Пътешествие

Ако ми достигаше смелост, бих отишъл на гарата и бих си купил билет за един точно определен автобус. Вероятно преди година щях да кажа "първият автобус, за където и да е". И нямаше да оставя касиерката да ми предлага различни градове, а просто щях да сложа пръст върху устните си, някъде насред думите "А след десет минути…" и щях да кажа: "За този, който тръгва сега". След това бих заглушил всички звуци с вече отдавна несъществуващия ми дискмен и щях да се насоча към автобуса - за да поздравя шофьора с усмивка, в отговор на неговата уморена усмивка - да изкатеря няколкото стъпала и с полузатворени очи да поема на път.

И едва след като от тръгването са изминали двадесет минути, едва след като мина мястото, където София е задраскана с дебела червена черта, щях да загледна в билета и да видя къде точно отивам.

Нищо обаче вече не е същото. Сега, ако имах достатъчно смелост, бих поел без колебание към един град, за който не зная почти нищо. В крайна сметка почти не съм бил там - а дори в онзи ден, когато за единствен път стъпих там, погледът ми беше другаде. Спомените ми оттам са откъслечни и се свеждат до една градина, един ресторант и няколко улички. И една спирка, спотаила две сърца за около час. Но това ми се струва толкова отдавна, че сякаш въобще не се е случвало - и същевременно все едно е било преди миг.

Интересно е да се окажеш в град, за който не знаеш нищо. Не знаеш кога е основан, не знаеш и колко жители има, разположението на улиците ти е пълна мъгла, не се сещаш за знаменитости оттам, нито за местните легенди. Някак си все едно го създаваш за себе си, с всяка крачка отмествайки мрака на неизвестността. Опипваш с поглед къщите, попиваш камъните и прозорците. Гледаш наоколо с широко отворени очи, и доста повече от това, което виждаш, се побира в душата ти. А как да не разтвориш очи, когато от всички страни те очакват нови улици, нови хора, непознат ритъм. Същинско приключение.

Иска ми се да се спра, да поема дъх – във всеки град ароматът е на нещо специфично, особено - като никъде другаде. Някъде е на морска вода, йод и водорасли, някъде на кафе с кроасан, някъде на тамян и боя, някъде на трамваи и свежи листа. Само нещастните, озлобени редовни минувачи не чувстват нищо - освен бензина и дима от комините.

Бих се огледал първоначално, бих запомнил панорамата, бих я обиколил мислено в кръгове, отбелязвайки си какво ме влече, и бих тръгнал напосоки. Градът би ми се разкривал постепенно, от тези страни, които той самият би пожелал. Когато се разхождаш бавно, спокойно, без специална цел, не тичаш от забележителност към забележителност, старателно чертаейки оптималния маршрут, тогава виждаш доста повече. Може би никога няма да попаднеш при историческата къща-музей на някого си, или при известния паметник, или ще минеш край тях по успоредна уличка, по дворовете... но нима това е по-важно от уличките, където по балконите седят котки, дъвчейки избилото от саксиите мушкато, или мостовете, от които ти е любопитно да гледаш надолу, представяйки си къде ще доплува лодката, ако сега намериш листче хартия, сгънеш го и го пуснеш на вода? Би ми било интересно да поседя в някое улично кафене, да разглеждам минувачите, да нахраня гълъбите...

И накрая да мина край един точно определен прозорец, да изсвиря с уста - и едно безкрайно скъпо ми лице да се подаде от там, засиявайки в усмивка, че ме вижда, без да ме е очаквала. И да изскочи на вратата.


Ех, само да я имах тази смелост да го сторя. И да не й се пречкаха работата, обстоятелствата, парите...

Снежно

Излизаме на прага. Плътният мрак очаквателно стои на самия ръб на светлото петно. Цари пълна тишина. Удивителна тишина. В тази черна, плъстена тишина, като на празна сцена, осветена от лампите, бавно и тържествено пада снегът.

- Нашата първа зима… - изричам едва доловимо.

И осъзнавам, че зимата съществува, за да бъде преживяна. Време, когато всяка крачка не остава незабелязана – оставя следа... дори ако тя ще бъде заличена след пет минути, но зная, че тя е там, под нозете ни – някъде ме води, и някого е довела при мен. И е непоносимо да гледам гладкия бял лист, разбирайки, че той е толкова девствен, неприкосновен, чист, така че заставам и отмятам глава, може би с надеждата тя да се промъкне и да се притисне в мен. Стоя, вдигнал лице към небето, гледам направените от памук облаци - и дали снежинки падат върху очите ми, или светът се размива в цветни петна, тъй като, без да се усетя, вече имам сълзи в очите, а нея все така я няма…

- Замръзна ли? – питам. – Дай си ръцете тук.

