Влиянието

Странно е да съзнаваш, че не всичко на този свят зависи от теб. Винаги съм предпочитал да мисля другояче. Изглежда въпреки възрастта си съм си останал както преди млад и тъп. Това не ми пречи на моменти да се усещам стар, мъдър или опитен. Ей такава странност.

Да чувстваш е много лесно. По-сложно е да напишеш за това какво чувстваш. Още по-сложно е да напишеш за това правдоподобно. Рядко се захващам с нещо по-голямо. Надявам се понякога да се получава.

Забелязвам, че всяка възраст и всеки пол си има своя истина. Толкова са много, че понякога е време май да се замислим - а има ли въобще такова нещо като истина - поне във висша инстанция? Ще е много тъжно в един прекрасен да откриеш, че да се бориш за истината няма смисъл, защото истина не съществува.

Още по-голяма странност за мен в момента е влиянието. Чуждите мисли понякога се забиват в главата ми като куршуми - с голяма скорост, но без да минават и да излитат от другата страна, а дълбоко в мозъка. Чуждите мнения трябва да помагат да изградиш свое, лично, персонално такова, но нищо подобно - получава се не уникален, създаден начисто продукт, а сплав от чужди образи и мисли. И всеки път ми се появява усещането, че това не е мое лично, а предварително споделено с някого, и даже не от мен измислено мнение. В мозъка ми има гънка, която много иска да измисли всичко сама така, че всичко да се окаже на местата си. Но стройна картина не се получава, има само пъзел от чужди парченца, а те не винаги си пасват едно с друго.

Познавам хора с идеално ясна и стройна картина за света. Не един и двама, впрочем. Е, на тях им е провървяло. Да, пичове, на вас ви е провървяло потресаващо много, защото всеки път, когато се окажете в сложна ситуация, можете да погледнете в своята "карта на света" и да откриете правилния път в нея. А има хора, които са същински "туристи-идиоти", които нямат нито карта, нито компас, а само общи познания по ориентиране, получени на уроци по природознание в 4-5 клас. Такива хора - като мен, им е тъжно, но и весело. Никога не знаеш, с какво ще завърши всичко това за теб, защото никога не знаеш предварително как ще постъпиш. Всичко е много спонтанно, весело, макар и често да завършва зле.

Четиринадесетофевруарско

Музата

Музата се приближи до познатата къща и присвивайки очи, се загледа. Вътре светеше лампа – уютен жълт кръг. Значи в къщата не спят. Това беше добре.

Музата се изправи на пръсти и загледна през прозореца, мислено подготвяйки се да размаха ръце в поздрав. Даже си подготви фразата: "Привет, амиго!" и повъртя на езика си първата дума, пробвайки и така, и другояче "ррр". Някои замираха, а после щастливо се смееха само от звука на гърленото й, богато с обертонове "Р".

