Знаци и суеверия

Когато една жена я сполети любовта, не ѝ идва наум да търси някакви признаци дали наистина е така, защото това няма как да го сбъркаш с нещо друго.

Първо, повишава се общият тонус. Тя започва да подскача като млада кобилка и да извърта глава без остеохондрози. Светът наоколо ѝ се вижда не просто годен за обитаване, а дори нелишен от чар. Освен това тя започва да си похапва добре, което също се отразява добре на самочувствието. Заради това жената стига до извода, че в живота ѝ се е случило нещо приятно, а от приятните неща познава най-вече влюбването - тоест би трябвало да е то, така де.

Вторият симптом е в това, че жената започва много да мисли. Околното пространство се изпълва със знаци и символи - локвата кой знае защо е нашарена от ивици от бензин, враната не случайно е кацнала на кашпата, а колата е затрупана от сняг очевидно не просто ей така, а поради някакъв дълбок смисъл. Всички тези послания имат нужда от разшифроване, така че понякога буквално няма кога жената да си седне на задника. Оптиката също се променя в посока художествено преувеличение. Салатата има отблясък на оникс и нюанси на аквамарин, което несъмнено означава, е всичко ще е чудесно и щастието съществува.

Мъжът, провокирал това умствено разстройство, на този етап не се подлага на никакъв анализ и се описва с икономичната формула "страхотен е". В крайна сметка жената не е враг на самата себе си. Първо, тя се опасява да не пропъди очарованието. Второ, всичките ѝ сили отиват за съзерцание на ониксово-аквамариновата салата и няма как да се разкъсва между няколко неща. Ако се превключи на съзерцание на любимия, зрителният ефект е същият като със салатата - няма значение какво е това, но господи, колко е красиво.

Ако любимият не успее да се изнесе своевременно от пейзажа, любовта получава въплъщение, да не кажем развитие. То се изразява в това, че любимият се внедрява в жизненото пространство, изтласквайки от него ониксово-аквамариновата салата и други възвишени впечатления, и след известно време накъдето и да погледнеш, навсякъде виждаш него. Тази промяна на ландшафта обикновено е малко неочаквана за жената. Тя вече се е настроила да се любува на цветовете на сакурата, а изведнъж вместо сакура някакви такива други неща.

Попаднал неочаквано на фокус, любимият предизвиква у жената нов изблик на интелектуална активност, и сега тази активност е от съвсем друг род. В зората на отношенията всяко глухарче ѝ е вещаело щастие, което душата не може да побере, и избраникът във връзка с това се е приемал само като общи очертания. Сега, когато фигурата на избраника е застанала с целия си гигантски ръст отсреща на помещението, а щастието никакво го няма, жената излиза от състоянието на сладко объркване и започва да размишлява по-прагматично. А именно: не е ли прибързала с преценката си.

Това ли е или не е, а само ѝ се е сторило, или е било това, но вече е приключило? И как да го разбере, по какви признаци и символи? Защото ако не е това, мисли си жената, напразно си губим времето. А ако все пак е това, що е такова смотано, скучно и тъпо? Ей тези въпроси жената си задава на себе си, а понякога и на околните, ако не са успели да се скрият овреме.

Всъщност няма нищо сложно в това, ако не се обърква форматът. Ако ви вълнува дали пичът е подходящ за мисия от рода на съвместно притежание на пералня и може ли да му доверите изнасянето на боклука - то личността на заподозрения наистина има някакво значение. Ако говорим за любов, то експлоатационните му характеристики са абсолютно маловажни. Най-често жената се терзае от въпроса това ли е или все пак не е, когато именно е в партньорство с мъж, който формално не може да упрекне в нищо – не я бие, изнася боклука, подава палтото, отваря вратата, а все пак някак си ѝ се повдига от него. Ако говорим за любов, а не за ипотека – безполезно е да се вглежда в него. Трябва да се вглежда в себе си.

