За раждането

Какво е раждането

Като цяло раждането може да се опише така: представете си, че имате физиологическа потребност да качите промишлен хладилник по стълбите на 50-ти етаж за 10 часа сам. При това последните два етажа нямат стъпала, вместо тях е просто бетонно нанагорнище. Но по това време вас това вече просто ама хич не ви вълнува.

Това общо взето е всичко. Поне така, както изглежда отстрани. Да се нарича с думата "болезнено" звучи неправилно. Нямам как аз да кажа колко "болезнено" е, но Нора ми каза, че не я е боляло чак толкова. Едно е факт: все пак е адски тежко. Пък и болката обикновено е реакция на някакви патологични изменения, даже разкъсванията чисто теоретично не би трябвало да болят — главата на детето при раждането изтласква кръвта от тъканите, затова те стават безчувствени и болят едва впоследствие. (На практика, ако главата излиза бързо, може да бъде болезнено и още как, но това вече е последната фаза на раждането).

От мускулите, впрочем, можете предварително да си напомпате само коремните преси, но за раждането отговарят основно мускулите на матката. А те си се помпат сами благодарение на удивителното откритие на английския лекар Бракстън Хикс.

Като цяло в раждането има адски много физиология, така че то е различно при всички. Затова и донякъде раждането е лотария и да се подготвиш за него предварително на 100% няма как. То всъщност целият живот е лотария. Може да излезеш на улицата и да отнесеш някоя тухла по главата. Което обаче не означава, че не може да сведеш рисковете до минимум и да не ходиш там, където се строи и падат тухли.

Информацията е основното средство за подготовка за раждането.

Радващата се на завиден ПР фраза "в мъки ще раждаш" е, както и би могло да се очаква, куц превод (като "не убивай"). Навсякъде в библията тази дума ("мъки") означава всичко друго, но не и мъки. Освен другото тя означава и тежък труд. (Което на мига прави превода много по-логичен — мъжът с пот на лице осигурява хляба, а жената с труд ражда - оттам и "трудна", нали?).

С медикаментозната намеса всичко също е просто: това е "допинг", който практически гарантира, че ще добутате хладилника докъдето е нужно. Единственият минус на медикаментите също е сравнително прост. Обикновено при решението дали да се прилагат препарати се отчита съотношението на ползата, която препаратът може да донесе, спрямо потенциалната вреда. С други думи, ако сте готови да изтърпите възможно повръщане заради излекуването от кашлицата, това лекарство е за вас.

Нюансът е в това, че "ползата" от лекарството в конкретния случай почти винаги е животът на бебето. На фона на така огромна "полза" всички странични ефекти губят тежест. Затова лекарите ама въобще не ги ебе за страничните ефекти. А страничните ефекти може да са доста сериозни.

Оттам и съответно ненормално високият процент на цезарово сечение в нашенските родилни домове — до 25%. Няма как всяка четвърта жена да е патологична до такава степен, че да се изисква хирургическа намеса в един иначе естествен процес. Да, но лекарите решават да не рискуват. Пък и клиничната пътека за цезарово касата я плаща като поп, не забравяйте.

Въобще около раждането има планина от митове. Ако четете подходяща литература, ще разберете всичко. За времето на бременността прочетох бая книги по темата — повече от Нора (не за друго, а просто защото чета осезаемо по-бързо).

Което ни води до друга болезнена тема: присъствието на мъжа

Въпросът с присъствието на мъжа се решава просто: нима не бихте отишли да видите как жена ви влачи хладилника?

Принципно нищо страшно не би трябвало да има в раждането. Ако вземете примерно килограм размразена кайма, сложите я в прозрачен полиетиленов плик и я разтърсите и добре я разбъркате - примерно така нормално изглежда една плацента. Има куп неща, с които бихте могли да помогнете на жената в такива моменти - от прост масаж до психологическа подкрепа. А ако раждате в екстремни условия (тоест в нашенски САГБАЛ), с правилно поведение просто можете да прехвърлите агресията на персонала от жена ви върху вас.

Раждането допринася и за личностното развитие. Например ако сте присъствали и ви питат вярвате ли, че вече сте баща, единственото, което може да направите, е да се изсмеете и да кажете, че е трудно да не вярваш, като си го видял. Пък и започваш повече да обичаш жена си и, което е логично, майка си, бог да я прости.