Музата се изправи на пръсти и свали ръкавицата от ръката си, и едва тогава забеляза, че освен питомеца й вътре имаше още някой. Този някой насмешливо погледна към нея и ехидно проточи:
- Зааааето!
Музата се спря. Направи крачка назад и се опря на стената, стараейки се да си придаде независим вид. Впрочем тя никога не беше овладяла това като хората – Музата смяташе нощта за свое - и единствено свое владение, и страшно се вбесяваше, когато някой й отмъкваше питомеца след десет.
От време на време тя вдигаше очи и хвърляше към прозореца свенливи обидени погледи.
- Заето е, казах ти! – нагло повтори нашественикът и по свойски сложи ръка на рамото на питомеца.
Музата се загледа в краката си. И най-вече в малкото пръстче на десния крак, което я наболяваше малко.
- Нищо, ще почакам.
- Какво има да чакаш? Не виждаш ли, че човекът е зает?! С работа. Труди се, - той повдигна нагоре показалеца си. Сега Музата видя, че това беше Дългът. – Реализира се, р'ийш ли, като общественополезно същество.
Музата помълча.
- На него се надяват хората. Имат му доверие.
- Но някога все пак той ще се освободи…
- И ще си почива, - ловко завърши фразата Дългът. – Човекът трябва да спи! И да си възстановява силите.
- Нищо, аз само за миг. Да напишем няколко абзаца и… Трябва от време на време да си отвлича вниманието.
- Смяната на работата е най-добрата почивка! – захили се Дългът. – Права си. Благодаря за идеята. Чуваш ли какви ги разправя Музата, - обърна се Дългът към някой зад гърба си. – Много свободно време има човекът. Иска да му го отнеме.
Невидимата събеседничка се приближи към прозореца. Тя периодично неспокойно се оглеждаше, сякаш за да се убеди, че питомецът никъде не е избягал.
- Чудничкоооо, - Алчността, защото това беше тя, потри ръце. – Щом тази цъфна, значи със сигурност има поне минутка. Нещо не сме пресметнали като хората… Нищо, ще преработим разписанието, ще напъхаме повече, - Алчността се облиза в предвкусване.
Музата обидено се извърна и се отдръпна на две крачки. Дългът сложи лакти на рамката на прозореца и подаде главата си навън.
- Отиде ли си? – попита Алчността, отново отстъпвайки навътре, на пост.
- Мне. Стои. Някои съвсем нямат представа от приличие. Кво стоиш такава ма, като уличница? – обърна се той към Музата. – Какво чакаш?
- Аз съм му нужна, - проговори тя тихо, но уверено.
- Защо? – удиви се Дългът. И изреди:
- На него са му нужни храна, жилище, сън, увереност в утрешния ден и пари, за да си купи всичко останало. И това му даваме ние. А ти само му късаш нервите.
- Нервите?
- Видях как той по едно време се мотаеше, дъвчеше химикалката. Рошеше си косите – мислех си, че ще ги отскубне из корен.
- Подбирал е думите.
- За какво?
- За радост.
- Живее се не за радост, а за съвест!!! – изрецитира Дългът заучената фраза и доволно се захили. – Разкарай се оттук, докато не са те ступали братоците. Ефимерно създание. Махай си там с крилата.
- Цялата такава въздушна, зовяща за целувки, - злобничко захихика Алчността. – Може би пък и въобще да не съществуваш. Колко вече се препираме тук с теб, а той не вижда.
Музата разтревожено подскочи и тръгна към прозореца. Дългът и Алчността застанаха като стена, разгръщайки ръце.
- За-е-то! – по срички, хорово, извикаха те. - Къш!

Музата за последен път се огледа – човекът седеше пред компютъра, напрегнато вглеждайки се в екрана. До изгрева оставаха три часа.
"Наистина, уморен е", - помисли си тя. "Хората имат нужда от сън. И от пари. Колко глупаво нещо е съжалението…". Въздъхна тя и си тръгна, извръщайки се на няколко пъти, за да хвърли поглед назад.
Човекът отдавна чувстваше неясно безпокойство. Потри вежди и се заслуша в себе си. "Иска ми се нещо… да направя, какво ли… чай?…".

"Благодаря" за февруари

Колкото повече наближава краят на мъките, толкова по-непоносими са те. Когато знаеш, че спасението е близо, на разстояние една протегната ръка, просто нямаш сили да издържиш днес и сега. Защо след седмица, защо утре, защо не в този миг? Защо още един – дори и само един – ден повече чакане?

Единственото, което ме примирява с тази злобна, взела реванш за доста време назад зима, за което и благодаря на този февруари - е за това, че всички чудесни дни ни предстоят.

И радостният март, с невероятно ярко небе, промито от първи дъждове… леда с назъбени краища, плуващ по бурните ручеи… и оживеният шум на птиците, усетили топлината и възпяващи пролетта като скъп подарък.

И прозрачният, изпълнен със светлина април, когато разбираш, чувстваш, че наоколо има толкова много въздух, свеж, ароматен, изпълнен със слънце, и обикаляш из улиците, усмихвайки се като последен идиот, защото ти е хубаво, просто така, безпричинно, ти е хубаво.

И омайващия, нагъл май, тържествуващ в своята сила. Той ще облече дърветата в зелено, ще застеле под краката зелена трева – хайде, събувай се! Пусни се на свобода. И небето ще е изпълнено в розов сняг от цветчета, и вятърът ще е медено сладък, който ти се приисква да го опаковаш в бутилки, за да ги отваряш за миг и жадно да вдъхваш през черно-бялата зима.

