Жените са по-добри от мъжете

Не съм женомразец, честна дума. Даже обратно - абсолютно вярвам в това, че жените като цяло са по-добри от мъжете.

Съдете сами: ако един мъж е тъп, той е много по-лош от тъпата жена. По правило той представлява ограничено агресивно говедо, способно да провокира у другите само болка и страдание, докато тъпата жена може да стане нелоша домакиня, идеална любовница (глупостта е минимална, но не и достатъчна характеристика), актриса, моделка, ватман, шафнер, лекар, учител - и да всява у хората разум и вяра в добротата и вечните ценности.

Ама проблемът все пак е, че мъжете и жените са тъпи по различен начин. И точно заради това няма как да намерят общ език. Този специфичен тип тъпота, който доминира сред представителите на нежния пол, на английски се нарича ignorance - незнание, неведение, като често към него върви от само себе си думичката "блажено".

Женската тъпота е неведение и незнание, простичка и банална липса на познания, плюс липса на желание да придобива такива. Оттам растат и корените на всички истории за юзърите от женски пол, които няма как да им набиеш нещо в главата като знание. Защото те дори и не се опитват да разберат.

Мъжката тъпота е агресивна, повмирисана на тестостерон (сърдечно благодаря за което на пениса и останалите вървящи с него екстри) - и което е най-важно, действена. Тя е еквивалентът на това, което на английски се нарича stupidity. (Ако отворите който и да е речник и погледнете там какво точно значи stupid, повечето му значения се дефинират именно чрез действия: "…неинтелигентно или невнимателно поведение").

Затова любимата тактика на жените, когато нямат идея какво да правят, е да намерят човек, който знае - или просто да чакат, докато всичко се размине, а любимата тактика на мъжете е да тичат хаотично наоколо и спешно да правят някаква абсолютна дивотия, за да не стоят със скръстени ръце.

Но всъщност мисълта ми беше друга. Ако един мъж е умен, той за съжаление като цяло е по-добър от умната жена. Умните мъже изобретяват атомни бомби, айфони и струнни теории на относителността. Докато умните жени... те примерно откриват празници като 8 март, първи летят в космоса в ролята на първи жени в космоса - и помагат на съпруга си да открие радиацията; и 19 пъти по-рядко от мъжете получават Нобелова награда.

За щастие светът е изграден така, че кретените в него са в пъти повече от умните хора. А тъпата жена е по-добра от тъпия мъж, от което следва…

Да, точно това, което се опитвах да докажа от самото начало: жените са много по-добри от мъжете.

Пояснение за алтернативно надарените: това беше сарказъм (хаштаг #лопата)

Мисли за...

В момента ме е обхванало някакво неразбираемо настроение. Понякога хората казват, че съм твърде различен от типичния мъж. Може пък и да си е така. Ако я нямаше тази прекомерна чувствителност, дори сантименталност или на моменти сълзливост, бих бил това, което е редно да бъда - мъж тип "каменно сърце с вени, в които тече смола". Но не мога реално да разбера какво означава да си такъв. Какво означава да бъдеш каменен, да си равнодушен, какво е усещането, когато най-накрая ти избива на повърхността - когато наистина много си пил, или в моментите, които не можеш да търпиш повече?

Какво е да бъдеш друг? По-малко чувствителен, по-груб и дори жесток. Какво е да бъдеш грапав на пипане? Какво е да слушаш за себе си "ти си като здрав кремък", вместо "ти си като плюшено мече". Вероятно бих бил по-твърд и много по-строен, ако в сърцето си имах по-плътно покритие, непропускащо нищо отвън. Ако имах калъфка за душата от кевлар. Уви, това надали е нещо, което бих могъл да бъда. На моменти дори ми се струва, че е трябвало да се родя жена. Но пък тази мисъл веднага ме хвърля в същински ужас: защо би му била на света още една нещастна дебелана?

