Защо няма да си взема електронна карта за транспорта

Аз от години се надхитрявам с контрольорите на СКГТ, имам нещо като шесто чувство и в повечето случаи ги надушвам, преди да съм се качил. Поради което отношението ми към всякакви идеи и нововъведения за таксуване на пътниците в градския транспорт е дълбоко презрително. Не че транспортът не бива да се плаща, не се и бунтувам срещу мръсотията в рейса, нито срещу блъсканицата или закъсненията. Просто бюджетът ми не позволява да си дупча билетче, особено пък за спирка-две. Сега обаче тъпите к****та от фирмата превозвач - или не по-малко не-острите другари от Столична община (не знам точно кое от двете е вярното, предполагам по-скоро първото) ми дават наготово още една причина, поради която да не стана редовен платец.


Електронно отчитане с магнитни карти. Супер. Звучи гръмко, грандиозно, абе точно по мащабите на столица с три милиона души население. С един недостатък. Първо, системата продължава и сега да не работи. Причини различни, но резултатите - едни и същи. Второто и по-важно, което ми бърка в здравето в тази система, е начинът, по който се издават картите. Ако не сте си направили труда да следите това инфо, ето нещо, в което любителите на световната конспирация просто ще се влюбят: картата е поименна и се издава при попълване на заявление с личните данни (плюс снимка за преференциалните карти). И господата от СКГТ си записват за бъдеща употреба вашето име, ЕГН, адрес плюс какво ли още не (тези данни ще ги има в цифров вид във всички карти, а при преференциалните - ще са отпечатани и отвън). И при всяко пътуване това инфо се вкарва в компютрите на билетната система!

Сега, внимание, големият въпрос за 100 000 лева: за чий им е на СКГТ да знаят кое ЕГН с кой транспорт се вози? Възможните отговори са точно два:
1. За ничий, те просто са си тъпи;
2. За да следят кой къде се вози, къде се качва, къде слиза, изобщо какви ги върши.

Или аз съм параноик, или здравият разум ми подсказва, че далеч по-вероятно е второто. От което следва още по-логичният въпрос що за организация се интересува от подобни сведения (някакво тихо гласче в главата ми подсказва едно четирибуквено съкращение, започващо с Д и завършващо на С), и защо аджеба да й ги давам наготово. Хайде, докато лична информация се искаше за издаване на транспортни карти с намаление, да го преглътнеш. Все пак някакви екстри искаш да ползваш, трябва и да дадеш нещо насреща. Но в случая какво по-специално получаваш срещу личното си инфо? Същия (гр)адски транспорт, същите очукани рейсове, същите контрольори с маниери на братя Галеви, само че вече и с информация кой си и откъде си, която уж само ченгета имат правото да ти искат, ако си правонарушител. WTF?

Изходът поне за мен е следният: първо, автоматите за билети. Те не са поименни, може и по-скъпо да струват, но поне са анонимни. Ако и за тях измислят някаква гадост (брех, май вече ги надценявам тия, ама кой знае!) за проследяване, май вече идва време за тотален бойкот на електротранспорта. Да живеят маршрутките, а за къси дистанции - може и пеша. А и слава богу, поне в автобусите засега няма подобни "електронни билети" (макар че по едно време обещаваха и там да се появят до нова година). Междувременно в трамвая всичко продължава постарому - с "повишено внимание" и билетче в джоба, готово за перфориране при пръв намек за контрольор.

Като стана дума за това, преди няколко дни вечерта станах свидетел на хайка около ИСУЛ; честно казано, това си приличаше направо на обир на влак в Дивия Запад - десетина контрольори, полицай и спиране на превозното средство до пълна проверка на каквото мърда вътре. "Никой да не слиза! Билети и карти за проверка!" Само пистолети липсваха, а който евентуално се решеше да помръдне от мястото си, биваше подобаващо "респектиран". А ако, пази боже, успее да слезе, се преследваше с темпове, на които би завидял олимпийски шампион по бягане на къси разстояния. Направо да се запита човек защо не ги пратихме тия на олимпиадата, вместо Ивет Лалова. Слава богу, гледах шоуто отвън, иначе нямаше да ми бъде толкова забавно.

