Обама-номика

Големият черен Супермен иде на помощ на икономиката. Първо беше Обещанието. За "спасение" или "създаване" на милиони работни места. Е, преди около седмица излязоха първите официални правителствени данни. Първите похарчени $16 млрд. за спасение и създаване вече са дали резултат под формата на... 30 000 работни места. Всъщност не точно на толкова, но за това ще си говорим по-нататък.

Първа проста сметка - базирана на просто делене на две числа, макар че сигурно има нещо, което ми убягва. Така е, не съм дипломиран икономист, но все пак съм учил математика - и тази проста сметка ми дава цена от половин милион долара за едно работно място. Да не говорим, че въпросните милиарди не са паднали от въздуха. Те или са излезли от населението под формата на данъци, или са дръпнати от банките, намалявайки кредитирането за частните фирми. Остава още един вариант - да са просто напечатани, без Обама и Бернанке да се вълнуват от инфлацията; но тъй като те са "добрите пичове", този вариант го изключваме.

Реторични въпроси от рода на това колко работни места биха били създадени, ако тези пари се бяха озовали в ръцете на частници, няма да задавам. Не съм толкова дълбоко религиозен на тема величието на предприемаческия дух. Сега обаче да се заемем с отражението на този предприемачески дух върху потреблението на тези 16 милиарда. Как ви се вижда, ако бройката на спасените и създадени работни места всъщност... не е 30 000? Типично по нашенски, като изключим, че нещата не се развиват у нас, парите се взимат, отиват някъде, а до Нашингтон заминава депешата за преизпълнение на плана за четири години. Кой би могъл да си помисли, че тази депеша не съдържа "истината, само истината и нищо друго освен истината"?! За щастие, там няма ОЛАФ, така че няма и външни санкции. Така де - да не би ние през соца да сме имали ОЛАФ?

Купонът става още по-весел, когато в същото текстче дълбоко безпристрастните колеги от АП уточняват, че утре новият Спасител ще ни сервира нов отчет за победите в борбата с кризата, където вече няма да се говори за тридесет, а за стотици хиляди нови работни места. Немойте да се пуашите, от Белият Дом вече са уточнили, че има отделни "недостатъци" и "неточности" в тези статистики. Но те са статистически незначителни. И може би са и прави - няма значение дали местата са 30 000 по половин милион на човек, или 15 000 по милион. Да се занимаваме с такива неща означава да отричаме неизбежния път към светлото бъдеще. Далеч по-важно е тези пари да се влеят в общия бюджет и да бъдат преразпределени.

P.S. Да не забравяме, че тези изключителни резултати не се дължат на някакви некадърни и необразовани типове. О, не. Това е Великият замисъл на най-умния президент на всички времена. На който коефициентът на интелигентност е такъв, че ще счупи всякакви рекорди на МЕНСА, ако някога той реши да се тества. Но спокойно, той не го е измислил сам - той работи с цял екип не по-малко гениални учени-икономисти - всеки от тях с толкова прогресивни идеи, че да осигури икономическо развитие на поне още няколко страни.


P.P.S. Не смея да подхващам темата за други гениални идеи от същия автор, от рода на "cash for clunkers", където правителството подарява на всеки купил си нов автомобил $4000, а общите разходи за този подарък излизат към $24 000. Хайде да не издребняваме дотам - какво толкова са 25 бона за толкова благородна кауза? Само дето едно също толкова реторично въпросче назрява от подобни статистики - и тези хора, със същата мотивация и чувство за отговорност, правят здравна реформа...

Планове за миналото

Една истинска история - отпреди години. Разказана преди няколко години на чаша и така и незабравена до днес. Вероятно част от подробностите в нея съм забравил, но някак си не мога да се заставя да потърся човека, който ми я разказа, за да ги добави. Всъщност не съм сигурен, че той би искал да си ги припомня - или че въобще помни, че ми е разказвал това. Така или иначе, просто защото историята е твърде лична, имена няма да споменавам. Ако той се познае... извинявай, приятелю, имам нуждата да разкажа това, за да се освободя от него. За да спре да бъде в мислите ми. И за да престана да правя аналогии.

