Любов на границата на омразата

Photo © Kumimonster

"Полудявам. Побеснявам. Не издържам!", - оплаква се приятел. "Не разбирам, какво ми става - като че ли нищо не ми е направила. Не ме е обидила. Не ме е измамила. Даже не се е променила! Но всичко, което преди се приемаше спокойно и даже ми харесваше, сега предизвиква бяс. Начинът, по който тя ходи. Начинът, по който сяда. Изборът на сериали, на предавания по телевизията, на сайтове в Интернет. Какъв става гласът й, когато ме вика да дойда в леглото… Господи, непоносимо е! Това ли е краят?"

"Не, приятел, не е краят," – успокоявам го аз. Когато има поне някакво чувство, това не е краят. Дори ако това чувство в момента е омраза, и ти се иска да убиеш, да бутнеш камък през прозореца, да обършеш шамар, да наречеш с всички гадни думи, които успееш да си спомниш. Ако има желание, свързано с нея, това е желание, свързващо вас. От любовта до омразата има само една крачка - но само две стигат, за да се върнеш обратно. В сърцевината на омразата е просто обидата, дори ако тя нищо не е направила. И особено ако нищо не е направила. Защото преди правеше. Сега какво - привикнала е? Разлюбила те е? Намерила си е някой друг? Къде е нажеженият от страст въздух? Къде са мегабайтите нежност, от пискането на които се пробуждаш нощем и размишляваш в мрака - дали да натиснеш "Reply" веднага, или да поотложиш, да поизмъчиш другия? Защото в края на краищата още спиш… А сега спите заедно, и отдавна сте открили удобната поза, за да хъркате сладко в унисон, и всички други, по-чувствени пози, които, наистина, вече са научени наизуст и осезаемо са се протрили по краищата. И ти определено знаеш как тя ходи, как сяда - и какви сайтове посещава. И понякога това така те вбесява! Защо тя не прави това, което ти искаш, а просто си сяда, все едно не е станало нищо? Е да, ама ти не си й казал. И какво от това, за толкова време би трябвало да се е научила да чете мислите ми!

Веднъж започва война – или неведнъж. Или от време на време – както ти провърви. И тогава в действие се пускат болезнени удари и забранени думи. И тази весела словесна престрелка (язвителна, естествено, защото и двамата сте така остро-умни), която някога е предизвиквала умиление - всички тези подкачания, игриви захапвания и удари на шега се превръщат в истинско сражение, с истинска кръв и рани, защото кой знае по-добре най-точните, най-болезнени места, ако не най-близкият ти човек? И няма скафандър, ризница, бронежилетка, в която би могло да се скриеш, защото сте голи един до друг, защото насипите и рововете, ако ги построите, няма да ви спасят, а само ще ви откъснат един от друг. А вие не искате това, нали?

Ако се замислиш – не в разпалеността на борбата, поемайки си дъх след поредния скандал, а след няколко часа, когато се успокои кръвта и само драскотините те понаболяват, напомняйки ти колко бодлива може да бъде изглеждащата опитомена роза – ако се замислиш добре: искаш ли сега да се окажеш далеч, от другата страна, така че никога?.. И разбираш, че ако я пропъдиш сега, ще се побъркаш от вина и съжаление. Вероятно към себе си. Или може би към нея. Защото какво ще прави тя без теб? А ти?.. И в главата ти започват да се появяват най-милите, най-трогателни спомени, и въобще не бива да си позволяваш да отваряш папката със снимките, защото тогава със сигурност ще те избият сълзи, въпреки че си мъж… И в този момент осъзнаваш защо понякога в разгара на караницата ръцете, вкопчили се в косите й, се плъзват надолу… и още по-надолу… и това вече е друго сражение – макар и със същата страст, макар отново да се въргаляте вкопчени, помитайки на пода дискове, бутилки, чаши с недопито кафе, и така скъпата ти ваза… Но ръцете вече не отблъскват другия, а го притискат…

И повече не ти се иска да се ядосваш, да се цупиш, да мразиш - и се надяваш, че тя ще разбере това по погледа ти – ако естествено ти стигне упорството да не се приближиш първи, за да прегърнеш и да кажеш: "Хайде повече да не… Защото все пак ние… Ние…"

"Ние" - ето това е най-главното. Ако има желание, свързано с нея, това е желание, свързващо вас. Дори ако това желание е да убиеш. В края на краищата, тази дума има твърде много общи букви с "любиш", не смяташ ли?