apt-get install girl

Photo © cebovi

Разговор на линуксаджии:
— Кофти е без комп...
— Затова пък откриваш, че наоколо има хора.
— Да вървят на майната си, всичките са бъгави, при това повечето още на ниво BIOS.
— Ми много от тях имат грешка в генетичния код, а дезасемблирането му се смята за криминално престъпление.
— Затова пък има специална модификация "жени" — и те имат много смешен порт!
— 0_o
— Към тях можеш да се конектваш. Вярно, много смешна мрежа се получава. И няма как да пуснеш безжична.
— А скоростта каква е?
— О, това е най-смешното! Там има не скорост, а честота. Много е бавно — 0.5 Hz, но в пикови моменти може да стигне 2 GHz, че и по-бързо! Казват, че това е по-весело дори от това да прекомпилираш света.
— Нещо ми се струва, че това са бая скъпи устройства.
— Не особено скъпи. Макар че тук въпросът е такъв — купуваш ги на безценица, ама поддръжката ти излиза майка си и баща си. Впрочем има и опънсорс-реализации, но и там засега не всичко минава гладко.
— А репозиторита няма ли да ми подскажеш?
— Ами локални са. И тук има няколко. Най-бързото репозитори е в Студентски град. Ама там гъмжи от вируси...

Смърт на гийковете

В Wired Патън Осуалд подхваща прелюбопитна тема (естествено, в типичния си обстоятелствен стил, на няколко страници) на тема "Гийк-културата трябва да се събуди. Време й е да мре". Към нея върви и интересна видео-представа за пост-апокалипсиса:

В първата част на текста най-вече личи страданието му от факта, че попкултурата е попила вътре в себе си гийк-културата. Че и простолюдието вече познава символите от комиксите и цитатите от Monty Python. Не че непременно в това има нещо лошо - или поне аз не съм в състояние да проумея какво точно. Личи инерция, вкопчване в остарелите символи и образи. Не е чак толкова странно, че нещо е станало класика или масова култура за изминалото време, дори си е плюс. Да харесваш нещо само защото не е мейнстрийм - това вече си бие на хипстърия.

Не забелязвайки този преход от гийк-култура към масова култура, той не регистрира и същинската разлика между тях - извън мащабите на публиката или дебелината на книгите. Къде е разликата между потреблението на тези символи, на изходния материал между истинския гийк и обикновения човек? В степента на задълбочаване и нивото на внимание. И реално тази разлика не се е дянала никъде. Простолюдието обича Батман, защото Хийт Леджър си е изиграл добре предсмъртната роля, а за останалото практически не му дреме особено. Обикновеният зрител се примирява с мисълта, че в сюжета има много дупки и въобще не се отнася сериозно към всичко това, тъй като вниманието му винаги е разсеяно и не се замисля над нищо по-дълго от пет минути. Колкото и неприятно да е, все пак си е факт. Освен това, вероятно се е появила и разширила някакъв вид средна класа и сред гийковете. Което също не е лошо. Вероятно най-противно за Осуалд би било да осъзнае, че от тази класа го дели единствено степента на затруднен достъп до любимите аксесоари. Между средния фен на реалити-шоута и любителя на фентъзи няма кой знае колко голяма разлика - и двамата потребяват, подражават, обсъждат. От момента, от който продуктът става удобен за потребление - съответно се потребява повече. Проста и очевидна закономерност. Тениските на тема Star Wars вече ги носят и във фитнеса не защото гийк-културата е мъртва, а защото всичко това вече е на повече от 30 години, това си е един вид кино-аналог на Beatles, или защото наскоро е имало разпродажба на такива тениски в супермаркета. А що се отнася до скоростта на потребление - и там ситуацията е същата. Гийковете гледат филми на кино и вкъщи, докато обикновеният зрител тегли "нещо ново там" и веднага го трие. Гийковете се вкопчват в най-доброто и любимото, простолюдието винаги търси какво ново и по-модно има, и заравя в него старото. Единственият проблем е, че продуктите стават все повече и излизат все по-често, но засега сварваме да удържаме темпото.