И топлите люлякови летни нощи, разкриващи по време на разходките друг град – загадъчен, вълшебен, в който ти е хубаво да обикаляш по уличките и градинките, осветени само от фенерчето на луната, да откриваш познати места отново, да се учудваш – как те са могли да се преоблекат в съвсем друго облекло, да се променят до неузнаваемост, и зад всеки завой има приключение, дори ако си го създаваш сам. И ти се иска да се смееш безгрижно, и дишаш учестено, и откриваш, че по-добре би могло да бъде само...

Морето – в заслепяващата дъга от бликове, добродушно люлеещо те на повърхността или сърдито, злобно, което ти хвърля в лицето пръски вода, съска с пяна: "Не се приближавай!", и тогава може да седнеш на някой камък и да се загледаш в далечината, без да обръщаш внимание на пръските. И големите зърна на черешите и вишните, джапанките и мехурчестите потопи в краката ти...

А дотогава – увлекателни виражи, и бездна под краката, розови планини, и задължително Варна с тихите й улички и ароматно кафе в малки чаши.

И ласкавият август, прегръщащ те през голите рамене. Дългите кадифени вечери, с оранжевите ръбове на слънцето по залез по короните на дърветата, задушаващо ароматния син сумрак, а после – светлината на поръсените звезди, спуснали се ниско над главата ти. Все още топлите дни с лек привкус на меланхолия – от свенливия шум на първите жълти листа, падащи под краката като предупреждение и напомняне...

за жълто-червените дни, където във всяко дърво изглежда сякаш е пъхната гирлянда - и те са ослепителни, светят с всичка сила, опитвайки се да хванат последните лъчи на променливото слънце. И падащите непрекъснато листа - сухи жълти трохички от последното парче лято, и мирише на пикантни подправки – на канела, кардамон, а ябълките са покрити с големи плодове чак до...

студовете, които сковават езерата, скриват ги под кората на леда, разкрасяват бузите с розово, а улиците – с захарна глазура, и локвите се пукат под краката, обещавайки преспи, търкаляне в снега и нова година...

и всичко това ще дойде...
всичко това ни предстои.
И за това на суровия февруари мога да кажа едно "благодаря"!

Нелицензионно

Из ходатайство на гилдиите на търговците на риба и хлебарите от град Ейн Шева до римския прокуратор на Юдея, Самария и Идумея Пилат Понтийски:

"… след което гореспоменатият Йешуа от град Назарет чрез неизвестна технология (наричана от него "чудо господне" - но нашите експерти, книжници и фарисеи категорично отхвърлят такава терминология) е създал огромно количество нелегални копия от две риби и пет хляба. Точният размер на щетите не е възможно да бъде установен, но самото обстоятелство, че по такъв престъпен начин са били нахранени повече от 5000 (пет хиляди) души и остатъкът от нелегално размножените риби и хлябове е бил достатъчен за 12 (дванадесет) пълни кошници, говори достатъчно. Пропуснатите ползи възлизат минимум на 200 (двеста) денария, които учениците на гореспоменатия Йешуа първоначално са имали намерение да похарчат за провизии в магазините на нашия град, преди престъпникът да започне своята незаконна копирна дейност.

Трябва да подчертаем, че от всяка продадена риба ние плащаме в хазната 1 (една) лепта, а от самун хляб – 2 (две) лепти. Така престъпникът е откраднал не само от нас, добропорядъчните търговски корпорации на законопослушния град Ейн Шева, но и от самия кесар Тиберий, да трае животът му вечно!

Събитията застрашават държавната безопасност. Коленопреклонно молим да приемете нашето ходатайство и да арестувате гореупоменатия престъпник, за да предпазите икономиката на поверените на Вашето попечителство провинции от по-нататъшни пагубни трусове…"

© Иван Глебов

John Butler - Ocean

Напоследък бях позапуснал клиповете с музикални изпълнения в блога - доколкото повечето ги пускам директно в Twitter, но Джон Бътлър прави такова нещо с китарата си и десетте си пръста, че някак ми се иска да маааалко повече хора да му обърнат внимание.