Не зная как да се боря с двойнствеността на своята природа. От една страна, понякога се задушавам от желание за нежност, от друга - бих повикал за помощ само в най-краен случай, защото имам огромното желание да прекърша гръбнака на събитията сам, да гриза плътта на този живот и сам да напипам артерията, за да се вкопча в нея и да засмуча живителни сокове. Но понякога тези вътрешни противоречия просто ме разкъсват на части. Надявам се от тези противоречия да се роди нещо смислено, нещо, което да води към истината. Жалко, че вече не си водя хартиен дневник - иначе вероятно бих писал много в него, и бих късал безразборно страници. Докато сега всички тези запратени в небитието чернови от блога не оставят дори и следа подир себе си, по която да си припомня какъв съм бил, какво съм искал да кажа или изкрещя преди - но така и не съм събрал смелост да го изрека.

Един мой приятел е идеалист. Той твърди, че ако хората се обичат един друг и са решили, че ще бъдат заедно - завинаги, то главите им по вълшебен начин се преобразяват и от този момент побират единствено мисли за другия. Може би и малко за служебните ангажименти, защото с любимия раят може да бъде и в дупка, и дори на улицата - но само с нежност няма да се нахраниш. А мислите за всички останали мъже и жени – за бившите любими, за симпатичната съседка от петия етаж, за интересния минувач, за чаровния студент, изглеждащ като обожавания отскоро актьор и т.н. – просто вече не се вместват вътре.

Все едно преди образът на любимия и свързаните с него мечти са били нещо твърдо - и макар да са заемали голямо, централно място, но все пак някъде по ъгълчетата е оставало малко пространство, което някак може да бъде отделено за нещо друго. А от момента, когато сте вплели пръсти и сте си признали най-важното, мислите ви изведнъж стават пластични като вода - и запълват всеки сантиметър, до самия връх. И сега вече ще ходите изпълнени докрай с щастие и взаимност, без да обръщате ни най-малко внимание на всички останали.

И дори ако Боби, с който поняко сте си мечтали двамата да пиете кафе, или дори сте го виждали в някои свои неприлични сънища... или примерно така и недоизстраданата отпреди любов... в един момент ви каже нещо мило – което преди би ви развълнувало и вероятно за кратко би ви изкарало от равновесие - сега то ще се оттласне от повърхността, от табелката "Няма свободни места" и ще падне в краката ви, без дори да предизвика леки кръгове по повърхността. И спомените за отминали срещи, за прекрасни мигове, прекарани някога преди с някой друг, вече не че са точно забранени, но са захвърлени в архива - и трайно, завинаги са забравени; и дори няма да пробляснат като отражение на повърхността.

Сега си мисля: а всъщност в кой момент периферното ни зрение започва да забелязва останалите? От кой миг мисълта за бившите – и евентуално съпоставката с тях (в общи линии неизбежна) – означават леко, но все пак осезаемо недоволство, и не дай боже, съжаление? Защото в началото, в периода на влюбването, всичко е съвършено – и седим, хванали се за ръце, потъваме в очите на другия и ходим внимателно, опасявайки се да не разлеем своето щастие… Но това за някои хора трае твърде кратко време. Един ден ние се събуждаме, целуваме любимия по бузата, набързо отпиваме от чашата кафе, която така и никога не допиваме, обличаме се, излизаме на улицата, отиваме на лекции - и благодарно кимваме на симпатичния непознат, задържал вратата на автобуса, отговаряйки на неговата усмивка – безгрижно, без каквато и да е задна мисъл… но я забелязваме.

И въздушната, ефирна тишина отвътре, нарушавана от само една-единствена мелодия – вашата песен – се разлива в многогласието на целия свят, който и дотогава както обикновено ви е заобикалял, но вие не сте го забелязвали. Все така крачите с вплетени пръсти (и може би възнамерявате да крачите така и занапред?), но вашият пашкул се разтваря. В този момент обикновено отново ви откриват забравените приятелки - и се оказва, че от сто години не сте виждали цял куп прекрасни хора, за които – какъв срам! – нито веднъж не сте се сещали от безкрайно дълго време.