Има пет надеждни признака, че все пак не е това, и че рубините в салатата само са ти се привидели, а ако поне два от тях се налице, то салата няма да има и с този човек на нищо по-интересно от ипотека не можеш да разчиташ. Всички тези признаци са физически, телесни –  по простата причина, че тялото е неподкупно и с ипотека не можеш да го излъжеш.

Не е любов, ако ти е неприятно да го гледаш. Не в смисъл да не искаш да му виждаш очите въобще, а в това, че сам по себе си видът му не те радва. Ако гледайки мъжа, прагматично си отбелязваш какво да поправиш в него, да го заведеш на фризьор и на глас му нареждаш да си глътне корема и да си смени чорапите. Това не е любов, това е мебел.

Не е любов, ако не можеш да понасяш звука на гласа му. Може въобще да не слушаш какво там си мърмори, но ако въобще те дразни самият факт, че гласът му звучи, ако ти се струва, че той крещи или мрънка, даже когато ти обяснява пътя - това просто не е твоят мъж, природата се е погрижила да ти го покаже, слушай я.

Не е любов, ако са ти неприятни докосванията му. Ако толкова неловко те прегръща, че губиш равновесие и забиваш нос в бодливия пуловер, докато междувременно си си прищипала косата неясно с какво - не той има проблеми с координацията, а ти имаш проблем с него. Ако не можеш да заспиш под едно одеяло с него, ако ти е горещо, неудобно и ти пречат всички части на тялото му, включително ушите - не е това, и никога няма да бъде.

Не е любов, ако те дразнят нещата му. Ако целта на чистенето е да унищожи всички следи от неговото съществуване. Ако те дразни, че заема твърде много място, ако не се вписва в твоята естетика, ако чистиш не заради него, а след него - значи в твоя свят той е чужд, и това не се лекува.

Не е любов, ако след среща се чувстваш така, сякаш си била на конно състезание и най-после можеш да си поемеш дъх. Ако се чувстваш като след тежък труд - значи е било труд. От любовта не се уморяваш. Просто не е това.

Можеш да минеш и без признаци. Ако една жена се терзае от въпроса това ли е или не е - със сигурност не е.

Друг е въпросът, че когато жената не се терзае от този въпрос и твърдо е уверена в това, че е точно любов - в девет от десет случая също не е. Но това вече е съвсем отделна тема.

This is not a test

Неотдавна осъзнах нещо много важно. За мнозина моето прозрение може да изглежда банално и високопарно, но се учудвам, че не съм стигнал до него по-рано.

Животът е това, което се случва в момента. Всяка минута, всеки безсмислен и празен момент, независимо дали е чакане на току-що заминал автобус или търсене в супермаркета на мляко с по-дълъг срок на годност, всичко това е животът. Това не е подготовка, не е репетиция, не е перон на гарата преди дълго пътуване, а точно този, истинският живот, за който е прието да се готвиш, но не и да го живееш.

До един момент ми се струваше, че истинският живот ще започне някъде след следващия завой. Като дете, че и по-късно, обикновено оправдавах глупавите си постъпки с това, че като стана възрастен, ще е различно. Всичко ставаше сякаш не наистина. Влюбвах се, губех си разума, градях планове, разбивах си сърцето с илюзии, но всеки път като режисьорски коментар зад кадър ме грееше мисълта, че следващия път всичко най-после ще се случи наистина.

Мина предостатъчно време, детството ми отдавна приключи, но обещаният от мен на мен самия възрастен живот така и не дойде. Вместо него имаше само поредица от хаотични и почти несвързани помежду си събития, оставящи ми странен послевкус. Нима всичко това се е случило с мен? Ако да, за какво ми е такъв багаж? За какъв истински живот съм се готвил?

И така, докато все пак осъзнах, че животът отдавна вече е наоколо. Какво ти отдавна, винаги си е бил. Не е имало никаква подготовка. This is not a test. Всички написани писма, изпратени или не, всички чути песни, любими и не толкова, всички изречени думи, глупави и не особено, всички постъпки, достойни или нелепи — всичко това е животът.