Тя покорно протяга зачервените, наистина поизтръпнали длани, и аз ги грабвам в своите и незабавно ги пъхам в джобовете. Тя няма какво друго да стори, освен да се доближи до мен и да притисне буза до небръснатото ми лице. Ръцете й се топлят в моите джобове, дишам леко върху шията й и галя с пръсти линията на любовта – която се е оказала на точното място… и си мисля, че зимата сближава повече от безгрижното, самодостатъчно лято.

Имаше време, когато много харесвах зимата. Харесваше ми усещането да вървя по улицата, върху попукващия, зърнист сняг, да се приближа до някой непознат вход, да се изправя на пръсти, да се протегна - и с нервен смях (защото естествено знам, че не бива) да откъсна от козирката дълга ледена висулка. Да я захапя, студена, кой знае защо горчива, но невероятно прозрачна и ярка - чувствайки как зъбите ми замръзват, и как тя се топи в устата, нагрявайки се за секунди, вече превърнала се в обикновено парченце лед. Да го търкулна из устата, или да го изплюя в краката си, да продължа напред, да сгреба шепа сняг и да я направя на топка, здраво стискайки я в ръкавиците... защото най-приятното от всичко това е не толкова да маркираш в бяло средата на електрическия стълб, а отървавайки се от снежната топка, да събираш от вълнената си длан ледените парченца, внимавайки да не захапеш и ръкавицата, защото тогава толкова противно скърца по зъбите…

А още е толкова приятно да стегнеш – много здраво – връзките на високите кънки и да крачиш адски неуверено върху изправените, притиснати от обувките крака, докато накрая стигнеш до леда, и там забравиш за всичко, освен дългата линия на плъзгане, когато се плъзгаш колкото можеш на един крак, а после най-накрая поставяш на леда и другия - и след поредица от плавни криви се опитваш да се обърнеш и дори да тръгнеш назад, съвсем леко придвижвайки крака… И още е толкова хубаво да се завърнеш в един момент – на топло, и в началото ти се струва горещо и ужасно задушно, а после развиваш шала, измъкваш се от многобройните дрехи и се усещаш вече съвсем гол, а на масата вече се издига парата от горещата чаша с чай, а леглото те зове беззвучно, а отвъд прозореца кой знае защо вече е настъпил мрак…

Мълчим дълго, после тя повдига поглед. Макар да гледам в далечината, веднага се завръщам при нея, съвсем леко се усмихвам с крайчетата на устните и неочаквано рязко казвам:

- Внимавай!

След миг тя се въргаля в снежната преспа. След минута вече тича подир мен, в движение свивайки снежна топка. След час двамата вече сме в леглото. Отвън вече е абсолютно черно, нечии стъпки попукват по чистия сняг, прокарвайки път – вероятно не нанякъде, а може би към някого… или може би до магазина, за цигари или заветната бутилка… Пред нас е цялата зима – първата ни зима, и ми се иска да я загриза, като снега в детството, на големи хапки, за да свърши по-скоро.

Wikileaks и дипломатическите депеши

Че Wikileaks се опитват да набутат в ъгъла властите къде ли не, включително в САЩ, надали е тайна за никого. Но това, което започна снощи, е нещо твърде особено - и ми е трудно да преценя как би трябвало да го определя. От една страна, дори интересът на обръгнали на подобни разкрития и отегчени хора като мен е предизвикан, от друга страна - съдържанието на публикуваните материали определено не съдържа крайни сензации. Думите "поверителни документи на държавния департамент на САЩ" звучат апетитно, както и поверителната кореспонденция от посолствата. И документите като подсигуровка са връчени поне на няколко медии в основните европейски страни. Въпросът обаче е - каква е целта на подобна акция?

Ако съпоставим с предните случаи на изнесени документи... тогава ставаше дума за потулени военни престъпления, което беше достатъчно зле. Всичките предоставени документи бяха приписвани на един човек - Брадли Манинг, който поради работата си в военното разузнаване е имал достъп до тях. Тук, доколкото можем да се досетим, става въпрос за дипломатическа кореспонденция, която няма нищо общо с това разузнаване (тя е под отделна юрисдикция почти навсякъде по света), така че източникът просто няма как да бъде същият. Реакцията на Белия дом и Държавния департамент също е малко по-различна, което е обяснимо. Все пак ако досега изнесените факти са се отнасяли преди всичко до войни в затънтени региони, макар и шумно обсъждани от медиите, тук са засегнати държавни интереси и междудържавни контакти, плюс нелицеприятни коментари за видни политически фигури.