Естествено, ако сте се наканили да присъствате на раждането, желателно е да се подготвите. Поне да разберете откъде излиза бебето, че да не останете изненадани.

Препъникамъкът е, като в родилния дом изведнъж ви заявят "Да присъства бащата?! БЕ ВИЕ ЛУДИ ЛИ СТЕ?!". Изводът от случката в "Майчин дом" е, че следващия път (ако има такъв) просто няма да раждаме там и точка. Въпреки че все пак са добри специалисти. НИКОГА ПОВЕЧЕ нямам намерението да седя 7 часа и да чакам обаждане, от което да науча от разстояние, че всичко е минало според прогнозите и няма проблеми.

Нашето раждане

Дойде му редът и на частта за нашето раждане. И аз, и Нора имахме нагласа за раждането като естествен процес (вижте по-горе). Бяхме що-годе уверени в силите си, затова и се решихме на естествено раждане — без обезболяване и прочие шитни.

Изборът на родилен дом беше елементарен: в частните АГ клиники раждането струва майка си и баща си, така че там ти угаждат всячески. Но доколкото там подхождат към процеса чисто медицински, веднага ти предлагат епидуралка, и въобще цяла програма за "комфортно раждане". Което само по себе си не е никак лошо — ако има дори намек за сериозна патология (и имате парите, естествено), отивайте да раждате там без колебания.

Бях обаче адски неприятно изненадан от факта, че най-близкият географски до къщи родилен дом, който е буквално отсреща на улицата, нищо че не е частен, я кара абсолютно на същия принцип. Дори и да не бях чувал лоши неща за него отпреди, щях да се хвана за главата, когато с опасение за изтекли води отидохме през нощта и се опитаха да промиват мозъка на Нора с приказки колко огромно е бебето и колко ще се измъчи да го ражда естествено, така че да остане да я наблюдават... и лесно и бързо да го извадят с цезарово. Тъй че тази АГ клиника отпадна по чисто принципни съображения.

Впрочем чувал съм за въпросния родилен дом, че там като цяло има индивидуален подход, разни екстри, така че щях да се съглася там да раждаме. Още повече че престоят на бащата там е ясно уреден, за него се плащат 300 лева, ако не избираш екип (много ясно, че не бих се колебал и бих платил, за да присъствам). Има обаче един голям минус: смъртност там има, и още как. Освен чисто лекарски и акушерски грешки при лични познати, в някои случаи фатални, знам за споминало се бебе там просто защото лекарят не е забелязал (!), че жената вече тръгва да ражда. И тя също не е забелязала – заради анестезията. (Което за пореден път доказва, че ръсенето на огромни суми за раждане "с екстри" не е панацея, да раждаш е хубаво да отиваш добре подготвен).

При това положение изборът на родилен дом се сведе до един-единствен вариант: по-свестен изглеждаше само "Майчин дом", а и знаехме, че ако има някакъв критичен случай, родилките така или иначе ги карат пак там. Освен това Нора ѝ следяха бременността в ДКЦ-то към него - макар че докторът, при който ходеше, не ми остави особено добро впечатление, но както и да е. Във всеки случай беше решено категорично къде ще раждаме от месеци. От друга страна, както казах по-рано... никога пак там. Ако не ме пускат да присъствам, отиваме следващия път другаде и точка.

От нашата ситуация научих един урок: за минимална намеса в процеса, просто е добре да си оставате вкъщи по време на контракциите (е, хубаво е да можете да си позволите дула или някаква специално обучена акушерка, и това е опция, но ние и без това минахме), а в родилния дом отивате едва след като ви падне тапата и ви изтекат водите. (Принудителното пробиване на мехура е тема за съвсем отделен разговор, ние, слава богу, го избегнахме.)

В родилния дом пристигнахме някъде около 16:30, към 23.00 вече бях баща. От лекарствата, доколкото ми е известно, са ѝ слагали само окситоцин, за да стимулират контракциите.

Обезболяване не е имало. За болките, процеса и условията в родилното не мога да кажа... тук Нора трябва да напише отделен текст по темата. Но трудът по раждането, естествено, е титаничен. Друг е въпросът, че Нора ми сподели, че на моменти е изпитвала нещо подобно на удоволствие. Не че не е имало болка, де. Но това вече си е финален стадий.