И очаквате на такива хора да дам подобни сведения за моята скромна законопослушна персона? Бе вие луди ли сте???

Още мнения по въпроса:
Тери@bglog
В форума на НБУ

Техническа информация за системата

Ресторантско

Тези дни открих за себе си съществуването на "При Лаци" на Оборище. Малко помещение в доста неформален дух, с умерено кичозна украса за моя вкус (според някои чиниите като украса са нещо приятно, но на мен ми дойдоха малко твърде по битовому). Аз спомени от стария унгарски ресторант срещу ВИТИЗ нямам, но собственикът е някогашният му управител. Готвят отлично - и което е по-важно, с качествени продукти. Цените се оказаха изненадващо приемливи за етнически ресторант, въпреки че алкохолът се оказа отчайващо скъп. И не особено унгарски - токайското вино не ми вдъхна особено доверие, а паленката беше свършила, така че си останахме на сухо откъм питиета (всичко останало беше българско, което за унгарски ресторант е твърде зле).


Асортиментът от основни ястия е в голямата си част традиционен за унгарската кухня, филетата са просто чудесни (има дори легендарната "Добра жена"). Обаче салатите се оказаха ама до една български (всъщност лъжа, имаше една с претенции да бъде унгарска - от цвекло, просто ужас). Гулашът е класически, лютоват, но все пак далеч от най-лютите образци, с които ме черпиха преди години. За българския вкус е направен точно както трябва. От десертите искрено препоръчвам шомлой галушки, които са божествено вкусни, и засенчват десертите в много по-претенциозни ресторанти. В общи линии, ако се придържате към названията в менюто, които поне звучат по унгарски, няма шанс да сбъркате (за другото не мога да кажа, защото да пробваш например шкембе чорба, овчарска салата или кебапчета в унгарски ресторант ми звучи като кощунство).

Сервитьорът (или собственикът, де да знам?) обаче се оказа относително досаден и непрекъснато швъкаше наоколо, така че доста ми скъса нервите. Понеже в един момент се заговорих задълго и храната постоя известно време на масата, той, представете си, ми предложи "да ни даде кутия, да си я отнесем вкъщи, ако желаем". Потрес. Хубавото е, че не е претъпкано, а посетителите са основно хора от околните посолства. Музиката е тиха, приятна и със сигурност не пречи на разговора.

В общи линии много приятно място, с отлична кухня. Определено противопоказано на хора, които са на диета или са склонни да броят калориите.



След като съм захванал ресторантската тема, да споделя впечатления от последните месеци, че за това по начало рядко пиша. Напоследък в района царят доста промени. Шейновският "Егур" взе, че изведнъж затвори (ако някой има идея защо, да сподели!), а доста приличният и евтин досега китайски ресторант си смени собствениците и рязко вдигна цените. При далеч по-лошо качество на храната, което гарантира, че ако не променят нещата, скоро ще изгубят и мен като клиент. Жалко, с този ресторант ми бяха свързани доста спомени, включително и от времето, когато беше все още японски (господи, колко отдавна беше това!). За дизайнерската дупка, която от известно време работи на мястото на "Рио", пък просто не ми се говори - претенциозно като дизайн, посредствено като обслужване, високи цени и храна почти с вкуса на полуфабрикат.

Всъщност особено приятно съм изненадан от един ресторант в село Железница, който за първи път от години ме спечели за нещото, наречено "Дроб сарма". Последната, която съм виждал с толкова добър вкус, беше преди години в ресторанта на пл. Славейков, преди там да се намърда Макдоналдс. Естествено, за атмосфера там не можем и да говорим, а от телевизора дъни яко Планета ТВ, но пък си облизваш пръстите.