Трябва да кажа, че за разлика от него, с когото дълго бяхме близки приятели, нея не съм виждал никога. Но името се е запечатало - Камелия. Рядко име за моето поколение - и някак си не предизвикващо никакви асоциации за изключителна красота. Може би го свързвам с "Дамата с камелиите", де да знам?


Любовта им била училищна, в прогимназията. В късните години на соца. Любов идеализирана, с разходки ръка за ръка, под ръка, целувки за миг, разговори до безкрай, някакви смътни планове и обещания. И никакъв секс. Никой от тях тогава не умеел нищо. Забавен цитат от разказа му: "Тогава нямаше порнофилми, откъде да знам, че жената може да се възбуди например от облизване на зърната на гърдите? Съучениците казваха, че на жените трябва да "мачкаш циците", някъде на ръба на нежността и грубостта. Защото от това, разбираш ли, те адски се възбуждали. И аз понякога се опитвах да правя нещо такова с нея – през блузката (и защо си спомня точно "блузката"?) – и много се разочаровах от това, че не се получаваше описваният от приятелите ми ефект".

Вече не били съвсем деца и разбирали, че прекалено дълго са ходили и разговаряли, твърде дълго се признавали в любов един на друг, твърде дълго само се целували, ако щеш. Според всички правила би трябвало след това да последва леглото. Тези "училищни истории" трудно могат да се нарекат любов, дори и първа, юношеска. Според понятията за "успешния" на тази възраст младеж било (и май все още е) необходимо да има приятелка, а тя да си има приятел. Те били един за друг именно това - толкова необходимото, за да се чувстват в толкова крехка възраст "успешни". От "леглото" се страхували, от собствените си обещания един към друг - кой знае защо, също. Накратко, когато се разделили, това станало без страдания и дори с известно облекчение и от нейна, и от негова страна.

После той си спомнял за нея много често, представял си различни неща, фантазирал. За себе си я определял като "първата си любов", макар тя всъщност да не била никаква любов, но все пак всеки трябва да има първа любов, нали?

След десетина години обстоятелствата ги срещнали отново. Той бил женен, с дете. Тя - омъжена, с две. Само си разменили телефоните, нищо повече. Той събрал смелост и й се обадил след… три години. Той самият не знаел защо. Само каза, че от гледната точка на преживените и отминали единадесет години времето им заедно в училище му изглеждало "просто като анимационен филм". Срещнали се и усетили, че и и на двамата им е интересно да опитат това, което са пропуснали тогава. Той казва, че може би пък само той да го е чувствал така - а за нея само да си е въобразявал. Така или иначе, тя не отказала, когато той предложил. Само казала, че дотогава никога не била изневерявала на мъжа си, така че това щяло да й бъде първото изживяване от този род (кой знае, може би и последното?). Всъщност после дори му признала, че не е изпитала усещането, че изневерява. По-скоро било нещо като пътешествие с лична машина на времето. Изживяване на късче от миналото, закъсняло с 11 години, късче, което трябвало да бъде преживяно, по-скоро доизживяно, защото заради незавършеността си за тях било като незаздравяла рана.

По неговите думи се получил просто феноменален секс – и като степен на взаимен интерес (искали да опитат всичко), и по нивото на взаимно усещане на другия. Звучи абсурдно, но все пак накрая тя самата му казала, че нещата между тях се получили именно така, както тя е мечтала да станат, когато са били още деца. Той можел да каже същото, вероятно затова и се разбирали и усещали един друг така добре.

След края той и тя се обличали, стараейки се да не се гледат в очите. Той казваше, че в този момент изпитвал истински страх. Миналото било изживяно - и те със собствените си ръце в този следобед си отнели любимото занимание – да градят планове за миналото. Сега били обречени да имат само бъдеще. След това не се срещнали никога повече.


