Шрифтово

На няколко пъти получавам по мейл и ICQ въпроси защо съм разредил писането. Ами... донякъде нямам вдъхновение, а от друга страна съм леко зает. Ей този шрифтец по-долу ми отнема почти всичкото свободно време в последните седмица-две, и не се очертава да бъде готов скоро.


Когато бъде готово, би трябвало от него да се получи нещо подобно на това:


Само за протокола: ненавиждам смяната на лятното и зимното време. Въпреки че има нещо позитивно в това да получиш един час допълнително, все пак, макар че аз естествено не го използвам за сън :)

За да не зяносвам напълно цял пост, ето ви малко любопитна информацийка в същата насока: холандците ги е избило на екология и за да се пести тонер, предлагат да се използват шрифтове с дупчици. Според създателите на това чудо, което изглежда неимоверно неугледно при печат, от употребата му се пестят средно по 2 евро на служител годишно. Е, вероятно ако фирмата е с половин милион служители, действително има далавера от употребата му. Та ако сте толкова екологично отговорни, цъкайте горе и теглете тази грозотия. Имайте предвид, че кирилица няма, но пък екологията изисква жертви :)

P.S. Ако животът ми се стори прекалено скучен, току-виж някой ден се хвана да го кирилизирам, та да ме "благославят" беге фирмаджиите...

P.P.S. Закъснял ъпдейт, но доколкото не ми се пише нов пост на тази тема... Вячеслав Славински е създал нещо велико за стари кучета като мен - шрифт, имитиращ този на старите VT-220 терминали! За истинските кодери е предвидена и кирилица, така че кефът е пълен. За пълен носталгичен ефект се препоръчва да се употребява с зелен (или кехлибареножълт) цвят на черен фон, с размер 15 пункта под Windows или 20 пункта под Mac/Linux. Леко коригирана от мен версия (преименуван в 8.3 формат за пълна съвместимост със стари ОС, с поставени правилни названия на кирилските символи вместо NameMe.xxx и прочие) можете да откриете тук. 100% Free Software, created with FontForge!

Защо толкова обичам да се из(б)ложа

Ей тази простотия, която четете на този сайт, се роди от изгнанието на духа. И той не се носеше над водата, а над водката :)

Майтапът настрана, някога регистрирах този конкретен блог от нямане какво да правя, и от отегчение. Тогава се опитвах да работя за смешни пари в един забутан вестник с бизнес-насоченост, който за щастие много скоро след това скоропостижно потъна, ударен от айсберга на беззаплатието. Впрочем колегите все пак си ги биваше, в толкова пичовска среда не съм бил от години.

В миналото си имам цяла върволица от сайтове и блогове, които съм убивал безмилостно в момента, в който са ми ставали безинтересни. Или просто съм ги оставял да вехнат самички, без мен, без да ги поглеждам с години. Примерно два сайта, два уърдпреса, единият на собствен домейн, плюс членство в BGLog.net, което повехна, когато си забравих в местното Интернет клубче сесията незатворена и едно дребно келеме ме изпокара с човека, стоящ зад тази блог-система, заради един комикс със зайци ;)

Казаното дотук си е абсолютната истина, но не отговаря на един простичък въпрос - аджеба за чий ми е да седя по нощите и, вместо да спя като некъпан, да редя глупости онлайн, четящи се от тесен кръг хора, които понякога си мисля, че мога да назова поименно. Ами много ясно - аз съм комплексарче, което съзнава, че (ако направим известна аналогия с предишния ми пост, който съм сигурен, че ще си остане девствено непрочетен) дискурсът в мен доминира над гламура, или казано другояче, че съм много по-умен, отколкото красив, с една дума, отново правейки аналогии, че (на) моя милост (ми) е много по-дълъг, отколкото зелен :)