Ендорфините и адреналинът при подобно естествено раждане също си се отделят с огромен излишък, така че въпреки всичките ѝ опасения дали детето няма да ѝ изглежда грозно или подобно на извънземно, през цялото време Нора го гледаше с такова умиление, че просто мед да ти капе на душата.

Не знам кои бяха дежурната лекарка, акушерка и санитарка, благодарение на които все пак успях да мина фронтовата линия на безцеремонно отношение и все пак ме пуснаха при нея към полунощ. Знам обаче, че никога няма да го забравя - и съм им адски задължен. Макар че ако присъствах на самото раждане... сигурно щях да приемам факта, че най-после съм при току-що родилата моя жена и детето ми, като естествена даденост.

Не проумявам защо медицинските екипи гледат мъжете, желаещи да присъстват, като побъркани - и какви са тези митове, че бащите обичат да припадат в такива ситуации и задължително трябва, ако ги пуснат, да стоят само до главата на жена си, за да не виждат нищо. Ако всичко ви е наред със секса, би трябвало да понесете раждането на жена ви без особени психични травми. Е, ако сте израсли в благоприлично семейство, където свирката се смята за рядко педерастко извращение, може би тогава е по-добре да не присъствате на раждания.

А, и още нещо: като ме пуснаха при Нора, бебето си седеше самичко в съседното помещение. Много тъпа идея всъщност: представете си, че току-що сте родили, детето ви е незнайно къде и се дере, да го стигнете не можете, да ставате не можете, и няма никой наоколо. Хуманността обаче никого не го ебе — важното е, че детето е живо.

Извод

Както и се очакваше, раждането е естествен, но все пак бая сериозен труд. Ако не си готов за него, с юркане, тормоз и медикаменти естествено ще те добутат до финала.

Психологическите усещания от юркането и тормоза, естествено, не са от най-приятните. И кой е виновен за това?

В родилните домове всъщност в основната си част не работят цербери и зверове — просто в рамките на всеки ден с тормоз и медикаменти избутват до края толкова неподготвени майки, че накрая вече и не умеят другояче. Предполагам, че ако на всяка родилка тръгнат да съчувстват, то просто емоционално ще се спихнат за нула време. Същото важи и за индивидуалния подход. Ако не ги провокираш, те се държат почти съвсем адекватно. Нощната дежурна акушерка в приемното, с която говорих, докато чаках да ме пуснат при Нора (нищо че не беше разрешено, ама с упорство винаги става!), накрая ме попита "Абе вие защо ни смятате за ваши врагове?", при все че не съм й повишавал тон и не съм я притискал особено.

И традиционните статистически данни:

20 юни, 22:50
3750 г, 50 см
женски пол

Защо не съм оптимист за протестите

За протестите сега мнозина се изписаха. От една страна, много ми се иска аз да отида и да си излея антипатията към сегашната власт, от друга съзнавам, алтернативите й с нищо не са по-добри. Поне тези, които са парламентарно представени. Което не значи, че ще говоря за "граждански квоти" в управлението, или друг булшит от този род - не по-малко добре съзнавам, че това са безумни идеи. Сигурно звуча адски ехидно, но в момента каквото и да избираме, избираме между по-малки злини. Тъй че от една страна съм уверен, че тези протести са важни и необходими - и бих отишъл, ако не ме задържаха вкъщи сериозни семейни обстоятелства... от друга, не съм сигурен какво по-добро ни предстои, ако случайно властта се огъне и наистина започне да слуша какво реално иска населението.

Не знам защо, но много хора наоколо, особено по социалките, обичат да разсъждават как народът не може да търпи едно или друго, или че не познават хора, които примерно са гласували за ГЕРБ или БСП (гласуващите за Атака и ДПС ги изключваме, те си личат отдалеч, като характерен контингент на определен тип медицински локации). Това, което им убягва, е че ние сме един като цяло тесен кръг хора, които се движат в една и съща среда, хора, които са като цяло образовани, с нормална професия, занимаващи се предимно с умствен труд, живеещи в сравнително големи градове и така нататък. С други думи - хайде да го кажа в най-прав текст: НИЕ НЕ СМЕ ПРЕДСТАВИТЕЛНАТА ИЗВАДКА НА ТОВА НАСЕЛЕНИЕ. Разберете го най-после.