Това, което поражда съмнения за произхода на документите, е самото им съдържание. Там присъстват преди всичко свободни определения (естествено непредназначени за чужди очи) на световни политици от страна на американските дипломати, които в рамките на тяхната среда не са нещо необичайно, плюс (непотвърдени) искания от правителствата на страни за определени стъпки. Другото, което би трябвало да предизвика бурна реакция, е функционирането на посолствата на САЩ като мини-разузнавателни центрове, за което те са се отчитали във Вашингтон. Само че практически всеки, живял соца, би трябвало да помни, че това далеч не е тайна, както и че определени постове в посолствата са "узаконено" прикритие на разузнавачи, контактуващи с местна агентура. Това особено се отнася до превърналите се в нарицателно "втори секретар по нещо си", както и до културните аташета. С редки изключения, но като цяло това не е някакъв супер-сюрприз за никого.

Още виждаме описания на срещи на дипломати с колеги - официални и неофициални, както и на пристрастията им, любими ястия, филми, изобщо всичко, което би могло да представлява потенциален интерес за разузнаването, и което в някакъв вид се практикуваше в соца дори и за обикновените хора, които излизаха в чужбина и поддържаха близки контакти с чужденци. Може би за света това да е сензация, но аз имам спомени дори за майка ми, която някога е била разпитвана при единственото си излизане извън соц-страните - до Мароко, с кого е контактувала, какви разговори е водила, наблюдения върху колеги и участници в делегацията и така нататък. Отказът й да доносничи тогава й струваше шанса да замине на работа в Алжир, но май се отплесвам. Мисълта ми е, че под каквато и да е форма, понякога на държавно ниво, понякога недотам, но подобни сведения също се събират от всички, навсякъде. Това не е някакъв виртуозен шпионаж или анализи на противника, просто набиране на данни, които могат да бъдат използвани по-нататък от определени хора в нужния момент.

Селекцията от публикувани документи изглежда старателно подбрана и пресята, така че да не разкрива нищо фатално, но същевременно да предизвика полу-сензация. Това със сигурност не са сведения, просто събрани в определен времеви интервал, а категорично са минали през пресяване от някой орган, който е преценил какво е допустимо да се разкрива и какво - не. Възможно е това да са и самите Wikileaks, но не ми се вярва, те в името на максималната сензационност биха изнесли всичко. Което, доколкото съм параноик по нагласа, ме навежда на една проста мисъл - възможно ли е тази информация да е извадена от хора на високи постове в самата американска администрация, с цел компрометиране на Обама, Държавния департамент, оглавяван от Хилари Клинтън, и като цяло с цел да се предизвикат политически трусове в САЩ?

Разгласата означава, че изтичането на сведения е запушено и вече е без значение дали властите ще се опитват да ровят кой е пуснал духа от бутилката. Във всички случаи, ако зад това стоеше конкретна държава, примерно Русия, тя би използвала тези сведения сама, вместо да ги пуска в публичното пространство. Плюс това, поне от достъпното в момента изглежда, че документацията е старателно пресята, така че да няма катастрофални изтичания на важни сведения. Което подсказва за достъп отвътре - резултат примерно на боричкания за надмощие в рамките на самия Държавен департамент, или в Белия дом. Част от информацията е смислена, точна, донякъде провокационна, но тя не поднася кой знае какви изненади, не казва нищо, за което да не сме се досещали и преди. Поне не и от тази страна на вече падналата желязна завеса.

Отделна подробност е, че за България в тези документи - или поне в този единствен, който в момента е публично достъпен, също не се казва нищо особено ново, там присъстват констатации, които всички ние правим на чашка, у дома, сред приятели, но просто не излизат в масмедиите по обясними причини. Може впоследствие да изникне и нещо, което да не знаем... но, отново, няма особена логика това да се случи. Ако американският посланик е научил нещо, което да предаде във Вашингтон, наистина ли вярвате, че никой в България извън него не го е знаел?

Не знам. Вадете си сами изводите. Но лично за мен остават твърде много неотговорени въпроси в тази история, за да повярвам, че до подобни документи се е добрал прост анализатор в американското военно разузнаване. Не и в такива обеми. Не и с подобна цензура на разкритите факти.

Медиана

Навеяно от един туит на милото... но разсъжденията в случая се отнасят до самия мен.

Има едно приятен (и доста популярен) аспект с проблемите на възприятието — всеки смята самия себе си за "над средното ниво".

Може би дори с 1%, но над това ниво. Особено неадекватните се смятат за значително над средното ниво.

Ами естествено, всички наоколо са обикновени педерасти, а аз — това е нещо друго. Аз съм необикновен. Уникален. Единствен. Няма втори като мен.

Това е като средната дължина на члена от 14 сантиметра и средната продължителност на половия акт от 2 минути, но когото и да попиташ, всички чукат жените с 21-сантиметров член поне по 3 часа нонстоп.

Смешната истина е, че чисто математически всеки втори е под средното ниво.

И на нас, както и на вас, хората, които наистина са над средното ниво, яко им тежи да живеят с това съзнание. А да се избавиш от синдрома на свръхценните идеи е два пъти по-тежко.