Разочарованията, неуспехите, мъката — те също са животът. Без тях няма радост от успехите и еуфория от нови имена. Всеки от нас е съвкупност от своите грешки и взети решения. Рядко съм попадал на някой, който да е нещо повече.

Познавам много хора, които така и никога не се решават на нещо важно, като искат да се подготвят малко по-добре, чакат вълшебен подходящ момент, безкрайно отлагат плановете за вдругиден, до началото на “истинския” живот. Осъзнайте го: никога няма да бъдете по-готови от сегашния момент. Няма защо да се боите да направите крачка и да поемете по “големия път”, какъвто и да е той за вас. Така или иначе отдавна вървите по него. Още от първия ви ден. Това е вашият път, ничий друг.

Едно момиче, което познавах, оправдавайки бездействието си, обичаше обречено да повтаря, че нищо няма да постигне в живота си. Но животът не е цел, не е резултат, в него няма какво да постигнеш и до какво да стигнеш. Можеш само да го изживееш. Животът е път, движение. Всичко, което се случва в този момент, е животът. Както и всичко, което се случва след него.

Важно е да помните едно-единствено нещо. Всичко, което сега ви заобикаля — хората, работата, мислите, плановете, всичко това остава с вас завинаги. Но това е само част от пътя, който ще изминете. Никога няма да можете да промените вече случилото се, то винаги ще има значение, винаги ще остава важно. Но само тогава, в това време.

А още утре имате свободата да направите каквото пожелаете, и това по никакъв начин не обезценява миналото ви. Затова и са толкова глупави и измислени всичките ви навици и принципи, старателно колекционирани вкусове и предпочитания.

Питали са ме вече защо винаги бързам, защо правя това, което правя, и какво ще правя, когато идеите и посоките ми се изчерпат. Въпросът обаче е, че те никога не се изчерпват. И ако има нещо наистина глупаво, то е да консервираш емоции и чувства в идиотската надежда, че ще ти свършат работа по-късно, защото сега се опасяваш, че моментът не е най-подходящият. Всеки момент е подходящ.

Животът реално не е и път; понякога по него има разклонения, но никога — пътни знаци и табели. Животът е безкрайно поле до хоризонта.

Скок от скалата

Любовта никога не е случайна. Любовта е осъзната, любовта е усилие, лично твое решение, макар рядко да успяваш да го осъзнаеш преди момента, когато вече е твърде късно. There’s a moment, there’s always a moment, right?

Винаги има момент, когато се отдаваш без остатък на това чувство, решаваш, че това е Тя, затваряш си очите за неща, които би трябвало да виждаш, игнорираш всички “но”. Любовта е идиотска усмивка на лицето, загуба на паметта, помътване на разсъдъка. Това е прословутият скок или крачка напред от скалата, както щете го наричайте.

Стоейки над пропастта, вглеждайки се в мъглата, в толкова познати, но кой знае защо винаги непознатите очертания долу, знаеш със сигурност какво точно те чака. После, след време, рядко успяваш да си спомниш тази последна стъпка, след която се оказва твърде късно. От височината ти се вие свят, причернява ти пред очите, но правиш тази крачка сам, никой не те бута.

Винаги се разбиваш. Разликата е само в продължителността на падането. Е, и в периода на рехабилитация впоследствие, когато се събираш частица по частица и кой знае защо отново се оказваш горе на скалата.

И не, колкото и единствена да ти се струва тя, тя не е единствената. Не е и последната, ако бъдем цинични докрай. Но ние сами избираме в какво да вярваме.

Всеки път се учудвам, че очевидната вторичност на емоциите и преживяванията не спира, не предпазва от поредното падане. От това с какво сляпо упоение и порив се отдавам на съвсем ново самоповторение. Защото не съм забравил, помня още как беше преди, с Онази, и с Тази - другата, преди. И добре помня (и някъде все още е записано всичко, подробно), как точно по същия начин се задавях от емоции, боях се да я изгубя или да не я получа никога, как се разпадах на части от безпомощност, когато ми се струваше, че всичко е изгубено, че никога повече няма да бъде така. Че няма да бъде истинско.