Дали този миг е началото на края? И другите хора, просмукали се в мислите ви, са първата крачка към изневярата? Дали е болезнено за любимия, ако съзнава, че от време на време мислите за някой друг – приятелски, с неясна симпатия или спомняйки си за това, което някога е било?

Може би да, може би не. Невъзможно е да живееш вечно в пашкул - дори оказвайки се на необитаем остров, където няма никой друг - защото за мислите не съществуват нито стени, нито ключалки.

Но както обикновено, всичко зависи от това - подобни моменти да бъдат с мяра...

Какономика

Глория Ориджи пише за научната концепция, която би подобрила когнитивния инструментариум на всички - и въвежда една интересна нова дума: какономика.

Една важна концепция, спомагаща да разберете защо толкова често животът е скапан, е какономиката - или странното предпочитание към нискокачествената отплата.

Стандартните подходи на теорията на игрите постулират, че когато хората извършват размяна (на идеи, услуги или стоки), всеки от тях желае да получи висококачествен продукт от другите. Нека стилизираме ситуацията по такъв начин, че стоките могат да бъдат разменяни само на две нива на качество: високо и ниско. Какономиката описва случаи, където хората не само имат стандартни предпочитания да получат висококачествени блага и в отговор да осигурят нискокачествени (стандартната паразитна отплата), но и всъщност предпочитат да осигурят нискокачествено благо и да получат в отговор също нискокачествено - тоест те мълчаливо насърчават размяната "некачествено срещу некачествено".

Как въобще е възможно подобно нещо? И как то може да бъде рационално? Дори когато сме мързеливи и предпочитаме да осигуряваме нискокачествен продукт (примерно избираме да напишем материал за посредствено издание, стига това да не изисква от нас да полагаме твърде много усилия), все пак бихме предпочели да работим по-малко и да получим повече - което значи да осигурим ниско качество, но да получим високо качество. Какономиката обаче е различна: в нея не само предпочитаме да предложим нискокачествен продукт - но и предпочитаме в замяна също да получим нещо нискокачествено!

Какономиката е странното, но масово разпространено предпочитание към размяна на посредствени блага - дотолкова, доколкото никой не се оплаква от тях. Вселената на какономиката е такава, в която хората не само приемат немарливостта на другия, но дори я очакват: "Имам ти доверие, че ти няма да спазиш изцяло обещанието си, защото искам да съм свободен и аз да не спазя моето - и да не се чувствам неудобно заради това". Това, което прави тази тенденция интересна и странна, е че във всички какономически размени двете страни изглежда постигат взаимна сделка: официално споразумение, в което и двете страни заявяват намерението си да обменят продукт с високо качество - и същевременно цари негласно единодушие, че отстъпването от това качество не само е приемливо, но и се очаква от другия. Това се превръща във форма на неизказано взаимно съучастие. Така че всъщност никой не мами никого: какономиката се регулира от негласна социална норма за отстъпка от качеството, взаимно приемаме на посредствен продукт, който удовлетворява и двете страни, стига те публично да заявяват, че размяната е на висококачествено ниво.

Ето ви пример: утвърден автор на бестселъри трябва да предаде отдавна просрочения си ръкопис на своя издател. Той има голяма читателска аудитория - и знае много добре, че хората ще купят книгата му само заради името му; а и средният читател така или иначе не чете книгата след първата глава. Издателят му също знае това… Така че авторът решава да осигури на издателя новия ръкопис със зашеметяващо въведение и посредствен сюжет (нискокачествен резултат): издателят е удовлетворен от това и поздравява автора, все едно е получил шедьовър (висококачествена реторика); и двете страни са удовлетворени. Предпочитанието на автора е не само да осигури нискокачествен продукт, но и издателят да му отвърне със същото - например като избягва прекалено сериозното редактиране и директно премине към публикуването. Всеки от двамата вярва в липсата на солидност у на другия - и си затваря очите в името на взаимоизгоден слаб продукт. Когато съществува неформално споразумение за стремеж към ниско качество с взаимна изгода, налице е образец на какономика.