В следващата част той говори за културната сингуларност, на практика - "Etewaf: Everything That Ever Was — Available Forever", развивайки идеята, че това ще доведе до а-поп-калипсис. Всичко прекалено скоро става immediately awesome и в Интернет моментално почват да му правят ремонтажи, пародии и прочие. Парадоксално, но пак не е прав - фен-фикшън е имало винаги, видеоклиповете по нищо не се отличават от шегите, които хората са си подхвърляли по приятелски през 80-те години (логично е да е било така - жанрът standup comedy така или иначе оттогава е в стабилен залез). Пак той си задава очевидният въпрос - какво би станало, ако принцеса Лея беше джедай. Само че хората сега съхраняват плакатите, фен-фикшъна, списъците на любимите неща и ако щеш дори размислите си не в собствената си стая или в компания - а ги пускат онлайн. Преувеличен е броят на хората, които биха се интересували от римейкове на дъщерни поредици или кросоувъри на отдавна пенсионирани теми. Всичко това отдавна се прави за нова публика, далеч не за тази, която съхранява всичко в паметта си до последната подробност и гледа "всичко завинаги достъпно някога". Иначе не биха се издънили толкова много ориентирани специално към гийковете проекти - и сполучливи, и недотам. Успехът на филми като "Спайдърмен", "Хари Потър" или "Здрач" в твърде много насоки е просто повторно сработване на същите елементи, които са били сполучливи в други медии - а не само гийк-публиката. Твърде малко продължения печелят повече от оригинала, а новите версии - точно те са преработки и изхвърляне в попкултурата, което по-скоро отлага настъпването на сингуларността. Дори любимите мемове умират. И се възраждат пак. Блокбъстърите сега са повече, но пък се дънят в пъти по-често. Любопитно впрочем, до каква степен това ще повлияе на бизнесмодела на киното. Кризата на свръхпроизводството? Решението ще се намери, така или иначе. Тъй че всички тези прогнози и анализи, въпреки красотата и иронията си все пак са по-скоро в духа на "а през XX век всички ние ще загинем от експоненциалното нарастване на количествата конски тор на улиците". Въпреки това текстът си е сериозен, интересен - и провокира бая размисли именно на тази тема; по всичко изглежда, че все пак наистина попкултурата върви към промяна. Интересно обаче - накъде?

Новогодишна приказка

Тя винаги знаеше кога той е с нея, а кога с Онази. Тогава той се нахвърляше върху нея, безмилостно и грубо, и се буташе вътре с пламтяща ярост, гръмко поемайки си дъх след всеки удар. Той се сремеше да унищожи своята незаздравяла любов, да я изтрие - до основи, до кръв, да не остане нищо освен разранена кожа, така че остатъците от оказалата се ненужна някога страст да се стекат по нозете като струйки пот. Тя стискаше зъби и търпеше. Боеше се да признае сама пред себе си, че това мъчение й носеше удоволствие, а на него винаги казваше (мълчешком, с поглед), че е било хубаво. Но за него изглежда това нямаше значение.

В нея той се движеше бавно, замислено се вслушваше в промените в дишането й, галеше я безтегловно, с крайчетата на пръстите. Те се превръщаха в облак, издигаха се все по-нагоре, изцяло губейки усет за време, забравяха за мебелите, вещите, завесите наоколо. Пък и наоколо нямаше нищо в този момент. Но като всеки момент – той траеше кратко.

Той старателно избягваше местата, където е бил с Онази. Всичко трябваше да бъде различно. Ново. Друго. Тя също с нищо не напомняше Онази. Абсолютно различна фигура, кафяви, а не сини очи. Сравнително дълга, свободна коса, вместо късата, момчешка прическа. Крехки, почти детски устни – пръхкави и невинни, докато при Онази бяха тънки и долната беше леко издадена напред, тя се притесняваше от това, ако се усетеше, бързаше да я свие, а той обичаше да забива зъби и леко да я захапва, а после да пъхне език между устните и да ги разтвори. Той това и искаше – да промени образа. Но се различаваше естествено не само външността. Нервна, неспокойна, променлива като времето във вятърен ден - и спокойната нега, като в августовска вечер сега. Той не можеше да й прости, че не е Онази - и я обичаше за това, че е различна. Че е такава.

Тя искаше някога да поговори с Онази, но той го искаше дори още повече – за да разбере нещо. За да потрепне нещо в него. Не да сравни – какво тук има за сравняване… нищо общо, две съвсем различни вселени. А и никой не може да бъде по-добър или по-лош от някого, той го разбираше добре – както не може небето преди буря да бъде по-добро или по-лошо от подробната карта на Европа.