Писането в блога ми спестява необходимостта хората да ме виждат на живо и да се разочароват; така е по-лесно да си представят легенди за моя милост, според които аз съм един такъв митичен персонаж, който е едновременно умен, красив, сексуален, (а)морален, ироничен, споменах ли красив? Накратко такъв, че Брад Пит, Хю Джакмън, Том Круз, Едуард Нортън и Джордж Клуни са се събрали в ъгъла, нервно пушат и гледат с завист към моя милост, който е станал такъв център на вниманието, че хората въобще не им обръщат внимание. За жалост вече на няколко пъти се развиртуализирах на няколко блогосбирки, така че митът е безусловно поруган. Нищо де, ще го градим отново :)

Естествено, има и един момент, че като журналист вероятно повече ме влече да пиша в нормално издание, каквито не се въдят в БГ, така че компенсирам, изливайки мисли в формата, в които бих ги написал в нещо, което да не е напълно лайфстайл парцал. Някога с присъщия си идеализъм си мислех, че след безславния залез на "Егоист" ще се роди нещо смислено и четивно, в което да не доминира сублимиран гламур, но не би. Сега надеждите ми са в българския Rolling Stone, но като знам пазара, сигурен съм, че и той скоро ще се влее в нашенската канава на УГ.

Някъде зад всичко това прозира и нереализираният писател в мен, който не желае да продава труда си за пари, а да го раздава на тези, които го заслужават се интересуват - и така да се самодоказва, най-вече пред себе си. Плюс негодуванието от определени социални феномени, плюс удивлението от нечии таланти, плюс суетата да се меря с местните блогозвезди, за което допринася TopBlogLog. Някъде в основата сигурно има и това след време да си припомня какъв съм бил преди време, прочитайки старите си вече забравени постове, и да си кажа, че някога всичко беше друго, по-различно, че дори носталгията някога беше по-добра.

Смешното в цялата история е, че някога пуснах един ехиден текст, който беше посветен на т.нар. топ-блогъри. Тогава не съм си и помислял, че ще доживея да ме смятат за един от тях, даже малко ме е срам :)

Мерси за поканата от Събина. Сега... кой да изтезавам да продължава... ох, не ви ли станаха малко множко блогощафетите, бе хора? Не ща с такива линкове да ви катеря класациите, не го ли показах вече? Нормално би било да питам Комитата, сега обаче затънах в колебание кои да да са другите. Хриси, отзови се, а? Краси, навит ли си на малко самокопаене? Майк Рам? Да, сетих се още кой. Графа. Естествено, ако някой друг го досърби да пише на тази тема - ринг свободен, кой съм аз, че да ви преча да си вадите мръсното бельо на показ?

Empire V

Тази рецензия за пелевинския Empire V я започвам няколко дни поред и след това я пращам в небитието. Просто защото усещам, че ме избива на морализаторство, на обяснения за смисъла на живота, целите, които преследваме, и на съпоставки с разни прехвалени четива, които били, видите ли, фундаментални. Да, точно Айн Ранд имам предвид. Но стига, пак започнах да се отплесвам, още от самото начало.

Вампирската тематика очевидно се ползва с небивала популярност напоследък. То не бяха нощни и дневни стражи, Twilight, Underworld и какво ли не още. Към същото би трябвало да причислим и чичо ви Пелевин, още повече че той оре тази нива от години. Неговата митология е неизменно хомогенна отдавна, и само се допълва с още някой и друг допълнителен аспект. В този смисъл Empire V не е нищо, което да не сме виждали до момента. Тя обединява доста теми от предишни негови текстове (при това не задължително най-добрите!) в една обща маса, слагайки ги под общ знаменател, малко в духа на късния Хайнлайн. С произтичащите от това плюсове и минуси. Само че точно в тази книга въпросът далеч не е в сюжета... нито в цинизмите, които тук за всеобща изненада не преливат отвъд допустимите граници.