P.S. Когато гледам такова изпълнение, ясно съзнавам защо някога така и не продължих да се занимавам с класическата китара.

Климатична лисенковщина

След "Климатгейта" нещата избиха с гръм и трясък - оказва се, че разказите за хималайските ледници в отчета на "международната комисия по за абсолютния свършек на света" са били фантазии, става ясно, че шефът на комисията Раджендра Пачаури е знаел за това и си е премълчал, научаваме още, че са ни лъгали за тропическите гори, абе с една дума става ясно, че... непрекъснато изскачат нови весели факти за лъжи, фалшификации и манипулации. Отчетът на IPCC просто прелива от подобни разкази. И това впрочем е същият отчет, който донесе на тази комисия Нобелова награда за мир - наравно с Ал Гор.

Ако някой се интересува от новините, които все още упорито не се оказват в центъра на вниманието на популярните медии - ето ви доста изчерпателна статия на Ендрю Уотс и Джоузеф д'Алео "Данните за повърхностните температури: лъжа заради политиката?". Текстът е доста подробен и структуриран, с обяснения какво точно не е наред и как се е получило така. Накратко:

• Инструменталните отчитания на температурата в пред-спътниковата епоха (1850-1980) толкова повсеместно и систематично са били коригирани в една и съща насока, че на тяхна база въобще не може да се твърди, че е имало някакво забележимо "глобално затопляне" през XX век.
• Всички бази данни на повърхностните отчитания на температурата над сушата имат сериозни проблеми, правещи ги безполезни за възстановяване на точните трендове.
• Всички тези проблеми изместват данните към преувеличаване на "наблюдаваното" затопляне, регионално и глобално.
• В резултат на това надежността на глобалните повърхностни данни е почти унищожена, още повече че три четвърти от съществувалите някога 6000 станции вече не работят.
• Налице е систематична тенденция към изтриване на данни, отчитани във високите географски ширини, планинските и селските региони, което води до сериозно завишаване на стойностите на затоплянето.
• Урбанизацията на районите около станциите и забележимите промени в употребата на земите, плюс неправилното инсталиране и калибрация на уредите още по-силно завишават затоплянето.
• Многобройни публикувани анализи в последните години показват, че заявеното затопляне е завишено с 30-50% само за сметка на тези "островчета на топлина".
• Селективният избор на станциите, заедно с интерполацията от точките върху картата без отчитане, могат да направят това коригиране отговорно за повече от 50% от затоплянето през XX век.
• За океаните данните не достигат и степента на неопределеност е много висока. Значими данни има само от 2003 г. - и те не показват никакво затопляне.
• Отчитанията на температурата от спътници дават алтернатива на наземните отчитания. И техните отчитания все повече се разминават с данните, събирани на повърхността, в съответстие със свидетелствата за коригиране на показанията за повърхностните данни.
• NOAA и NASA заедно с CRU бяха основните организации, стоящи зад раздухването на историята за "глобалното затопляне" през XX век.
• Коригирани са историческите данни, за да се скрият цикличните промени, които биха могли да бъдат обяснени с природни фактори, от рода на декадните колебания в поведението на океаните и слънцето.

И така нататък, и така нататък.

Въпросът ми е следният - след като стане ясно с абсолютна сигурност, че всичко това е било точно толкова наука, колкото паниката за застудяването през 70-те години - как именно нобеловите еко-герои ще обясняват, че тяхната общност - тайфата от лисенковци и лепешинсковци - е дълбоко научна по същината си общност? Ще се радвам на идеи в коментарите. Да видим някой ще успее ли да налучка точното обяснение. (Да, имам си своя теза по този въпрос, но ще я премълча засега.)

P.S. Шефът на комисията Пачаури неотдавна е издал еротичен роман за приключенията на индийски учен, който е потресаващ любовник и опъва всички наред. Не се бъзикам. Мисля си, че някъде в Тенеси Ал Гор вече се е заел с PowerPoint-екранизация на поредната порнография. Приемат се идеи за най-добър диалог към новия му филм с работно заглавие "Das ist fantastisch!".