Парадоксалното е, че ако едната от двете страни осигури висококачествен продукт вместо очаквания нискокачествен, другата страна се възмущава от това - като един вид нарушение на взаимното доверие, макар че не го признава открито. В описания пример авторът ще негодува срещу издателя, ако той реши да извърши висококачествено редактиране. Ако издателят в такава ситуация е "достоен за доверие", той би трябвало също да осигури нискокачествена отплата. Обратно на стандартната "дилема на затворника", желанието за повторно взаимодействие с някого е гарантирано само ако той/тя осигурява ниско, а не високо качество.

Какономиката не винаги е нещо лошо. Понякога тя позволява известна негласно договорена отстъпка, която прави живота по-отпускащ за всички. Както ми каза някога един приятел, който реновираше селска къща в Тоскана: "Италианските строители никога не правят това, което обещават - но пък плюсът е, че и те не очакват да им платиш тогава, когато си обещал."

Но основният проблем на какономиката (от древногръцки - икономика на най-лошото) — и причината, поради която тя е толкова трудно за изкореняване колективно безумие, е че всяка нискокачествена размяна на местно ниво поражда равновесие, в което и двете страни са доволни, но всяка от тези размени руши цялостната система в дългосрочен план. Така че заплахата за добрия колективен резултат не идва само от мамещите системата "паразитни консуматори" или от "хищниците", както ни учат масовите социални теории, а и от добре организираните норми на какономиката, които регулират обмяната в негативна насока. Хоросанът на социалната конструкция е не само сътрудничество с положителни резултати: за да разбираме защо животът е скапан, трябва също така да разглеждаме нормите на сътрудничество, целящо локален оптимум за сметка на обща загуба.

Логиката на Ориджи ми напомня за идеите на Ед Йордън отпреди петнадесетина години:

Това, което желае пазарът... е софтуер, който е “достатъчно добър” — т.е. достатъчно евтин, с достатъчно много функции и достъпен достатъчно скоро... и доставен с “достатъчно малко” бъгове. Без нищо изключително, моля; без бъгове, които ще накарат компютъра ми да забие, без бъгове, които ще скапят всички файлове на харддиска. Но ще понеса няколко незначителни бъгове и недоизпипаности в потребителския интерфейс.

На пръв поглед звучи като много правилна мисъл. Но този подход пак има страничен ефект, който се проявява не веднага, а години по-късно.

Въпросът е, че много програмни продукти, радващи се на масово търсене, създадени преди момента, когато тази идея за "достатъчно добър" софтуер е набрала популярност, изглежда не са били с "достатъчно добро", а с "отлично" качество. Но отличното качество струва скъпо, ето защо се е появил и подходът "good enough". Да допуснем, че пазарът приема този подход. Естествено, намират се и отделни бунтовници, които продължават да създават висококачествени продукти. Но връзката между функционалност, качество, срокове и стойност е неумолима; при разработката на продукти не могат да бъдат подобрени всички тези показатели едновременно. По-високото качество изисква или повишение на разходите, или намаляване на функционалността, или удължаване на сроковете. Затова бунтовниците срещу статуквото се оказват губещи в сравнение с тези играчи на пазара, които са възприели подхода "good enough".

Логично, след известно време повечето продукти на пазара губят първоначалното си ниво на качество - естествено не до абсолютната нула. Но се поражда нова, понижена представа какво всъщност представлява качественият продукт. После целият цикъл се повтаря още веднъж - и така нататък. И което е най-неприятният факт - подобни процеси се случват далеч не само в софтуерния бизнес. Замислете се например как функционират редакциите на масмедиите - новината не е задължително да бъде перфектна, само точна и проверена "в степента, в която го позволяват сроковете". Можете да се сетите и сами доколко качествен продукт се ражда от подобен подход... мисля, че като гледаме състоянието на съвременната журналистика, това едва ли изненадва някого.