Той докосваше с върховете на пръстите, с устни, с език, леко облизвайки, синините, които й беше направил той самият - и изтезавайки себе си, питаше:

- Как изобщо можеш да ме търпиш… аз те измъчвам.
- Обичам те, - отвръщаше тя.
- Как можеш да ме обичаш… толкова те тормозя.
- Обичам те - този, който е с мен. Винаги знам кога си с Нея.

Той сядаше на леглото, машинално разглаждайки гънките върху чаршафите.
- А ако тя никога не ме освободи?
- Тя вече те е освободила, и ти ще се освободиш от нея, - отговаряше тя.

Веднъж той осъзна, че се е нахвърлил върху нея, притиснал я е към стената - така, че й се наложи да протегне ръце пред себе си, за да не се блъска в бетона – не защото иска да я накаже (не нея, естествено, тя за нищо не беше виновна… себе си да накаже), а защото отдавна беше разбрал, че така й харесва.
И въздъхна с облекчение.

Раздаде се свистене и силен гръм. Те извърнаха глави – отвъд прозореца се разтваряха огнени цветя. Всеки от тях вярваше, че сега вече всичко ще бъде различно. Все пак беше Нова Година.

Пътешествие

Ако ми достигаше смелост, бих отишъл на гарата и бих си купил билет за един точно определен автобус. Вероятно преди година щях да кажа "първият автобус, за където и да е". И нямаше да оставя касиерката да ми предлага различни градове, а просто щях да сложа пръст върху устните си, някъде насред думите "А след десет минути…" и щях да кажа: "За този, който тръгва сега". След това бих заглушил всички звуци с вече отдавна несъществуващия ми дискмен и щях да се насоча към автобуса - за да поздравя шофьора с усмивка, в отговор на неговата уморена усмивка - да изкатеря няколкото стъпала и с полузатворени очи да поема на път.

И едва след като от тръгването са изминали двадесет минути, едва след като мина мястото, където София е задраскана с дебела червена черта, щях да загледна в билета и да видя къде точно отивам.

Нищо обаче вече не е същото. Сега, ако имах достатъчно смелост, бих поел без колебание към един град, за който не зная почти нищо. В крайна сметка почти не съм бил там - а дори в онзи ден, когато за единствен път стъпих там, погледът ми беше другаде. Спомените ми оттам са откъслечни и се свеждат до една градина, един ресторант и няколко улички. И една спирка, спотаила две сърца за около час. Но това ми се струва толкова отдавна, че сякаш въобще не се е случвало - и същевременно все едно е било преди миг.

Интересно е да се окажеш в град, за който не знаеш нищо. Не знаеш кога е основан, не знаеш и колко жители има, разположението на улиците ти е пълна мъгла, не се сещаш за знаменитости оттам, нито за местните легенди. Някак си все едно го създаваш за себе си, с всяка крачка отмествайки мрака на неизвестността. Опипваш с поглед къщите, попиваш камъните и прозорците. Гледаш наоколо с широко отворени очи, и доста повече от това, което виждаш, се побира в душата ти. А как да не разтвориш очи, когато от всички страни те очакват нови улици, нови хора, непознат ритъм. Същинско приключение.

Иска ми се да се спра, да поема дъх – във всеки град ароматът е на нещо специфично, особено - като никъде другаде. Някъде е на морска вода, йод и водорасли, някъде на кафе с кроасан, някъде на тамян и боя, някъде на трамваи и свежи листа. Само нещастните, озлобени редовни минувачи не чувстват нищо - освен бензина и дима от комините.

Бих се огледал първоначално, бих запомнил панорамата, бих я обиколил мислено в кръгове, отбелязвайки си какво ме влече, и бих тръгнал напосоки. Градът би ми се разкривал постепенно, от тези страни, които той самият би пожелал. Когато се разхождаш бавно, спокойно, без специална цел, не тичаш от забележителност към забележителност, старателно чертаейки оптималния маршрут, тогава виждаш доста повече. Може би никога няма да попаднеш при историческата къща-музей на някого си, или при известния паметник, или ще минеш край тях по успоредна уличка, по дворовете... но нима това е по-важно от уличките, където по балконите седят котки, дъвчейки избилото от саксиите мушкато, или мостовете, от които ти е любопитно да гледаш надолу, представяйки си къде ще доплува лодката, ако сега намериш листче хартия, сгънеш го и го пуснеш на вода? Би ми било интересно да поседя в някое улично кафене, да разглеждам минувачите, да нахраня гълъбите...