Тези, които ме познават, знаят, че не съм фанатик на тема печелене на пари - казано другояче, съм достатъчно мързелив и недостатъчно старателен, за да превръщам парите в цел. Опитвам се да бягам от въпроса каква е вашата цел в живота - аз съм стар циник, така че ще помоля тези от вас, за които това не са парите и сексът, да вдигнат ръка и да назоват другото, за което живеят. Няма да питам и удовлетворява ли ви такъв живот. Това си е ваш проблем. Едно ще кажа - тезата за работата, превърнала маймуната в човек - в комбинация с аргумента, че липсата й би го превърнала обратно в маймуна, е силно преувеличена. Но ето че май пак се отплеснах... :)

Empire V е игра с читателя. Игра на дискурси, колкото и вулгарно да звучи тази дума :) Текстът елегантно се гаври с цялата съвременна култура, упс, исках да кажа съвременния карго-култ, в който живеем. И колкото да се иска на някои защитници на "западния" начин на живот да изкарат, че това е правилният и единствен път, постлан с зелени банкноти, Пелевин го хваща, обелва го от гламурната му обвивка, поставя го в чинийката и чака реакцията на зрителя читателя. Истината често боли, така че в случая тя се поднася умерено замаскирана в поредната вампирска трактовка, поръсена с любовна история и аранжирана в гарнитура от асорти приключенски обрати. Под всичко това обаче има простичък анализ на обществената структура като дихотомия на две взаимодопълващи се същности - гламура и дискурса; анализ, не по-малко вулгарен от този в "Борат" или "Бруно", но тази вулгарност е поднесена с такъв финес, че доставя същинско удоволствие.

Макар и привидно лековата заради "вампирския" сюжет, книгата всъщност се занимава с употребата на човека като дойно животно, с обществените механизми, движещи човешката етология. Не, не е правописна грешка, че не пиша психология. Не се самоласкайте. В съвременното общество човешкото поведение е преди всичко етология и рефлекси, по павловски. Сюжетът за простичкия, да не кажем направо примитивен младеж, тръгнал от низините и по силата на случайността превърнал се в по-висше същество, научаващ постепенно "истината за света наоколо", изобщо не е нещо ново, дъвкан е и в "Матрицата", че и в фантастиката от 60-те. Когато обаче включим в сместа солидни количества постмодерна ирония към съвременните културни кодове и обществени механизми, плюс безмилостен поглед върху социалната структура, ситуацията става доста по-различна. Тогава погледът върху формирането на идеалите, ценностите и приоритетите - не само, но основно в постсоц страните, започва да провокира доста размисъл. Какви са резултатите от този размисъл, зависи основно от това кой аспект у вас е надделял - гламурът или дискурсът :)

Точно около тези две понятия се върти основата на цялата религия и система от карго-култове, служещи като основа и унифициращи обществата в глобализирания свят. Практически съм уверен, че почти няма да се намерят хора, които да не си кажат в един момент, че това, което прочитат в Empire V, вече им е идвало наум - но просто са го приемали като даденост, и не са осъзнавали порочната му същина, докато друг не го изрече на глас; а дори и тогава отказват да си признаят, че има нещо гнило в... ясно къде. Пелевин в случая жонглира с хапчетата, подавайки ту червеното (дискурса), ту синьото (гламура), така че човек да пробва и от едното, и от другото - и в съпоставката да открие за себе си света в нова светлина.

Естествено, борци с гламурното и постмодерното има предостатъчно, но всъщност някой предлага ли алтернативи? Отговорът на този въпрос от самия Пелевин е точно какъвто бихте очаквали - не е възможна алтернатива, защото всяка нова конструкция неизбежно ще е част от съществуващия дискурс и ще служи на основната му цел - сублимацията на богатство, а "антигламурното", колкото и да е бунтарско на вид, се комерсиализира също толкова успешно и спомага за лансирането на гламура в най-затънтените места, където традиционният гламур е непостижим.

Изкушавам се да извадя определени откъси от романа (в мой личен превод; не съм в особена възхита от публикувания любителски превод на откъси, но за незнаещите руски той ще свърши някаква работа), достойни за самостоятелно цитиране, особено в частта за "Ума "Б", служещ като огледало на традиционния ум - и отличаващ хората от животните. Очевидно това е абстрактното възприятие, което Пелевин адаптира в контекста на сюжета, така че то там отразява функцията на ума като жлеза за пари, генерираща сублимиран финансов концентрат.