Стриптийз

Докато хората бърчат чело над въпросите за смисъла на живота, вселената и всичко останало (ц), мисля да ви позабавлявам с малко стриптийз. Да, знам, малцина от вас харесват съвременния стриптийз. Но кажете ми, не е ли истинско безобразие, когато танцьорката излиза на пилона вече гола? Върху нея има само две лентички, които никак не провокират към действие, наподобяващо окачане върху девствен пояс на скалповете на неуспели любовници, а на практика - просто към банално пъхане на намачкани банкноти в бикините. А аз смятам да ви предложа запомнящ се стриптийз. Не всеки ще издържи до края му. Защото истинският стриптийз е като комунистически преврат - безсмислен и безпощаден.

Просто си представете - излизам пред вас, тоест пред публиката, и започвам да се въртя около пилона. И съм един такъв загорял, мускулест, направо по прашки, които нищо не прикриват. Не, уважаеми зрители, не мисля, че такъв див стриптийз е подходящ за нас. Нека с вас първо просто да разхлабим възела на вратовръзката. Това между другото е същинско начало на безброй безумия. Колко семейства са се сривали заради разхлабения възел на вратовръзката! Колко сърца са били разбити! Колко съдебни дела са били спечелени! Това един мъж да разхлаби вратовръзката си е равностойно на това да пуснеш ротвайлер от повода. А ако освен това си разкопчае и яката на ризата, това беше - дотук, изригването на Везувий ще ви се стори детска игра в сравнение с излялата се навън сексуална енергия. Сега разбирате ли защо до панталоните може и въобще да не се стигне?

Да приемем все пак, че проявявате настойчивост - и искате пълно разголване. Имайте предвид, че когато се стигне до бельото, ще разберете, че целият този стриптийз вече не ви е потребен въобще. При команда "пълно разголване" мъжът ще започне да разкрива пред вас чорапите и душата си. И колкото по-раздърпани са чорапите му, толкова по-дълбоко потапяне в света на мъжките проблеми ви очаква. Ще научите за трудностите на вашия стриптизьор във взаимоотношенията с околния свят, с колегите и колежките, които се присмиват над асиметричността на полукълбата му и му сипват натрошен лед в прашките, с момичетата, които за пореден път не виждат зад същите тези прашки ранимата му душа, и дори с майка му, която се чувства задължена да го угоява с мусака и пържоли, а той не може да ги яде - защото е на диета и непрекъснато ходи на фитнес.

А ако един мъж е достигнал до такива дълбини като чорапите, заедно с тях и душата той ще разкрие пред вас и джобовете на панталоните си. Той самият не влага в това действие някакъв дълбок еротичен смисъл, по-скоро действа на несъзнателно ниво, с някаква част от подкорието на мозъка си осъзнавайки, че за жените това е същинско еротично изпълнение, мощен афродизиак. Обръщането на хастара на джобовете действа на средностатистическата жена по-силно от хардпорно на стар, уморен от самотата тридесет и четиригодишен офисен служител с пикаперски наклонности. Но ако от джобовете му изпадне нещо повече от протрита от пране носна кърпа, ключодържател с мечето-талисман на олимпиадата през 1980 и гребенче с отчупени зъби, незабавно грабвайте мъжа с всички крайници, с които разполагате, и го удържайте до вас колкото можете по-дълго. Защото пред вас стои реализирала се личност, преминала към стриптийза или заради неразбиране на околните, или поради временни затруднения. И с този мъж ще си живеете добре, въпреки малко странния му навик да си носи парите в прашките.

В общи линии смятайте стриптийза за успешен, ако все пак до гащи не се е стигнало. Защото прашките или протритите боксерки с трогателни розови слончета принципно не влияят на усещането за естетическо удоволствие. Защото какво е по-важно за жената от мъж у дома - а дали той е по гащи или без... всъщност какви глупости говоря?! Без! Естествено, че без!