Заинтригувани хора вече неведнъж са ми намеквали, че е трябвало в свободното си време да взема да напиша една книга, щото с тоя блог нищо не правя за себе си - и да тръгвам да завоювам света. Или да съм продължал да свиря на китара, щото пред мен Пако де Лусия щял да си изяде дългите нокти от завист.

Е, аз, за съжаление, съм малко по-адекватен от средния човек. Напъвайки се, мога да произведа продукт, който е в някаква степен по-добър от средната температура за болницата, но след това все пак започват да си действат физическите закони - и се оказва, че имам по-ниска от средната мотивация за лансирането на продукта, и добре го осъзнавам.

Има още един смешен проблем - хората, достигнали определено ниво на некомпетентност, са до такава степен некомпетентни, че не са в състояние дори да осмислят собствената си некомпетентност. Оттам впрочем произлизат и всички тези фотографи със сапунерки и богове на фотошопа в аватарите си в социалните мрежи — но всичко това е смехория на битово ниво.

Те наистина просто не разбират.

В професионалната ми и социална сфера съм виждал (по-често, отколкото бих искал) специалисти, които примерно се занимават на определено ниво с журналистика. Или с PR. Или с програмиране, или с администриране, SEO или монетизация на блогърството (кхм, кхм...), които са били неадекватни до такава степен, че дори не са били в състояние да осъзнаят собствената си неадекватност и са се смятали за гурута в областта. Нещо повече, опирайки се на себеподобните си, са успявали да убедят част от тях, че действително са.

Аз просто смятам, че някои мои умения, които при мен са развити малко над средното ниво, сравнително резонно се балансират от умения, които са развити малко под средното ниво, в резултат на което на финала се получава една пълна самодостатъчна нула.

Честно, кажете ми. На вас примерно чете ли ви се книга, написана от пълна нула?

На човек е нужен друг човек, непременно

За да пие с него нагарчащо кафе от огромни чаши, може даже с домашно направени бисквити или бонбон в блестящо фолио, а после понякога на устните да остават трохички.

За да седи на парапета, отпуснал краката си в дънки и смешни кецове - и да говорите за нещо важно: например за бензиновата дъга в локвите.

За да се обади пет минути след като сте се разделили - и да попита: "Е, как си?". И страшно да се успокои, чувайки в отговор: "Всичко ми е наред".

За да разкаже за това, че на улицата ръми и въобще иде есен, а на село ябълките се развалят, защото няма кой да ги събере… язък.

За да може понякога да се държите да ръце, защото това е много важно: просто да се държите за ръце.

За да оправиш разрошената му прическа, все едно имаш правото да го правиш - и после да осъзнаеш: да, имаш това право.

За да ти се усмихва: не защото е смешно, а защото иска да ти се усмихва и от това му е хубаво.

За да те загръща понякога с одеяло: не, ти можеш и сам, разбира се, но това е нещо съвсем друго - и далеч не е толкова интересно.

За да се вълнува за теб, ако си излязъл без чадър, защото навън е облачно. И ти да се вълнуваш в отговор: и защо той не си е сложил топлия ръчно плетен пуловер, който си му подарил.

За да може, когато му е зле, и на теб също да ти е зле, но не защото ти харесва да ти е зле, а защото на него му е зле - и от това ти става кофти.

За ма може понякога да се нацупиш и да се чувстваш много обиден, а после да се помирите - и да ви стане толкова хубаво на мига…

За да се смее, гледайки как ти пъхтиш, за трети пореден път опитвайки се да си вържеш проклетата вратовръзка така, че единият й край да не е много по-дълъг от другия.

За да намери някое много красиво и нежно цвете, а после да разказва на всички, че заедно сте го намерили - и всички да разберат, че държите един на друг.

За да може дълго-дълго да спорите кой все пак ще изнесе боклука - и въобще да не го изнесете, защото той поначало не ви пречи, а сте спорили за това само защото за всичко останало сте съгласни.

За да може, ако изведнъж оплеска ястието в кухнята, весело да го излееш в тоалетната - и да отидете на ресторант, а после още и да се поразходите, докато не се стъмни, броейки будните прозорци на отсрещните къщи.

За да го гледаш с нежност, когато той прави нещо вкъщи - и много се старае, дори ако няма представа как то се върши.

За да забрави изведнъж да купи мляко, а ти дори и да не се разстроиш - защото всъщност за какво ви е това мляко?

За да тъжиш, когато отдавна не сте се виждали - от цял час, а после да се видите и всичко отново да е наред - дори минувачите да станат някак си по-красиви.

На човек е нужен друг човек, непременно. А иначе защо ни е това небе? И пеперудите, например. И листата. И капките дъжд. И снежинките…