- Разликата между два мерцедеса, в чист вид, са парите. А културната среда, която се състои от тези разлики, - това е кариерата, в която се добиват парите. Тази кариера, както сами разбирате, не е някъде навън, а в главата. Затова и казвам, че хората добиват парите от себе си.
- А как човек може да работи в кариерата, ако тази кариера е в главата му?
- Много просто. В ума "Б" върви непрекъснато абстрактно мислене, което ферментира в паричен концентрат. Подобно на ферментацията във винарския казан.
- А какво е паричният концентрат?
- Разликата между двата мерцедеса е паричният концентрат. Той се съотнася с парите примерно така, както листата на коката - с кокаина. Може да се каже, че парите са пречистен и рафиниран продукт на ума "Б".
- Кажете, а този паричен концентрат случайно не е ли същото, което е гламурът? - попита Хера.
- Правилно разсъждаваш, - отговори Енлил Маратович. - Но паричният концентрат е не само гламур. В пари се преработва практически всяко възприятие, съществуващо в съвременния град. Просто някои негови видове водят до производство на по-големи обеми парична маса от единица информация. Гламурът тук реално е без конкуренция. Именно затова около човека винаги има толкова много гланц и реклама. Той е като детелината за кравите.
- А нима гламур има навсякъде? - попитах аз.
- Разбира се. Само че навсякъде е различен. В Ню Йорк това е автомобилът "Ферари" и тоалетна от някоя си Дона Карън. А в азиатското село това е мобилен телефон с голям екран и тениска с надпис "Mickey Mouse USA Famous Brand". Но субстанцията, същината от това не се променя.

Дискурсът в тази конструкция е опаковка на гламура (и паралелно с това бариера за мисленето на хората). Останалото, добавено върху тази плоскост, вече е доразвиване на същата идея, плюс доизграждане на цялостната "вампирска митология", технически подробности от конструкцията на агрегата М5). Точно тук и е сблъсъкът на идеите на Empire V със стереотипите, усърдно набивани в главите на повечето от нас за всичките години на "прехода" (макар че на практика тези стереотипи са си присъщи за цялото съвременно глобализирано общество).

Всъщност като чиста литература Empire V е твърде слаб, за да заслужава внимание, въпреки че в него има твърде много характерни трикове на Пелевин с игри на думи и смисли, осмиване на съвременни тенденции и мемове; ако очаквате от него увлекателен сюжет, ще ви разочаровам - той става банален и предвидим още от първите страници, и почти няма да има изненади до самия край. Като чисто художествена стойност, той също е твърде далеч от това да бъде шедьовър. Ако обаче бъде четен като "люточушковска" евфемистична философска езоповщина, той предизвиква доста размисъл и, ако използваме класическите съвременни изрази, мощно кърти керамична продукция на завод "Видима Идеал" :)

Разбира се, не се съмнявам, че в момента се вживявам в ролята на въшката, "чийто временен ръст е равен на височината на обекта, върху който тя сере, плюс 0.2 милиметра". Пелевин се ебава здраво с критиците, културолозите, актуалните деятели на съвременното изкуство и гравитиращите около тях куратори, плюс всякакви други съвременни образци от познатия ни ландшафт, които се занимават основно с имитация на раждането на изкуство и смисли, за което логично получават нелоши пари. Да чукна на дървената си глава, по силата на определени обстоятелства, аз съм вън от този кръговрат, за което в последните години изпитвам искрено облекчение. От известно време съзерцавам света в дзен-спокойствие от имагинерния си връх на Фуджи, без да се ангажирам с която и да е обществена идеология или клише (още едно цитатче, пак оттам: "Какви ще са думите няма голямо значение, защото всички думи са равни една на друга - те са просто огледала, в които се отразява умът"). Което и желая на вас, стига да съумеете да се абстрахирате достатъчно много от света и цивилизацията. Пресявайте идеологиите, които ви наливат в главата. Ако, разбира се, ви се занимава и не ви мързи прекалено да го правите :)

Битер

- Без теб ще умра. - каза тя и скри лице в дланите си.

Отклоних очи. Повъртях в ръце лъжичката, после погалих ръба на чашата, за да отложа неизбежното. И се замислих.