Оттам съответно тръгва и съзнанието, че ако ти знаеш кой е Делян Пеевски, всички останали също неизбежно знаят - и знаят защо изборът му е нещо лошо и порочно. Проблемът е, че 80% от хората въобще НЕ знаят кой е той. Или ако знаят, им е казано, че той е човекът, който ЩЕ ВЪВЕДЕ РЕД сред хаоса, така че е лесно да ги убедиш, че борещите се срещу него са поддръжниците на хаоса. Ако са и платени, още по-добре, значи са подкупните, виновни поддръжници на хаоса.

Но се отплесвам.

Мисълта ми е, че има безброй хора, които са извън нашия (и вашия) кръг, които си казват "тоя пък какъв е, защо ме занимават?" и отписват цялата история като глупости. Както и всяка друга история, която не ги засяга пряко, и не влияе пряко на джоба им и благосъстоянието им. За тях моралът е глупост, ако от него няма материален интерес. И за тях причината, поради която да гласуват за или против Бойко, е примерно това дали им е вдигнал пенсионната възраст. (Да, лично познавам такъв човек. В повечето си други аспекти е разумен, но... )

Дори и да стигнем до нови избори, огромната, РЕШАВАЩА част от гласовете на тях както обикновено ще бъдат дадени именно от тези хора. И това е добре да го осъзнаем още отсега - ТЕ ще решат кой ще управлява, те ще решат какво е бъдещето на тази страна в следващите n на брой години. Не защото четат политически програми, или защото разбират какво означава изборът им. А просто защото са много. И са невежи. И не искат да стават "по-вежи", както биха казали някои от тях.

Значи ли това, че съм се отчаял за бъдещето? Не напълно. Проблемът е, че решението общо взето не е - и няма вероятност да бъде - в наши ръце. Затова, въпреки че съм не по-малко погнусен от ставащото, не изгарям от желание да излизам да крещя на площадите. Може би защото преди години ходих доста по площадите, още от малък, покрещях достатъчно, и сега наблюдавам резултатите от тези площадни крясъци. Или по-скоро липсата на каквито и да е трайни резултати.

Напоследък много мисля за неща като народопсихология, която ми преподаваше, бог да го прости, Марко Семов. Не знам доколко е бил прав, но... това, което видяхме особено на последните избори, и което евентуално ще видим на следващите (ако успеем да катурнем властта сега - дано!), ме убеждава, че по-голямата част от населението НЕ иска да бъде спасявана от тази власт, от Пеевски, от Орешарски или от който и да е. На нея просто й е все едно.

Което ме води към един друг размисъл, свързан с тази статия. На пръв поглед нищо общо с нашата тема, но почакайте и ще разберете какво имам предвид.

Тезата, че "радикалите някога ще могат да бъдат излекувани" е интересна далеч не заради радикалите. Подобни изказвания (при това в издание от нивото на Times, не на в-к "Уикенд", моля, моля) са живото въплъщение на отказа от концепцията, с която е израснало не едно поколение - а именно, че антиобщественото поведение е провокирано от "непоносимите условия на живот", тежкото детство и прочие ала-бала.

Това обаче само по себе си не е всичко. Неизбежната следваща стъпка е отказът от идеята, че хомо сапиенс въобще се държи "рационално" в примитивния смисъл на тази дума, като homo economicus и прочие. Ако съдим по тази публикация, занапред изглежда медиите ще се залавят в много по-голяма степен за тезата, че поведението на индивида е строго детерминирано от устройството/биохимията на мозъка му.

Идеята въобще не е нова (и е ясно формулирана още в поговорката "какъвто си в люлката - такъв си оставаш и в гроба"), но и във всеки момент се потвърждава от наблюденията ни на битово равнище над околните - и над самия себе си - поне ако си позволим да бъдем максимално честни със себе си :)

По-интересни са дълготрайните изводи от това.

Първо, окончателно се срива толкова любимата на много фантазьори идея за тайнствените "кукловоди", стоящи зад кулисите и дърпащи марионетките на хората на обществено-политическата сцена. Пелевинската теза, че политиката отдавна се е превърнала в шоубизнес, където основната роля е на продуцентите. И т.н., и т.н.