Чудесна история. Струва ми се, че всеки мъж - не знам дали това важи за жените, но всеки мъж може да открие себе си в нея. Поне аз си мисля, че се познах. И оттогава изпитвам една неясна горчивина, която е прекалено трудна за описване с думи. Надявам се някой ден да успея се избавя от нея - колкото и да ми е скъпа. Понякога миналото просто трябва да бъде оставено там, където му е мястото.

Преводът предпоставя сексистки роли!

Животът ме сблъсква с все по-големи потреси. Тъй като, за добро или лошо, все пак се смятам освен другото и за преводач, от време на време се вълнувам и от неща като теорията на превода. И от други неща се вълнувам впрочем, но... да не се отплесвам.

Та прелестният чичко Гугъл ме осведомява за загадъчния свят на джендърното преводознание. Ъхъ, анализ на джендърните a.k.a. половите аспекти на превода като дейност и професия.


Естествено, няма нужда да казвам кой стои зад проекта. Логично - феминистките. Те, представете си, виждат в класическата наука за превода следи от... сексизъм. Ако някой се съмнява, да издири труда на Шери Симон "Gender in Translation", където според нея преводачът по класическата парадигма на превода изпълнява роля спрямо автора, идентична на... тази, която жената спрямо мъжа. За момент си въобразих, че това е някакъв извратен хумор. Тц, оказва се, че това е нещо напълно нормално като тълкуване в цели области на съвременната хуманитарна наука. Но не сме приключили - мадам Симон продължава речта си, че преводачът, подобно на жената, е обречен на това да бъде... или красив, или верен (при французите очевидно не е толкова разпространена популярната у нас бинарност красив / умен, при тях противостоянието очевидно е между красотата и вярността).

Докато не се беше родила джендърната наука, по-скоро май се е теоретизирало в духа на това, че авторът е въплъщение на буржоазията, а преводачът е онеправданият пролетарий, но сега, така да се каже, имаме джендърни, а не класови понятия за обозначаване на същото - властта и неравенството.

Любопитно, преди време съм попадал на текст, името на автора на който вече не си спомням, който пък казваше, че тези, които смятат, че науката на превода е по-малко точна от съпромата например, не бива да се захващат с преводи.

Забавен паралел се получава - жена, женско, красиви, верни... съпротивление на материалите (тук трябваше да има смайлче).

Още един въпрос ме вълнува: ако приемем, че авторът от тази гледна точка изпълнява ролята на мъжа. А преводачът - на жената. Тогава издателят какво представлява в тази схема? Сводник?

За любопитните, предлагам дълбокомислен текст на тази тематика от Мириам Маргала, издаден от UCLA. Това обаче е четиво само за най-смелите :)

Светлините на рампата

Винаги ми се е искало да бъда най-добрият и да не полагам усилия, за да го постигна. Има хора, които са обичани просто ей така - за това, че са самите себе си, че гледат по определен начин, че ходят по определен начин - или ако говорим за жени, за това как отмятат примерно коса, пъхайки пръсти в гъстите кестеняви кичури. Някои хора биват обичани просто за това, че са естествени - да не се преструват, да не играят роля, да не се опитват да изглеждат тайнствени, загадъчни, особени, с една дума да не бъдат себе си, а някой друг; такива хора нерядко излизат добре и на снимка, тъй като обективът чудесно улавя всяка извивка на фигурата им, оставяйки върху матрицата диря от красота, на която могат да завиждат дори професионалните модели. Има и такива, които биват обичани заради мекия им, изпълнен с любов поглед, предварително опрощаващ всичко, което другият би могъл да им каже.

Практически всички герои на моите младини се отличават с една такава загадъчна, харизматична мълчаливост - и се отличават адски много от мен самия. Аз съм принуден да говоря. Може би не непрекъснато - но се налага. Ако мълча, имам чувството, че просто ще изчезна, както мухата изчезва от полезрението на жабата, стига да се спре на едно място и да не прави излишни движения. Мухата, естествено, не съзнава това, така че мърда с крилца, потрива крачета и естествено в крайна сметка потъва в пастта на зеления хищник. Дълги години това беше основната ми движеща сила – да не би да изчезна морално и емоционално, и да бъда лишен от нечие внимание, което винаги ми е било адски необходимо, и което много дълго не съзнавах как да привлека и задържа.

