⁂

Събуждаш се, отваряш очи, спираш алармата, дремеш известно известно време, вкопчил се в откъслеците от сънища. За няколко минути всичко е наред, всичко е както обикновено. Докато не си спомняш.

На работа ту се заравяш в рутина, ту изведнъж губиш концентрация, забравяйки кой ден от седмицата е и губейки се във времето. Още веднъж изравяш в паметта си детайли, докато те залива противна паника, и ти става все по-трудно да дишаш. После отново идваш на себе си, продължаваш да говориш с колеги, да се шегуваш, да се смееш; оставяш се да забравиш за известно време.

Нямаш апетит, но се заставяш да излезеш на обяд, уж да се разсееш малко. През целия ден чувстваш убийствена слабост; вечер след работа лежиш на дивана повече от час, не можеш да направиш нищо, гледаш тавана, гледаш пода, гледаш телефона, скролваш Twitter. По незнайна причина отиваш на майната си за един жалък сандвич, превърташ песните на плеъра, опитваш се да намериш нещо подходящо, но не дослушваш нито една песен докрай.

Не искаш да виждаш никого, да говориш с никого, но същевременно се чувстваш неимоверно самотен. Не се самосъжаляваш, още по-малко ти е нужно чуждо съжаление. Повтаряш си, че нещата ще се оправят. Пускаш първия попаднал ти филм и се изключваш за няколко часа.

След това, преди заспиване, отново и отново превърташ последния разговор в главата си, после предпоследния, после всичко останало, което спомените услужливо ти подават. Спомняш си събития, места, имена, вглеждаш се в лица. Мислиш за всички грешки, които си допуснал. Питаш се грешки ли са били, можело ли е и трябвало ли е да направиш нещо другояче, да кажеш други думи или просто да замълчиш. Усещаш се, че вероятно не би променил нищо, дори и да имаше този шанс, но това не ти носи облекчение.

Липсваш ми.