За умните мъже, умните жени и несъвместимостта помежду тях

Многото четене на чужди блогове си вреди отвсякъде на писането в своя. Четеш, размишляваш, от време на време започва едно копаене вътре в себе си... После се замисляш дали има смисъл да споделяш толкова лични неща, преценяваш, че няма смисъл, и всичко спира дотам.

Трябва в случая да благодаря на Енея и Лидия, че ме провокираха достатъчно, за да напиша какво мисля по въпроса. Нямам за цел да защитавам едните или другите, доколкото според мен "и най-умният си е малко прост" (ако бях толкова умен, вероятно щях сега да напиша и кой го е казал, но няма да го направя). Просто в известен смисъл аз също съм страна -учил съм в ФЖМК, работя като журналист и/или програмист, смятам се за донякъде умен (и доста тъп в други насоки), изобщо попадам в идеалния профил на нежеланите и поради интелект, и поради тъпота.



Всъщност стига съм се самоописвал - в крайна сметка, който ме познава, знае какво имам предвид, а малцина непознати четат този блог (ако изобщо някой си прави този труд, за което имам известни съмнения, тъй като не се и престаравам да пиша, освен когато наистина искам да кажа нещо).

Първото, което искам да възразя на която и да е от двете авторки, е до каква степен един човек може да се смята за умен. На мен не ми стигнаха точно две точки на теста, за да бъда член на Менса, но не се комплексирам от това; и честно казано, явих се единствено поради настояването на един приятел, който смяташе, че съм по-интелигентен от него, а той от доста време беше член на въпросната организация. Но дори и да имаш еди-колко си IQ, това само по себе си не говори за нищо. Не говоря за социалната страна на нещата, тя е съвсем отделен въпрос - имам предвид, че в определени ситуации човек просто не е в състояние да прояви иначе наличния в него интелект. Или защото се чувства некомфортно сред определени хора, или защото се притеснява, или защото за него има значение мнението на другите... и така нататък. Причини може да има много.

Отделно от това, вникването в "голямата/малката картина" и това, за което ти говори другият, също е трудно да бъде свързвано с "интелекта". Това в някои случаи - е, добре, в повечето случаи - става по емпатия. Ето че заговорих с "умни" думички, които е по-добре да избягвам :) В някои случаи просто "чувстваш" човека до теб, стига достатъчно дълго да сте общували и да си вложил някакви усилия да го опознаеш. Но дали той те чувства по същия начин, е съвсем отделен въпрос. И колкото и да са умни и двамата, понякога просто няма как да се получи - твърде различни може да бъдат помежду си. Не говоря за интелект, а за идеали, ценности, такива неща... Лично аз нямам проблем да бъда с жена, която е много по-умна от мен. Въпросът е обаче: а тя дали няма да има проблем да бъде с по-глупав от нея мъж?

Личният ми опит е повече от отчайващ. С най-различни жени общувам от около 15 години (доколкото те проявят търпение да комуникират с мен, което впрочем напоследък не се случва чак толкова често). Обективно погледнато, не мисля, че когато и да е през тези 15 години съм имал особени поводи да проявявам интелектуалните си заложби. В повечето случаи поне спрямо мен общуването става според залепен "социално" или в резултат на моментна преценка етикет, който след това се отлепва изключително трудно. Повечето ми лични взаимоотношения с жени се крепят на емоционално разбиране, много психология, поради което разбирам как те се чувстват в съответния момент, и старание от моя страна да проявявам такт, чувствителност (доколкото разполагам с такава - сам ми е трудно да преценя), и осъзнаването и приемането на недостатъците на другия. Нито едно от тези неща няма нищо общо с интелекта. Освен може би старанието... и все пак заложената в теб способност да проумееш определени неща, но това донякъде е и плод на определено възпитание и социална среда. Или пък аз съм разглезен именно от "излишък" на интелект и не мога да проумея, че други нямат това в себе си, де да знам...

Понякога и на мен самия ми е трудно да разбера защо нещата просто не се получават. Сигурно харесвам такива жени, с които нямам шанс; макар че всъщност не се е появила такава, която да ме е харесвала, но да съм я отхвърлил, защото с нея не ми е било интересно. С повечето от тези жени оставаме приятели, с някои от тях поддържаме връзка в продължение на години, след като сме осъзнали, че това между нас просто не е това, което някой от нас (обикновено тя) наистина търси. Сигурно се оказвам в ситуацията на Бениньо, или се държа понякога като идиот, без да го съзнавам. Или прекалено се старая да бъда такъв, какъвто очакват да бъда, и спирам да бъда себе си. Много е трудно да си правиш самоанализ, особено когато човекът насреща просто не иска да ти каже какво го мъчи, защо, как. Пък и нека бъдем реалисти - надали можеш да промениш дотолкова себе си, че жената, която обичаш, да намери в теб след време това, което търси (ако до момента не го е открила, имам предвид). А и заслужава ли си?

Най-дългите ми взаимоотношения бяха в продължение на 5 години. Тя беше моя състудентка от ФЖМК, и колкото и съвестно ми е да го кажа, в някаква степен сигурно нося вина за развода й с тогавашния й мъж. Макар че, като се замисля, едва ли причината е само в мен, макар че тогава (отново го казвам със срам) донякъде тази мисъл ме ласкаеше. Парадоксът в случая е, че никога, никога! не съм спал с нея. Не че не съм го искал. Всъщност донякъде не се осмелих никога да направя сериозната стъпка и да прекрача границата, която според мен тя не желаеше да бъде преминавана. Били сме заедно в добри и лоши мигове, дори и когато й беше особено болезнено след поредното изоставяне от поредния идиот, в който се беше влюбила междувременно. Тръпка определено имаше, не само от моя страна. Но някак си, колкото и да се разбирахме един друг, колкото и да бяхме на едно и също интелектуално ниво (поне така си мисля), колкото и неща да ни свързваха (понякога си мисля, че бяхме като някакво странно платонично семейство), аз просто не бях в интимен план това, което тя всъщност искаше.

Всъщност и аз си имах своите трески за дялане, искрено си го признавам. Обичах я до безумие, и макар сега да съжалявам, в един момент не издържах - след поредната й връзка, която тогава беше на чисто материална основа и тя открито си го признаваше. Не зная какво съм очаквал да се случи, но тогава преминах границата на разбирането на чуждите недостатъци - и казах всичко, което мислех в момента. Много пъти след това съм съжалявал, но връщане назад след това нямаше как да има. Тогава си отидох, тръшвайки вратата, и когато поисках да я отворя наново, тя просто си беше отишла завинаги. Надявам се сега да е щастлива и да е открила това, което търсеше. Макар че, ако някога реши да ме потърси (защото всички нейни координати оттогава вече не съществуват), вратата ми винаги ще е отворена за нея. Но, честно казано, не вярвам това да се случи. Нещата са като в баснята с мечката и брадвата...

Този екскурс в моето лично битие е свързан с основната ми мисъл - и тя е, че интелектът твърде рядко има нещо общо със способността да се разбирате един друг. А дори и наличието на двете невинаги е достатъчно, за да се "откриете" и да бъдете щастливи заедно.

Сега за проблемите с общуването. Сигурно това важи и в двете посоки - както е трудно да тичаш подир някой, който се движи със скоростта на Юсеин Болт, не по-малко зле е да се влачиш като охлюв, когато можеш повече. Натрупва се неудовлетворение, и то в някакъв момент избива под някаква форма. Колкото и да се стараеш да се примиряваш с това, че другият те превъзхожда или е много под твоето ниво, самооценката ти страда. В някаква степен е болезнено да осъзнаваш, че не можеш да догониш другия, и той слиза до твоето ниво. Или че "влачиш" подир себе си някого, който няма желание да те догонва. Аналогиите със спорта не са случайни. Връзката с някой е като бягането заедно - а няма смисъл да отиваш на олимпиада заради едното участие. Разбира се, ако държиш на самооценката си. Няма нужда да си говорим за компенсаторни механизми, но в повечето случаи проблемите с комуникацията с другите са свързани именно със самоуважението. И в някаква степен Лидия проявява именно това.

Всъщност понякога ми се иска да срещна човек, който на практика да ме опровергае. Или да ме превъзхожда дотолкова, че да се налага да слиза до моето ниво (и да го прави охотно), или да ми е толкова добре с него, че за мен да не е проблем да "сляза долу", ако цитираме вечната Миряна. Досега не се е случило, а напоследък и не влагам особено старание да поддържам контактите с хора, които по някакви причини са избрали по-друг път от моя. Това не е високомерие, въпреки че понякога ме обвиняват и в това; просто когато почувствам, че другият(ата) не се чувства комфортно в мое присъствие, се оттеглям. Докато не видя, че се нуждае от помощ - или от мен самия. Опитвам се да съм ненатрапчив, доколкото ми е по силите. Ако това е проблем в общуването, то не е толкова свързано с интелекта, колкото с възпитанието. И със самооценката, за която вече говорих. И с уважението към другите. Че и с цял куп други неща...

Общуването само по себе си ми липсва. Но понякога нежеланието да полагам усилия за поддържането му просто е по-силно. В някаква степен човек се примирява, когато констатира, че е непотребен на тези, на които държи, и му се отщява да търси активно нови - или насила да поддържа отношения, с които усеща, че натоварва другия.

Това обаче, което ме дразни в позицията, че твърде умните не могат да се "слеят с тълпата", е етикетът, който се залепва. И разбирането, подразбиращо се от тази позиция, че той трябва едва ли не да се стреми към сливането с нея. И мисълта, че една връзка има нещо общо с тълпата. Изобщо тази дума "тълпа" ми се струва крайно не намясто. Една връзка е между двама (окей, понякога между повече от двама, но рядко) души, не между единия, другия и "тълпата" (тя нещо като публика на тази връзка ли трябва да е?). Ако ви е добре заедно, тълпата просто е без значение. Разбира се, може би и аз застъпвам позицията, че идеалната двойка е на двама достатъчно зрели, достатъчно интелигентни и достатъчно социално неприспособими хора. Но пък друга връзка и едва ли би ме удовлетворила напълно. А що се отнася до чисто физическата страна на нещата, за нея мога да мина и без жена, която в други отношения не ме удовлетворява. Начините са общоизвестни. Сексът може би за някои да крепи връзката, но аз се нуждая от нещо повече. Дори и между нас никога да няма секс. В леглото нещата могат да се получат и без духовна общност, но животът заедно не се свежда само до леглото. Нали?

Чувствам, че започвам да ставам прекалено подробен, протяжен и скучен. В някаква степен аз съм не по-малък циник от Енея, но не се старая да го крия. Виждам в това някаква суета и снобизъм, които дразнят мен самия, но едва ли ще ги преодолея, доколкото те са част от самия мен. А (поне напоследък) нямам проблеми с това да приемам себе си такъв, какъвто съм.

Mysterious Times

За Горсов, Стависки и морализаторстването

Този доста несвързан текст се роди след прочитането на две откровено манипулативни интервюта на Красимир Горсов, както и след безумния коментар на Явор Дачков във в."Уикенд". Би трябвало да се спра отделно на тона на Любослава Русева в "Тема", която клейми и громи колегите от другите медии, които обявили за "виновен" бащата с хазартни страсти, но просто нямам нервите за това. Започвам с уговорката, че ще се постарая според силите си да не се възкачвам като Дачков на абаносовото си минаре и да произнасям оттам морализаторски речи като някой мюезин. И все пак, колкото и рядко да си позволявам да пиша нещо тук, тъй като автоцензурата ми е твърде силна, този път просто не мога да се въздържа.

Не мога да проумея кой твърди, че Стависки е невинен. Карането пиян винаги е престъпление, още повече когато има и жертви. Никой, повтарям - никой! - досега не е имал смелостта да заяви, че поведението на Красимир Горсов прави Максим Стависки по-малко виновен, отколкото е в момента. Не разбирам обаче защо всички приемат Стависки за въплъщението на всичката несправедливост в тази страна.

Кратък екскурс в миналото: катастрофи с жертви има отдавна, включително и с пияни шофьори. Далеч не всички обаче са осъдени така строго, както медиите се опитват да ни убедят. Някой вече спомня ли си Дафина Георгиева? Да, онова младо момиче от Американския колеж, която бе убито, докато пресичаше булеварда пред училището си, от невнимателна шофьорка, караща с превишена скорост? Оставям настрана факта, че лично познавах Дафина и майка й, както и това, че шофьорката може пък и да не е била пияна (това така и за пет години не се разбра). Каква беше присъдата за прегазеното дете от тази шофьорка? Някой тогава възнегодува ли в медиите? Не, не съучениците или родителите, а вие, колеги, които сега морализаторствате?

Да, съзнавам, че работа на медиите донякъде е и да манипулират. Аз лично винаги съм се въздържал от чисто провокационни забележки в материалите си - и може би и поради това така и не пожънах особени успехи като действащ репортер. Колкото и добре да продава скандалът, този подход към работата разяжда журналистическата ми съвест. И все пак има нещо крайно нечистоплътно в цялостната кампания, която беше подета например от Дарик радио и "Стандарт" (и конкретно от Карбовски, който в ролята на морализатор ми звучи нелепо) срещу Стависки.

Нека си го признаем: в голяма степен тази кампания се крепеше на редовните интервюта на Горсов в медиите, в които той заявяваше "Никога няма да му простя на този". Реално той си позволи да се възползва доколкото е възможно от медиите, за да манипулира съда и обществеността - и да ги настрои срещу фигуриста. Любопитно защо сега, когато същите тези оръжия са използвани срещу самия него, това изглежда нередно. И - естествено, първата мисъл на мнозина е, че Стависки му е "организирал" това. Все едно Стависки го е накарал да отиде да играе в казино...

Оставям настрана моралността на това да проиграваш пари, които биха могли да се използват за лечението на болното ти дете. Оставям настрана и факта, че чакаш от други дарения за лечението на Мануела. Това, което не разбирам, е позата на обиден и онеправдан преследван мъченик, когато си сгрешил. Може би защото съм бил дълго и настойчиво възпитаван в силно чувство за вина за всичките си прегрешения, лично аз на мястото на Горсов бих се чувствал крайно неловко. Някак си не върви да четеш морал на другите, когато ти самият не си безупречен. "Който е безгрешен, пръв да вдигне камъка..."


Искрено завиждам на Мира Бенатова за репортерската находка, но в известен смисъл трябва да кажем, че Горсов си го търсеше. Не можеш, когато човекът насреща е казал "Да, признавам, виновен съм, ще приема всякаква присъда", когато той е изпълнил решението на съда и е превел парите, за които е бил осъден, не можеш да заставаш в позата на обиден, че той не е поел и разходите по цялото лечение на Мануела в Израел, плюс разходките на баща й по казината. Това, с цялото ми уважение, просто не е негово законово задължение. Морално - може би. Ако той реши да го направи по своя съвест - добре, но да го мразиш за това, че не е продължил да дава пари, без дори да е уверен за какво ще се похарчат те... Употребата в интервюта на думи като "изрод" и така нататък, това донякъде можех да го разбера, отдавайки го на бащинска мъка. Обаче нека направим простата съпоставка: колко интервюта видяхме от родителите на загиналия Петър, спътника на Мануела в автомобила на онзи злополучен път? Те биха имали много по-голямо основание да кажат далеч по-тежки думи за Максим Стависки; е какво, казаха ли ги?

За мен цялата реакция на Горсов беше някак неестествена от самото начало. Добре, дъщеря му е пострадала при катастрофата, разбирам гнева и омразата му. И все пак, далеч по-важно би било тя да излезе от комата, да се оправи. Вместо това се подема една медийна война с виновника, който нито за миг не е отричал, че е виновен - и се търси начин той да бъде разпънат на кръст. Естествено, това е и въпрос на възпитание и ценности, но, повтарям, далеч повече бих приел като естествена подобна реакция от родителите на загиналия при катастрофата спътник на Мануела. Сега някои медии се опитват да изкарат, че, видите ли, цялата кампания около хазартните страсти на Горсов е с цел да оневини Максим Стависки. Все едно е необходимо Горсов да е светец, за да може фигуристът да е виновен...

Реално именно след тази катастрофа започна да се гледа по-сериозно на катастрофите, предизвикани от пияни шофьори. Последваха няколко по-строги присъди за други пияни шофьори, и моментално всички се завтекоха да винят Стависки, защо сам не застанал в позата "А ну стреляй, гад!" и не отишъл сам, по своя воля, в затвора - и не си поискал повече години, неусловно, зад решетките. Преди него имаше много, които се "изнизаха по терлици" след подобни катастрофи - пияни или не, но на тях никой не им държи сметка за това. Проблемът е, че Максим има щастието - или нещастието в този случай - да бъде публична личност. При това - шампион. И това го прави идеалният кандидат за образцово разпъване. Още повече пък, след като е участвал в кампанията "Ако си пил, слез, искам да стигна жив".

Това, което (твърде мъгляво) се опитвам да кажа, е че реакцията на медиите и обществото в случая е дълбоко лицемерна. Тя е дълбоко морализаторска - на гърба на обикновена човешка трагедия, макар и с участието на публична личност - и ако за медиите това е простено, не биваше и самият Горсов да заема подобна морализаторска поза. Медиите се хранят със скандали, така че нямаше нищо изненадващо в факта, че bTV го хвана "в крачка". Неговите собствени послания изхождаха от факта, че той има моралното основание да съди Стависки - не в съда, а пред своеобразната публика в медийната гладиаторска арена. Той сам слезе до това ниво - пред позицията на жертва на чуждата безотговорност той сам предпочете да излезе на арената като гладиатор срещу виновника за катастрофата, при която едва не загина дъщеря му - и да се опитва да доказва правотата си, което нямаше никаква нужда да прави.

Логично нямаше как да не се намери някой, който да се усъмни в моралното му право, и да докаже, че и той си има своите скелети в гардероба. Дали трябваше тези кадри да бъдат пуснати по-рано? Зависи. Мира Бенатова определено ще получи в някое обозримо бъдеще награда за репортерска находка. Дали обаче ефектът от тези кадри щеше да е толкова сериозен, ако бяха пуснати по-рано? Съмнявам се. Моментът от гледна точка на един журналист е идеалният за предизвикване на масов обществен отзвук. Плюс това трудно можем да говорим за нещо изфабрикувано; самият Горсов признава, че действително е ходил в казина и е залагал.

Мисълта ми е, че в случая няма виновни и невинни. Нищо не е така черно или бяло, както им се иска на някои колеги, които виждат в това идеалния случай да заемат позата на морален стожер и да поучат туземците на това кое е правилно и кое не. Всяка от страните има своя вина, но за коренно различни неща. Никой обаче не е светец, и няма нищо фатално, че са се видели рогцата на този, който е претендирал да има блестящи сияйни крила на ангел.

А за Дачковите глупости и сравненията с Иван от "Сблъсък", просто ще си замълча. Връзката на това с историята с Максим е толкова далечна, че аналогията е просто нередна. И всеки журналист с поне малко понятие за журналистическа етика ще ви го каже без колебание.