Последно

Това е последният ми пост - такъв, какъвто сте ме познавали досега.

Strawberry © unomoralez

Човек сам убива своето щастие.
Всичко си има край.
Дори чудото. Когато в него престанат да вярват. Моето чудо. Някога вървях до теб по пътя на живота, посипан с пуха и перушината на надежди и желания. Дори и сега намирам в себе си сили, за да мога с цялата широчина на устата си да се усмихвам искрено на този странен свят.
Напред. "Всеки си има своя път", казваха ни някои. Дори ако ти се струва, че скиташ в мрака по безжизнена пустиня. Дори ако няма цел, посока, сили... Напред! (Кой да си помисли, че пътят може да завършва в пропастта?) Лети! - ни казваха. И кой знае защо и до този момент ми се иска да вярвам в това. Иска ми се продължавам. С откъснати криле, с чудовищна скорост стоварвайки се в бездната, ми се иска да спра мига, да седна на края на пропастта и там да изпия чаша от любимия ми Earl Grey, подслаждайки го с вкуса на любимия ни битер-шоколад. Иска ми се да се усмихвам. Да дарявам радост. Неизползван потенциал... Непотребен. Глупаво е да мислиш за пропуснатите възможности, когато си пропуснал да живееш.

Ctrl-Alt-Del
Не опазих дори себе си. Ако ще и за тих, скучен живот, за тъжни усмивки, вместо бурен смях. Не изминах този път, на който се надявах. Направих повече грешки, отколкото някога съм смятал, че ще допусна.

В началото беше радостта. Радостта, подобна на парче цветен тебешир, покриваща мрака с илюзии на причудливо извиващи се линии. Първо се изтри радостта. Прохладният и настойчив дъжд отми ярките бои.
На нейно място дойде мечтата. Мечтата за щастие, постижимо от все още неизчезналата способност да мечтая. Всичко изглеждаше безкрайно. Аз, моята мечта, моето щастие, ти. Ти си отиде така отдавна. Разрушавайки веригата, захвърляйки настрана всичко, което я правеше едно цяло.
И аз получих Свободата. И разбрах, че тя - тя е най-доброто, което може да съществува. Моята свобода. Тя е като въздух, тя съществува винаги, просто някои забравят, че тя съществува. Свободата е живот. Животът е свобода. Но се оказа, че съм неспособен да запазя и нея. Виждах как тази моя свобода бива тъпкана и се разпада на части заедно с мен. Дълго. Бавно. Мъчително. Остават броени дни до юбилея на тази свобода.
Сега вече не ми остава нищо, освен съдбата, която презирам - от цялото си сърце.
Затварям вратата към това минало. Затварям я и към каквото и да е бъдеще, което някога би имало нещо общо с някой друг освен мен самия.

Простете ми, ако вече ви изглеждам непознат. Ще трябва да свикнете с новото ми аз - или да поемете по своя път, когато той се откланя от моя. Защото каквото е било, остава назад - завинаги. Миналото е мъртво - и от пепелта му се ражда фениксът, който дълго се опитвах да удържа и да не пусна на свобода; фениксът на омразата, гнева и трезвия цинизъм.