Словения. Наричат се Перпетуум Джазиле и тук можете да видите как с подръчни средства изобразяват... буря!

Изключително впечатляващо.

И за да не хабя още един пост за нещо не по-малко добро, ето ви малко спонтанни инвенции от неподражаемия Боби Макферин, който демонстрира превъзходството на подскоците пред скучното натискане на клавиши, свирейки пентатоника с... зрителите: