Проблемът с пода

(Всички прилики с действителни лица и събития са напълно случайни)

На третия ден нонстоп дъжд ѝ свършиха цигарите и тя реши да излезе от къщи и да дошляпа до магазина. Същевременно да види що за купчинка се е натрупала до оградата. Май вчера се е появила. Или онзи ден?
Завчера ѝ звъня ухажорът ѝ. Тя си повтори наум думата и се засмя – за първи път в последните дни.
Тя се беше прибрала по родните места, за да може малко "да си полежи в леговището, да си оближе раните" - така каза на най-добрата си приятелка, която знаеше какво се беше случило.
Макар че всъщност нищо особено не се беше случило. Човекът, с който тя ходеше през последната половин година, я беше зарязал. Но това не се случваше чак толкова рядко. Тя плака, напива се, седя по цели нощи у приятелки и дори една нощ реши да си реже вените – но в това режевенозно настроение пристигна в празната родна къща, и набързо ѝ мина. Оттогава прекарваше там такива дни. Намираше си някаква работа за вършене и след седмица беше като нова.
А ухажорът така и не разбираше, че няма да го огрее. Ето днес отново звъня и каза: "Знам къде си. Да ти донеса нещо?". Тя му беше затворила телефона.

Трябваше обаче да отиде за цигари.

Тя си облече якето и голямата шапка за дъжд, която ѝ беше останала от дядо ѝ.
Излезе от вратата и тръгна към портата и изведнъж видя, че до чимшира, който беше там, с гръб към нея седеше човек. Не беше купчина, а човек седеше на земята, отпуснал ръце и отметнал глава в протрита шапка. От ръката му беше паднал пистолет. Тя го заобиколи и се изплю: беше чучело. Стара ватенка, панталони и ръкавици, натъпкани със слама. В шапката беше набита сламка и за нея беше закрепена с безопасна игла голяма снимка на ухажора ѝ. Пистолетът беше детски, пластмасов.
- Пу, дагоева! – тя срита чучелото с крак и си помисли, че трябва да изчака слънцето и жегата, за да изсъхне тази гадост и да може да я изгори.
Излезе от портата, измина буквално петдесетина метра до ъгъла, когато я догони кола.
- Госпожице, да ви откарам до хоремага? – беше ухажорът.
- Майтапчия, - озъби се Тя. – Мадам Тюсо на половин работен ден.
И тръгна нататък.
Той изскочи от колата, обърна я към себе си и изведнъж падна на колене, върху мокрия асфалт на калната улица. Обхвана я през краката.
- Недей - заяви тя. – Не обичам никого.
- Ако никого не обичаш и през цялото време сменяш мъжете като носни кърпички, защо сред тях, в този… в това… - той се запъна - в тази върволица няма място и за мен? С какво съм по-лош? С какво?! – той вече почти крещеше.
- Имаш ли цигари? – попита тя.
- Имам, естествено, - отвърна той.

Тя го хвана за ръка и го поведе към къщата.

Направиха го още в коридора, почти без да се събличат: той не можеше да изтърпи повече.
После тя се протегна за дънките си и обличайки ги, го подкани:
- Айде, да те няма. И ми остави цигари.
- В колата имам цял стек.
- Донеси ми три кутии и изчезвай.
- Евтиния. - рече той.
- Направо жълти стотинки. - кимна тя.
- Добре де, никого не обичаш - каза той. – Случва се. Нещо като тъжна безчувственост. А някога ще можеш ли да обикнеш? Не мен, къде ти! Някого.
- Мечтая да обикна - отвърна тя. – Не знам какъв ще бъде - умен, богат, или ще е пълно нищожество. Но ще умирам от покорство, разбираш ли? И ще ми се прииска да му мия пода в мръсната му къща…
- Моля? – попита ухажорът. – Как така?
- Ще мия подовете в къщата му, ще пълзя на колене, ще изстисквам парцала в кофата и от това ще свършвам от щастие…
Изведнъж той я стисна за гърлото.
- Пусни ме… - захриптя тя. Той обаче стискаше здраво.

- Ваше превъзходителство, г-н съдия! - той се прокашля. - Защо извърших това ужасно престъпление?
Трагедия в три действия. Действие първо. Аз съм на 21. Влюбвам се. Правя предложение. Отказ. "Много си добър, но… Нужен ми е друг човек. Да му мия подовете и да бъда щастлива". Действие второ. Аз съм на двайсет и шест. Приятелката ми в порив на интимност говори за бившия си: "Бях готова на всичко, само да остане с мен, подове миех, с ей тези ръце" - и показва наманикюрените си пръстчета… Действие трето. Аз съм на 33. Но защо не аз, ваше превъзходителство? Правя ѝ подаръци, целувам ѝ ръцете и краката, посрещам я и я изпращам, готов съм да дам целия си живот, в радост и нещастие, докато смъртта ни раздели, аз съм умен, свестен, силен и богат, а тази кучка има нужда от някакъв гъз, на който да мие подовете. Затова я удуших, а после за по-сигурно я и заклах! – той извади с лявата си ръка автоматичен нож; с щракване от него изскочи синьо острие. – Но първо ѝ белязах лицето… - и той убоде бузата ѝ с острието на ножа; капчица кръв се търкулна надолу, оставяйки бледа алена диря.
- Мили мой - изведнъж прохриптя тя. Той леко поотпусна гърлото ѝ. – Мили мой, скъпи, любими, прости ми, обичам те - шепнеше тя, - обожавам те, искам да бъда твоя робиня, ще ти мия подовете…
- Сега - озъби се той. – Още сега.
- Да, да, да - тя се разрева. – Сега и завинаги.
Той я хвана за косата и я поведе към колата.

Пътуваха, без да продумат.
При супермаркета той спря.
- Отивам да купя кофа и парцал - каза хладно той.
Погледна я. Плю си на пръста и изтри следата от кръв от бузата й. Тя го хвана за ръката и я целуна. Изведнъж устните му потрепнаха.
- Прости ми - той я прегърна. – Напълно обезумях. Ще ми простиш ли? Не ми трябва да миеш никакъв под, хайде да се прибираме у дома…
- Все пак купи кофа и парцал - прошепна тя. – Каза, че ще го сториш…
Той я целуна.
После влезе в магазина.
Тя излезе от колата, огледа се и вдигна ръка. Спря очукана лада-такси, прозорецът ѝ се отвори:
- Накъде?
Тя назова адреса. Шофьорът кимна. Тя седна.