Защо се срива тази идея? Най-вече защото кукловодът както и да върти куклата, ако ще да се скъса от напъни - тя ВИНАГИ ще се държи по единствено възможния за нея начин. Така, както е програмирана, както е записано в мозъка й от самото начало. Можеш да я накараш да се движи по-бавно, факт. Но да я заставяш да действа не така, както й е присъщо, е безнадеждно. Технологиите не помагат - и медиите също.

Второ. Всяка страна, на която се опиташ да натрапиш чужд за нея маниер или режим на управление, първоначално деградира (или се "развива" мъчително бавно с огромни усилия и загуби), а после все пак се връща към старите си навици. Което наблюдаваме на база примера на милата ни родина, земен рай, от около 25 години, за Африка и други подобни да не говорим пък въобще.

Трето. Ако някоя прослойка или популация печели за момента надпреварата с другите - това далеч не става защото тази прослойка е най-умна, най-рационална или най-специална. Това става поради една от две възможни причини:

а. или иманентните й (на въпросната прослойка) качества случайно са се оказали най-подходящи и адаптивни за съответната среда, или

б. прослойката се е оказала толкова многобройна, че е формирала тази среда "за самата себе си".

Останалите, колкото и да им се иска да се променят, за да се "влеят в потока" - просто не могат. Остава им само да бягат там, където средата е по-благоприятна.

И четвърто. Нео-нео-колониализмът получава научна обосновка: "С тези гадинки не можеш нищо да направиш, колкото и да се стараеш; оставете ги да си живеят така, както искат, и както живеят в момента". И което, дагоева, е характерно: гадинките въобще нямат и желание да възразяват. Ама въобще. Тоест излиза на преден план пълна, доброволна сегрегация на народонаселението според неговите стремежи.

Остава само един въпрос - какво да прави малцинството, случайно окопало се на територия, заета вече от системообразуващото мнозинство. Което ни води към началния въпрос. И да, отговори на него не мога да дам.

Проблемът с пода

(Всички прилики с действителни лица и събития са напълно случайни)

На третия ден нонстоп дъжд ѝ свършиха цигарите и тя реши да излезе от къщи и да дошляпа до магазина. Същевременно да види що за купчинка се е натрупала до оградата. Май вчера се е появила. Или онзи ден?
Завчера ѝ звъня ухажорът ѝ. Тя си повтори наум думата и се засмя – за първи път в последните дни.
Тя се беше прибрала по родните места, за да може малко "да си полежи в леговището, да си оближе раните" - така каза на най-добрата си приятелка, която знаеше какво се беше случило.
Макар че всъщност нищо особено не се беше случило. Човекът, с който тя ходеше през последната половин година, я беше зарязал. Но това не се случваше чак толкова рядко. Тя плака, напива се, седя по цели нощи у приятелки и дори една нощ реши да си реже вените – но в това режевенозно настроение пристигна в празната родна къща, и набързо ѝ мина. Оттогава прекарваше там такива дни. Намираше си някаква работа за вършене и след седмица беше като нова.
А ухажорът така и не разбираше, че няма да го огрее. Ето днес отново звъня и каза: "Знам къде си. Да ти донеса нещо?". Тя му беше затворила телефона.

Трябваше обаче да отиде за цигари.

Тя си облече якето и голямата шапка за дъжд, която ѝ беше останала от дядо ѝ.
Излезе от вратата и тръгна към портата и изведнъж видя, че до чимшира, който беше там, с гръб към нея седеше човек. Не беше купчина, а човек седеше на земята, отпуснал ръце и отметнал глава в протрита шапка. От ръката му беше паднал пистолет. Тя го заобиколи и се изплю: беше чучело. Стара ватенка, панталони и ръкавици, натъпкани със слама. В шапката беше набита сламка и за нея беше закрепена с безопасна игла голяма снимка на ухажора ѝ. Пистолетът беше детски, пластмасов.
- Пу, дагоева! – тя срита чучелото с крак и си помисли, че трябва да изчака слънцето и жегата, за да изсъхне тази гадост и да може да я изгори.
Излезе от портата, измина буквално петдесетина метра до ъгъла, когато я догони кола.
- Госпожице, да ви откарам до хоремага? – беше ухажорът.
- Майтапчия, - озъби се Тя. – Мадам Тюсо на половин работен ден.
И тръгна нататък.
Той изскочи от колата, обърна я към себе си и изведнъж падна на колене, върху мокрия асфалт на калната улица. Обхвана я през краката.
- Недей - заяви тя. – Не обичам никого.
- Ако никого не обичаш и през цялото време сменяш мъжете като носни кърпички, защо сред тях, в този… в това… - той се запъна - в тази върволица няма място и за мен? С какво съм по-лош? С какво?! – той вече почти крещеше.
- Имаш ли цигари? – попита тя.
- Имам, естествено, - отвърна той.

