Ти не си проклетият си костюм. Нали?

Всички психически травми се формират по приблизително еднакъв сценарий: първо детето открива себе си в този свят. После открива в себе си или навън (което е практически същото) нещо, което не харесва на него или на родителите му (което е практически същото) и с което то не може да се справи.

И започва да страда. А страданието все пак е нещо като цяло бая неприятно. Съответно се задействат механизмите за психологическа защита — а те са толкова мощни, че травмират структурата на личността почти завинаги.

И съответно детето пораства като обикновен човек.

Въпросът "За чий са на децата толкова мощни механизми?" си остава отворен. Но в последно време клоня към това, че всяко дете е предразположено към определен вид травми, като тези травми се формират подобно на мазолите: ако за 5 секунди носиш неудобни обувки, нищо няма да стане. Ако е за час — ще ти бъде кофти. Ако е за ден — мазол. Ако е за 7 години — ...

Трайно излагане на вредно въздействие.

А всъщност проблемът е в конструкцията на крака, която при всеки е различна. Че и животът като цяло е нещо доста грубо и жестоко, особено за децата — те са нежни и розови; ние, възрастните, сме по-огрубели и вече не помним как е.

Детето взема "лошата" част от себе си и я отхвърля, изолира я, прави се, че тя не съществува, че това не е то, че всъщност то не е такова, старае се да бъде добро, да постъпва "както трябва" и така нататък. За съжаление просто така да вземеш, да откъснеш от себе си парче от психиката си и да го изхвърлиш не се получава — ще ви го каже всеки, който е пробвал.

По подобен начин впрочем се появява и перлата: в мидата попада малка песъчинка, която дразни нежната плът и постепенно обраства със седеф.

А после детето пораства и ако има достатъчно ум, за да се усети какво става, отива на психотерапия, където открива у себе си в най-лошия случай куп гласове в главата, а в най-добрия — различни "ролеви модели", "социални установки", "родителски фигури" (което, отново, си е практически същото), и перли.

One night not long after my twenty-ninth birthday, I woke up in the early hours with a feeling of absolute dread. I had woken up with such a feeling many times before, but this time it was more intense than it had ever been. The silence of the night, the vague outlines of the furniture in the dark room, the distant noise of a passing train — everything felt so alien, so hostile, and so utterly meaningless that it created in me a deep loathing of the world. The most loathsome thing of all, however, was my own existence. What was the point in continuing to live with this burden of misery? Why carry on with this continuous struggle? I could feel that a deep longing for annihilation, for nonexistence, was now becoming much stronger than the instinctive desire to continue to live. 
“I cannot live with myself any longer.”

This was the thought that kept repeating itself in my mind. Then suddenly I became aware of what a peculiar thought it was.

“Am I one or two? If I cannot live with myself, there must be two of me: the ‘I’ and the ‘self’ that ‘I’ cannot live with.” “Maybe,” I thought, “only one of them is real.”

Eckhart Tolle, The Power of Now

Постепенно — ако му провърви — то "намира себе си". И започва да живее "в хармония със себе си" и прочие такива неща. Разбира, че половината от живота си е спорил с гласовете в главата си, вместо да им заяви "абе що не се разкарате" и да живее както му се иска.

И, накрая, живее дълго и щастливо.

Ако.

Всъщност обаче — не съвсем.

Човек все така си остава със себе си и себе си, неудобните обувки на име "живот" не се дяват никъде, а формата на крака не се променя по магически начин.

Просто вече е малко по-ясно какво да правиш по въпроса (подсказвам: нищо!), появяват се начини, с помощта на които можеш да си дадеш почивка, техники за контрол на болката, техники за извличане на удоволствие от нея и други такива екстри.

Една от тези техники е осъзнатото разделяне на болката от страданието. Болката е нещо почти телесно и неизбежно, а страданието е това, в което я превръщаш, започвайки да се самосъжаляваш — "продукт на ума".

Във всяка втора книга за "духовно просветление" от ню ейджа се разкрива страшната тайна: "твоят ум — това не си ти!". Или в краен случай "егото — това не си ти!".

Също там се разяснява, че страда егото, "а не ти", всички грижи и проблеми ти измисля умът ти, "а не ти".

(Срещу страха от смъртта се предлага уловка от типа "умира това, което се бои да умре". Тоест пак "егото" и прочие примитивни нискодуховни неща, докато монадата, видите ли, е безсмъртна).

И това всъщност си е истина.

Само че има един нюанс.

Нюансът е там, че най-простият — и затова неправилен път — е да признаеш "ума" или "егото" за източник на всички беди (което те и са) и да започнеш да се бориш.

Точно както и в детството, чрез "психологически защити". Което вече в миналото ни е докарало до същото бедствено положение, но кой ти помни.

Всеки път, когато видя езотерично настроени хора (особено жени — незнайно защо те са по-податливи на тази зараза), борещи се със своя ум и ръсещи сентенции в духа на "всичко това е умът, а не аз" (или "аз не съм аз, и гъзът не е мой"), не мога да правя друго, освен да ги съжалявам.

Няма как да избягаш от ума си. Ти може и да не си ума си, но твоят ум освен другото е и ти. Няма как да го изрежеш със скалпел и да станеш "готин", отървавайки се след това от всички страдания веднъж и завинаги.

Не можеш да превърнеш "ума" във въображаем приятел и да му прехвърлиш отговорността за потрошения буркан със сладко.

Самодостатъчността е недостижима, самсара е задълго, а нирвана е просто рокгрупа.

Христос лъже, мръсникът — "като тяло или като труп" в царството божие не можеш да се промъкнеш.

"Ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли го; защото по-добре е за тебе да погине една от телесните ти части, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в пъкъла. И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и хвърли я: защото по-добре е за тебе да погине една от телесните ти части, а не цялото ти тяло да отиде в пъкъла."  (Матей 5:29-30)

По абсолютно същия начин впрочем се "дъни" и Кастанеда (макар че по-скоро го правят последователите му). Какво помним от неговото учение? Освен патоса, естествено? Че човек, видите ли, има Чувство за собствена значимост. "Чувството за собствена значимост е най-главният и най-силен враг на човека", видите ли.

Щом е враг — значи трябва да се борим с него. Щом трябва да се борим — значи трябва да победим. Щом побеждаваш — значи си велик. Oh, wait...

Всъщност няма никакво "чувство за собствена значимост", няма дори помен от него при шаманите: след шаманската болест ("посвещението") шаманът много точно съзнава мястото си в света ("между световете на хората и света на духовете") и се занимава със служене, а не с борба с някакви си там врагове.

При това, естествено, Чувството за собствена значимост си съществува, като е сравнително ново постижение на европейската цивилизация, но няма нищо общо с религията и особено с шаманизма, защото той е в пъти по-стар и "предназначен" за съвсем други хора.

Духовният ръст не е борба със самия себе си, а нещо като танц. Методът "разделяй и владей" обаче не работи - да разделяш е полезно, включително и за да разбереш, че нещо може да бъде разделено и по друг начин, и по още един — и да разбереш устройството му.

В този аспект естествено мантрата "твоето его — това не си ти" е много полезно за разделянето и осъзнаването на границите, след което обаче егото трябва да се интегрира обратно така, че никой да не пострада, а не да се обявява за жертвен агнец, което е адски удобно.

Ахимса!

(И все пак прочетете книгата на Екхарт Толе "Силата на настоящето" — има си трески за дялане, но е доста добра).