Но, оказвайки се очи в очи с поредното бъдещо разочарование, с някакво сляпо упорство отново и отново не спирам да си повтарям, че този път всичко е различно.

Като наркотик или алкохол, след който на сутринта неизбежно те чака чудовищен махмурлук и изгубен празен ден, но всеки път обръщаш в гърлото си първата чаша, изшмъркваш първата магистралка, и вече не можеш да спреш. И никакви спомени за главоболието и прегръдките на "белия трон" не са в състояние да засенчат вторичното, но същевременно парадоксално ново чувство, когато всичко - абсолютно всичко - отива на заден план. You just get so fucking high.

Може би смисълът е точно в това всеки път да вярваш като че ли е първият, като че ли тя е единствената. Защото любовта не търпи условия, кавички и предпазливост, тя може да бъде само истинска. Скок с осигурително въже на гърба не би бил същият. Само необратимостта на крачката в пропастта прави полета наистина чист.

Гледам тези редове и не вярвам на самия себе си. Всичко това е самоизмама, лъжа, преструвка. Опит да се успокоиш, да се примириш с обстоятелствата, с реалността. Всички тези разговори за plenty of fish in the sea, за следващия влак са пълни глупости. Всеки път е уникален и никога повече няма да се повтори. Днешната комбинация от събития, думи, постъпки, усмивки, съобщения, планове, съвпадения, вечери, този безумен коктейл от емоции и преживявания – никога няма да можеш да получиш нещо подобно. Всяко ново име в живота ти те променя безвъзвратно, и следващия път на скалата ще се окаже съвсем друг човек, не ти. Впрочем всичко това е вярно само в тези редки случаи, когато чувството е истинско.

И проблемът е в това, че знам, че то е истинско, живо. И даже когато хората наоколо те съветват да забравиш, да теглиш майната, да си отидеш, когато съзнаваш, че не те чака нищо освен остри камъни, когато виждаш, че ей сега ще се разбиеш, плаши те далеч не предстоящата болка. Не искам отново да се променям, не искам да ставам друг, защото не знам какъв ще стана следващия път, защото днес съм станал най-добрата версия на себе си, човекът, който винаги съм искал да бъда.

Даже когато всички ми повтарят, че нещата са същите като преди, и рано или късно ще забравя, и всичко ще е наред, докато още се смея сам на себе си и се шегувам с тези си изживявания, разбирам само едно. Да, всичко отминава. Но тук и сега, it is fucking real, и го знам със сигурност. Колкото повече остаряваш, толкова по-ясно разбираш кога е истинско, и кога не. И не съм готов да се откажа от това, да го убия и да го излея в тоалетната. Можеш да си отрежеш ръката, и отрязаното задължително ще заздравее, и можеш да живееш без ръка, може би дори в някакви моменти да забравиш, че изобщо я е имало, нали? Но няма да бъдеш същия като преди. С всеки път от теб остава все по-малко.

Понякога завиждам на тези, които никога не са се влюбвали. Вероятно има някаква прелест в това да оставаш един и същ човек през целия си живот, да не отдаваш половината от себе си на друг, да оставаш цял. Но не съм готов да разменя мястото си с тях. Защото нищо не може да се сравнява с магията на свободното падане след скок със затворени очи. Всеки от тях в някакъв момент от миналото си се е изплашил, отстъпил е, обърнал е назад в моментта, когато е трябвало да вземе решение – защото е нужна огромна смелост дори само за да вдигнеш крак над пропастта. Но съм сигурен, че момент е имало. Защото винаги има момент.

Но също така и помня добре колко време ми отне това отново да се кача на тази скала, да направя последната крачка. И добре разбирам, че с всеки следващ път е все по-трудно, че в някакъв момент страхът от падането най-накрая ще надделее над емоциите, ще се откажа, ще се обърна, и ще се върна обратно. И че повече няма да бъде така. Няма да бъде истинско.

Но знаете ли какво? Хубавото на това да пишеш, е че имаш шанса сам да напишеш какъв да е краят на историята.