Тя го хвана за ръка и го поведе към къщата.

Направиха го още в коридора, почти без да се събличат: той не можеше да изтърпи повече.
После тя се протегна за дънките си и обличайки ги, го подкани:
- Айде, да те няма. И ми остави цигари.
- В колата имам цял стек.
- Донеси ми три кутии и изчезвай.
- Евтиния. - рече той.
- Направо жълти стотинки. - кимна тя.
- Добре де, никого не обичаш - каза той. – Случва се. Нещо като тъжна безчувственост. А някога ще можеш ли да обикнеш? Не мен, къде ти! Някого.
- Мечтая да обикна - отвърна тя. – Не знам какъв ще бъде - умен, богат, или ще е пълно нищожество. Но ще умирам от покорство, разбираш ли? И ще ми се прииска да му мия пода в мръсната му къща…
- Моля? – попита ухажорът. – Как така?
- Ще мия подовете в къщата му, ще пълзя на колене, ще изстисквам парцала в кофата и от това ще свършвам от щастие…
Изведнъж той я стисна за гърлото.
- Пусни ме… - захриптя тя. Той обаче стискаше здраво.

- Ваше превъзходителство, г-н съдия! - той се прокашля. - Защо извърших това ужасно престъпление?
Трагедия в три действия. Действие първо. Аз съм на 21. Влюбвам се. Правя предложение. Отказ. "Много си добър, но… Нужен ми е друг човек. Да му мия подовете и да бъда щастлива". Действие второ. Аз съм на двайсет и шест. Приятелката ми в порив на интимност говори за бившия си: "Бях готова на всичко, само да остане с мен, подове миех, с ей тези ръце" - и показва наманикюрените си пръстчета… Действие трето. Аз съм на 33. Но защо не аз, ваше превъзходителство? Правя ѝ подаръци, целувам ѝ ръцете и краката, посрещам я и я изпращам, готов съм да дам целия си живот, в радост и нещастие, докато смъртта ни раздели, аз съм умен, свестен, силен и богат, а тази кучка има нужда от някакъв гъз, на който да мие подовете. Затова я удуших, а после за по-сигурно я и заклах! – той извади с лявата си ръка автоматичен нож; с щракване от него изскочи синьо острие. – Но първо ѝ белязах лицето… - и той убоде бузата ѝ с острието на ножа; капчица кръв се търкулна надолу, оставяйки бледа алена диря.
- Мили мой - изведнъж прохриптя тя. Той леко поотпусна гърлото ѝ. – Мили мой, скъпи, любими, прости ми, обичам те - шепнеше тя, - обожавам те, искам да бъда твоя робиня, ще ти мия подовете…
- Сега - озъби се той. – Още сега.
- Да, да, да - тя се разрева. – Сега и завинаги.
Той я хвана за косата и я поведе към колата.

Пътуваха, без да продумат.
При супермаркета той спря.
- Отивам да купя кофа и парцал - каза хладно той.
Погледна я. Плю си на пръста и изтри следата от кръв от бузата й. Тя го хвана за ръката и я целуна. Изведнъж устните му потрепнаха.
- Прости ми - той я прегърна. – Напълно обезумях. Ще ми простиш ли? Не ми трябва да миеш никакъв под, хайде да се прибираме у дома…
- Все пак купи кофа и парцал - прошепна тя. – Каза, че ще го сториш…
Той я целуна.
После влезе в магазина.
Тя излезе от колата, огледа се и вдигна ръка. Спря очукана лада-такси, прозорецът ѝ се отвори:
- Накъде?
Тя назова адреса. Шофьорът кимна. Тя седна.