И накрая да мина край един точно определен прозорец, да изсвиря с уста - и едно безкрайно скъпо ми лице да се подаде от там, засиявайки в усмивка, че ме вижда, без да ме е очаквала. И да изскочи на вратата.


Ех, само да я имах тази смелост да го сторя. И да не й се пречкаха работата, обстоятелствата, парите...

Снежно

Излизаме на прага. Плътният мрак очаквателно стои на самия ръб на светлото петно. Цари пълна тишина. Удивителна тишина. В тази черна, плъстена тишина, като на празна сцена, осветена от лампите, бавно и тържествено пада снегът.

- Нашата първа зима… - изричам едва доловимо.

И осъзнавам, че зимата съществува, за да бъде преживяна. Време, когато всяка крачка не остава незабелязана – оставя следа... дори ако тя ще бъде заличена след пет минути, но зная, че тя е там, под нозете ни – някъде ме води, и някого е довела при мен. И е непоносимо да гледам гладкия бял лист, разбирайки, че той е толкова девствен, неприкосновен, чист, така че заставам и отмятам глава, може би с надеждата тя да се промъкне и да се притисне в мен. Стоя, вдигнал лице към небето, гледам направените от памук облаци - и дали снежинки падат върху очите ми, или светът се размива в цветни петна, тъй като, без да се усетя, вече имам сълзи в очите, а нея все така я няма…

- Замръзна ли? – питам. – Дай си ръцете тук.

Тя покорно протяга зачервените, наистина поизтръпнали длани, и аз ги грабвам в своите и незабавно ги пъхам в джобовете. Тя няма какво друго да стори, освен да се доближи до мен и да притисне буза до небръснатото ми лице. Ръцете й се топлят в моите джобове, дишам леко върху шията й и галя с пръсти линията на любовта – която се е оказала на точното място… и си мисля, че зимата сближава повече от безгрижното, самодостатъчно лято.

Имаше време, когато много харесвах зимата. Харесваше ми усещането да вървя по улицата, върху попукващия, зърнист сняг, да се приближа до някой непознат вход, да се изправя на пръсти, да се протегна - и с нервен смях (защото естествено знам, че не бива) да откъсна от козирката дълга ледена висулка. Да я захапя, студена, кой знае защо горчива, но невероятно прозрачна и ярка - чувствайки как зъбите ми замръзват, и как тя се топи в устата, нагрявайки се за секунди, вече превърнала се в обикновено парченце лед. Да го търкулна из устата, или да го изплюя в краката си, да продължа напред, да сгреба шепа сняг и да я направя на топка, здраво стискайки я в ръкавиците... защото най-приятното от всичко това е не толкова да маркираш в бяло средата на електрическия стълб, а отървавайки се от снежната топка, да събираш от вълнената си длан ледените парченца, внимавайки да не захапеш и ръкавицата, защото тогава толкова противно скърца по зъбите…

А още е толкова приятно да стегнеш – много здраво – връзките на високите кънки и да крачиш адски неуверено върху изправените, притиснати от обувките крака, докато накрая стигнеш до леда, и там забравиш за всичко, освен дългата линия на плъзгане, когато се плъзгаш колкото можеш на един крак, а после най-накрая поставяш на леда и другия - и след поредица от плавни криви се опитваш да се обърнеш и дори да тръгнеш назад, съвсем леко придвижвайки крака… И още е толкова хубаво да се завърнеш в един момент – на топло, и в началото ти се струва горещо и ужасно задушно, а после развиваш шала, измъкваш се от многобройните дрехи и се усещаш вече съвсем гол, а на масата вече се издига парата от горещата чаша с чай, а леглото те зове беззвучно, а отвъд прозореца кой знае защо вече е настъпил мрак…

Мълчим дълго, после тя повдига поглед. Макар да гледам в далечината, веднага се завръщам при нея, съвсем леко се усмихвам с крайчетата на устните и неочаквано рязко казвам:

- Внимавай!

След миг тя се въргаля в снежната преспа. След минута вече тича подир мен, в движение свивайки снежна топка. След час двамата вече сме в леглото. Отвън вече е абсолютно черно, нечии стъпки попукват по чистия сняг, прокарвайки път – вероятно не нанякъде, а може би към някого… или може би до магазина, за цигари или заветната бутилка… Пред нас е цялата зима – първата ни зима, и ми се иска да я загриза, като снега в детството, на големи хапки, за да свърши по-скоро.