Винаги съм се страхувал от това да мълча – редовно просто не ме забелязваха, а ако отворех уста, ръсех вдъхновено неимоверни дивотии, гарнирани с истории, които имаха толкова общо с живота, колкото примерно има "1001 нощ". Получаваше се интересно; това беше начинът и аз да стана по-интересен - или поне така ми изглеждаше тогава. И обичах да виждам усмивката на другите, защото ако това не е доказателство, че съм ги привлякъл, какво друго?

И така, научих се да не бъда незабелязан – излезе ми име на "забавен човек", и това по някакъв начин означаваше нещо за мен. Леко преувеличената наглост в поведението и хапливият език маскираха немалко свенливост и страх, но тогава никой нямаше как дори да забележи това; бяхме млади - и на повечето от нас не ни достигаше проницателност. Сега знам, че за нищо на света не бих го разкрил по своя воля, а пък и връстниците ми очакваха от мен нови феерични сценки, а възрастните в някакъв смисъл се шашкаха от мен. За тях очевидно беше доста уморително постоянно да поставят на място неспокойното келеме, а твърде малко от тях виждаха под черупката самотния пъпчив младеж, който имаше нужда преди всичко да бъде забелязан, приласкан и оценен, ако ще и само с чаша топло какао :)

В общи линии хората или ме харесваха веднага, или категорично ме отхвърляха – и това адски ме разстройваше – защо не мога да се харесам на всички? Толкова старания полагах. Акробатични подскоци, жонглирания и еквилибристики, сръчни вербални салта… (Дааа, да не си помислите, че тук в блога правя нещо друго? Наивници.)


Естествено, в един момент май пораснах, или просто се уморих. Така че оставих настрана червения нос и рижата перука и ги смених с чифт тъмни очила, които ми позволяваха незабелязано да дебна от бърлогата си – защото очите вече ме боляха от светлините на рампата. Всъщност дали чак тогава ме заболяха? По-скоро винаги са ме боляли. Така или иначе, научих се да стоя в меката, послушна сянка, удобно изчаквайки нужния момент, за да пусна самотна, старателно отшлайфана стрела и да уцеля с нея избраната жертва.

Не че напълно ми се е отщяло да се харесвам на хората – да, на всички! - това не се лекува. И понякога все още, когато се срещам с нови хора, особено с такива, които наистина ми харесват, рефлекторно превключвам на клоунски сценки – защото реално владея твърде малко други начини да привличам вниманието. Не съм виновен, че никога не съм могъл да се похваля с феноменална визия - и абсолютно не умея да бъда загадъчно мълчалив и да разказвам цели истории с поглед. За кратко си въобразявах, че го умея, докато накрая се убедих, че единственият, който е способен да прочете тези истории в погледа ми, съм самият аз. Е, надявам се поне да съм се научил да говоря правилни, премерени, смислени неща. Макар че кой знае, може би и за това се самозаблуждавам :)

Всъщност не съм се променил отвътре чак толкова много – просто погледът ми към света е станал различен. Все така съм си същият смешник, който иска да бъде забелязван – и в името на това си позволява на моменти дори да застане открит, беззащитен и раним (и после естествено съжалява). Не е мъжко, но не ме вълнува. Аз съм просто един тъжен клоун, който често изпитва истинска радост, ако е успял да забавлява другите - и понякога му се иска с това да е заслужил чашата си какао, а понякога и топла прегръдка – ако се реши да допусне другия, и ако човекът насреща не се бои да се оцапа с все още непочистения грим.

Все пак дългите години на тренировки, каквото и да си говорим, закаляват човека.

Конкурсите и меренето на...

Тази вечер водих дискусия с една моя добра виртуална (и не само) приятелка, участваща в BGSite, и обсъждахме кой има най-голям шанс да победи. Предварително казвам, че като цяло харесвам текстовете й - при това не само заради приятелството. Това обаче, което в случая ме вълнува, е масовият призив, до който май прибягват всички участници - да се гласува за тях. Естествено, аз съм си дал гласа, не ми се свиди, пък какво е нивото на другите участници, кой по-добър, кой по-лош - това не ме вълнува.