Photo © Michael Hamburg

Усмивка в слушалката

Photo © skinnykidrobot

Тя се усмихва в слушалката. Сякаш усмивката може да бъде чута. Сякаш тя не е безшумна като слънчевата светлина или паяжината от отразени слънчеви лъчи на дъното на морето. Но тя притиска слушалката към ухото си и се усмихва. Защото знае, че това е всичко, което е потребно в този момент.

В началото той опитваше внимателно, почти свенливо, сякаш докосвайки студената вода с крайчетата на пръстите - първо един разговор на няколко дни, после по вечерите. Но бързо затъна. Още след седмица присъствието й му беше потребно вече толкова често, колкото храната, водата и въздуха.

Той се обаждаше, излизайки от офиса за бутилка вода. Набираше номера, докато чакаше автобуса. Няколко минути поемане на нейния дъх, нейния аромат, нейния свят - като дълго чаканата от зажаднял пушач цигара, след която можеш да се затичаш отново нататък – зареден с радост и желание за живот. До следващия път, когато отново ти е потребен този глас.

Тя се ласкаеше от неговия интерес. От това упорито, натрапчиво желание да говори с нея отново и отново. Но в началото той се тревожеше – а за какво всъщност ще си говорят? Обмисляше евентуални теми, запомняше любопитни новини от телевизията… дори си записваше тук-там нещо - и го слагаше в джоба, като камъчета, които в някой решаващ миг би трябвало да послужат за спасение. Тя се хващаше за тях - заинтригувана, но същевременно повърхностна, желаейки по-бързо да преминат през тях и от осмислените, съдържателни разговори да преминат към простите думички, лекомислената нежност и смях. Той много бързо разбра, че думите му всъщност нямат значение – не в смисъл, че той за нея е празно пространство и мнението му не се взема под внимание; просто и на двамата им беше потребно нещо съвсем различно – не информация, а чиста емоция. Ласкаво, галещо сърцето споделяне, несериозни намеци, шеги за нещо, разбираемо само за тях двамата.

Тя можеше дори и въобще да не говори - просто да остава с него на дистанция един телефонен разговор, да мълчи в слушалката, само от време на време изпускайки като дихание своя лек смях и нежно наивно гукане. Защото той говореше за двама, разказвайки всичко наред – всякакви глупости: как вижда през прозореца на улицата да минава териер в забавна червена дрешка и дори шапка в тона на дрехата, а го разхожда мъж в раздърпан анцуг, а вероятно и двамата ги е обличала една и съща жена; че е видял в Интернет нов концептуален автомобил – за един шофьор, приличащ на летяща чиния на колела; че мъжете в каубойски шапки изглеждат като идиоти и смотаняци, макар като ги нахлузват на главата си, да мечтаят за нещо съвсем друго; че има на света едно безкрайно солено море, където в сезона на дъждовете отгоре се появява тънък пласт вода - и облаците се отразяват в него, а наоколо няма нищо и можеш да си представиш как вървиш по небето; или как снегът отсреща се топи, а синьото небе се блъсва в него като в странно размито огледало.

Понякога той я пита: "Хей! Още ли си тук?" - и тя го успокоява, че естествено, че е тук, с него – с характерния си нежен глас, който той винаги се надява тя да не използва пред никого другиго. И тогава той се откъсва от оглеждането на околния свят и се гмурва в нея, в тишината и полусянката… за кратко, до мига, когато кратката пауза завърши - и го очаква работата, асансьорът, автобусът, или трябва да изсипе почти цялата си заплата на касата.

Тя се усмихва в опустялата слушалка, знаейки, че няма да мине и час, и той пак ще изпита неясно вълнение, стремеж, жажда… усещането, че нещо не му достига… и тя отново ще чуе "Хей! Привет! Толкова ми липсва твоят смях… Това е абстиненция, зависимост, нали?"