"Благодаря" за февруари

Колкото повече наближава краят на мъките, толкова по-непоносими са те. Когато знаеш, че спасението е близо, на разстояние една протегната ръка, просто нямаш сили да издържиш днес и сега. Защо след седмица, защо утре, защо не в този миг? Защо още един – дори и само един – ден повече чакане?

Единственото, което ме примирява с тази злобна, взела реванш за доста време назад зима, за което и благодаря на този февруари - е за това, че всички чудесни дни ни предстоят.

И радостният март, с невероятно ярко небе, промито от първи дъждове… леда с назъбени краища, плуващ по бурните ручеи… и оживеният шум на птиците, усетили топлината и възпяващи пролетта като скъп подарък.

И прозрачният, изпълнен със светлина април, когато разбираш, чувстваш, че наоколо има толкова много въздух, свеж, ароматен, изпълнен със слънце, и обикаляш из улиците, усмихвайки се като последен идиот, защото ти е хубаво, просто така, безпричинно, ти е хубаво.

И омайващия, нагъл май, тържествуващ в своята сила. Той ще облече дърветата в зелено, ще застеле под краката зелена трева – хайде, събувай се! Пусни се на свобода. И небето ще е изпълнено в розов сняг от цветчета, и вятърът ще е медено сладък, който ти се приисква да го опаковаш в бутилки, за да ги отваряш за миг и жадно да вдъхваш през черно-бялата зима.

И топлите люлякови летни нощи, разкриващи по време на разходките друг град – загадъчен, вълшебен, в който ти е хубаво да обикаляш по уличките и градинките, осветени само от фенерчето на луната, да откриваш познати места отново, да се учудваш – как те са могли да се преоблекат в съвсем друго облекло, да се променят до неузнаваемост, и зад всеки завой има приключение, дори ако си го създаваш сам. И ти се иска да се смееш безгрижно, и дишаш учестено, и откриваш, че по-добре би могло да бъде само...

Морето – в заслепяващата дъга от бликове, добродушно люлеещо те на повърхността или сърдито, злобно, което ти хвърля в лицето пръски вода, съска с пяна: "Не се приближавай!", и тогава може да седнеш на някой камък и да се загледаш в далечината, без да обръщаш внимание на пръските. И големите зърна на черешите и вишните, джапанките и мехурчестите потопи в краката ти...

А дотогава – увлекателни виражи, и бездна под краката, розови планини, и задължително Варна с тихите й улички и ароматно кафе в малки чаши.

И ласкавият август, прегръщащ те през голите рамене. Дългите кадифени вечери, с оранжевите ръбове на слънцето по залез по короните на дърветата, задушаващо ароматния син сумрак, а после – светлината на поръсените звезди, спуснали се ниско над главата ти. Все още топлите дни с лек привкус на меланхолия – от свенливия шум на първите жълти листа, падащи под краката като предупреждение и напомняне...

за жълто-червените дни, където във всяко дърво изглежда сякаш е пъхната гирлянда - и те са ослепителни, светят с всичка сила, опитвайки се да хванат последните лъчи на променливото слънце. И падащите непрекъснато листа - сухи жълти трохички от последното парче лято, и мирише на пикантни подправки – на канела, кардамон, а ябълките са покрити с големи плодове чак до...

студовете, които сковават езерата, скриват ги под кората на леда, разкрасяват бузите с розово, а улиците – с захарна глазура, и локвите се пукат под краката, обещавайки преспи, търкаляне в снега и нова година...

и всичко това ще дойде...
всичко това ни предстои.
И за това на суровия февруари мога да кажа едно "благодаря"!