Проблемът на всички конкурси в Мрежата, допускащи PR от самите автори, е точно в това. Оценява се не качеството, не талантът и не контентът съдържанието. Такива конкурси въобще не са за автори. Това е проверка на читателя. Именно на читателя, доколко е активен, предан и лоялен. Може би пък тогава да бъдем по-честни и да наричаме нещата с имената им? Има такова нещо като конкурси, а има и такова нещо като мерене на членове п*шки първични белези. За да победиш в първото, трябва да имаш талант и способности. За да победиш във второто, е достатъчно просто да имаш читатели (и да ги впрегнеш като строга господарка :)

Всъщност акълът ми не побира как е възможно да се допуска призив да се гласува за конкретен сайт/автор, особено ако призивите за това идват от самия автор/собственик на сайта. Ако толкова ви се иска да проверите доколко са ви верни читателите - помолете да се разпишат в коментарите всички, които ви обичат, пребройте коментарите (признавам, и аз съм грешен и ми тежи на съвестта подобно издевателство - старателно изчегъртано и заличено, макар че негови дири още се пазят в кеша на чичко Гугъл) и отпразнувайте резултата с бутилка шампанско. Честно. Конкурс, в който се допускат акции от подобен род, спира да бъде конкурс, колкото и чудесна да би била първоначалната му идея. Най-простата дума за това е "некоректно".

Изглежда очевидно, че за честност на резултата в подобни конкурси би трябвало да се налага абсолютна забрана на преки призиви за гласуване за някого. Кой казва, че конкурсите имат нужда от масовост? Защо? Конкурсите преди всичко имат нужда от обективност, масовостта е инструмент, предназначен за съвсем други цели. Не ми е напълно ясно как въобще впрочем може да се сипват в една купчина автори, правещи авторски блог, собственици на лични сайтове, портфолиа на фотографи и дизайнери и прочие. Това изглежда по-скоро като издевателство, отколкото като равен старт. И нещо, което ми е абсолютно неясно, защо в нито един конкурс няма опция "против"? Защо, позволявайки ми да изразя симпатии към един автор, организаторите ми отказват правото да изкажа отношението си към друг участник?

Да, гласувам за приятелите си - винаги и навсякъде, това е и някакъв мой начин да им кажа "благодаря" за това, което правят. Повтарям, абсолютно ми е все тая каква е идеята и дали има по-достойни кандидати (е, тук малко си кривя душата, не ми е абсолютно все едно, но лоялността все пак надделява). Но нито веднъж не съм имал възможността да дам гласа си за някой от приятелите ми именно в конкурс. Виж, меренета на първични белези - колкото поискаш. Но на конкурси не си спомням да съм попадал. Сигурно и затова никога аз самият не искам да се кандидатирам - защото нямам никакво желание да агитирам за себе си.

Не, не ругая организаторите на подобни акции, те правят нещо чудесно, макар и по малко порочен начин; това си е тяхно право и нямам намерение да ги съдя. Не, не ви смятам за тщеславни или досадни. Не упреквам никого, нито претендирам, че знам какви би трябвало да бъдат механизмите на кристално чистия, честен и коректен конкурс. Ако знаех, надали щях да бложа по нощите, по-скоро щях да се возя на собствена яхта в някоя "Марина Диневи". Или щях да се размотавам из Монте Карло в костюм "Бриони". Впрочем попадал съм в миналото на такива проекти, отчитащи всички негативни аспекти на подобни акции, които вехнат като рози в пустиня. Защо ли? Защото там пък няма интрига. Честно е, но пък е безкрайно скучно. Така че не атакувам никого, и ако някой се почувства засегнат, моля да ме извини. Това всъщност не е дори критика, а лично мнение.

А на Събина, разбира се, желая категорична победа и позеленели от завист съперници. Не виждам друг по-достоен в нейната категория... колкото и амбицията да гони някои хора :)