Мнозина биха искали да чуят тази фраза, възприемайки я като "не мога да живея без теб". Но с нея… не. Тя може. И смисълът на нейния живот е именно в ежедневното умиране, а сутринта – тя винаги е just another day. Спорове с приятелки, до замайване, в опушения хол, изясняване на отношения – точно за това е създадена нощта. А аз съм утрото. Глътка горещо кафе с каймак, налято в белите чаши. Цвърчене на палачинки на тигана. Перцето, с което обичах да я гъделичкам по носа - ей, сънливке, тя ме замерваше с възглавницата, одеялото падаше, разкривайки мургавата кожа, която беше толкова приятна на докосване…

- Толкова си сладък. - казваше тя и облизваше меда.
Въздухът в стаята също беше сладък и вкусен, защото го споделях с нея. После сядах пред компютъра, а тя заспиваше под лекото потракване на клавишите.

- Толкова си сладък. - казваше тя и се разтваряше във въздуха. - Да намина ли?
Ники, Ивайло или Христо – винаги ще се намери някой, който да мечтае да спаси страдащата и неразбрана талантлива девойка. Тя ще разкаже колко жесток и несправедлив е животът и другите мъже, колко завистливи и подли са другите жени, а те ще слушат нейните небивалици и ще си представят колко добре биха изглеждали с нея на снимка.

Знаех, че тя отново ще се появи. Никой не спасява така, както аз. О, аз съм истински шампион в този спорт. Колко пъти вече се е случвало – три, четири?
Знаете ли как тя яде грозде? Изсмуква от зърното сърцевината и изплюва обвивката на края на чинията. След всяко нейно изчезване доста време се чувствах като тази обвивка. Заспивах сред чаршафите, пропити с нейния аромат, а когато и последната следа от нея изчезнеше, се напуквах отвътре като суха почва и се утешавах с мисълта, че ще дойде денят, когато тя отново ще се появи.

- Без теб ще умра. - каза тя. В полумрака на кафенето лицето й изглеждаше уморено. Явно имаше нужда от кафе с каймак и да помълчи в сладка прегръдка.
- Ще умреш. - потвърдих аз и решително отпих от черното еспресо. - Някога. Със сигурност не утре. И гарантирано без мен.
Вече съм битер шоколад.

На кой му е по-леко

Чел съм някъде (да се гръмна, ако помня къде), че нашата планета в продължение на три и половина милиарда години е била населена само с бактерии. И едва когато те са снабдили атмосферата с кислород (дотогава в състава на въздуха той е отсъствал почти напълно), се появила възможност да се развият нови, по-сложни организми. Точно такъв организъм имаме и ние, хората - много сложен и многоклетъчен, издържащ на ежедневен секс (ако се наложи) и на чист спирт. А бактерията не познава секса, а за нуждите на размножаването тя просто се дели наполовина - на лява и на дясна половина. В едната от тези половини се запазва личността и паметта на изходната клетка, а другата половина получава нова "душа". После двете половинки отчаяно се борят помежду си за топлото местенце под слънцето - и тази, която изгуби, е длъжна да го напусне; и след това се скита, насинена и нещастна, към ново място, където отново й предстои да се дели на две. А после отново двубой с последващо изгнание. Така може би някоя клетка вече три и половина милиарда години вече се скита, ако винаги губи.

При хората е по-лесно: можеш да си пиеш разредения с 60% вода спирт, да си седиш в родната кухня в непрана тишъртка, да гризеш солени сухари и да слушаш радио - и никой никъде няма да те подгони. Чудесен е животът на хората! Единственото неудобство е, че всеки нов живот се налага да започваш отначало - първо в детска градина, после в училище, отново да изгаряш в любовни мъки и да страдаш пред огледалото за всяка пъпка, и ти се иска да си спомниш какво е било с теб преди, за да почерпиш оттам опит и съвет, от мъдросттта на отминалия живот, но няма как да стане - всичко е напълно изтрито! Господи, колко е досадно така. Може би пък точно затова пием разреден спирт? А който не пие - живее първия си живот?