Философско

Прииска ми се да напиша песен за лятната нощ. Къса и самотна. Прохладна и щастлива. Непременно точно така, несъчетаеми неща. Без слънце и с тъга по него, без мрак и със съжаление за него. Забелязвали ли сте, че нощем небето никога не се стъмва напълно? Ето, за това ми се иска да запея. В стил... задължително поп-рок. Или бритпоп. Или алкохолен джаз. Какво значение всъщност има? Това ще е песен за самотата. Но щастливата самота. Когато отвътре те греят топли спомени и чаша ром с кола. Когато си спомняш юношеските си дивотии без съжаление и срам, просто усмихвайки се на себе си като млад. Когато чакаш един момент, ето, скоро ще настъпи изгревът, и с първите лъчи на слънцето ще се видиш със самия себе си- този, същия, безгрижния, весел, млад и отчаяно наивен. Ще си стиснеш сам ръка и ще си пожелаеш да не остаряваш. Да не се спихваш, да не се вкисваш. И винаги да имаш голям запас вътрешна свобода. И безгрижие.

Искам да пея за приятелите, които са се преродили и са престанали да се обаждат, оставайки си спомен. За приятелките, които са достигнали до щастието в чужди легла, слава богу, без да те карат да живееш с грижата за тях. За жените на някога близки ти хора, които са ги получили за постоянна, несподелена употреба, но сега не знаят какво да правят със своите скучни, спихнали се мъже. Да пея за това, защо те никога няма да проумеят къде е проблемът на моите някогашни приятели. Задължително ми се иска да бъда позитивен, да карам на висок тон и да пускам сърцераздирателни строфи, макар неизбежно накрая да се получи сарказъм.

А също така няма да пея за себе си.

* * *

Навярно всеки има такъв момент в живота си. Иска ти се да прекъснеш човека и да кажеш, хващайки го за ръка: Не ме разочаровай, моля ти се...

Да бъдеш през цялото време себе си, означава през цялото време да оставаш неразбран за мнозинството.

Да подаряваш на жена отрязани парчета разноцветна трева, които нито стават да ги пъхнеш в джоба си, нито да ги сложиш в баницата и да ги опечеш, е по същината си безсмислен, макар и красив акт. Това е като да й кажеш: "За теб съм готов да правя такива красиви, макар и неразумни неща." А ако жената приема цветята, това означава: "Благодарна съм ти за тази глупост, която си направил, за да ме зарадваш."

Вероятно пещерният мъж е носил на някогашната дива жена елени и цвекло, за да му бутне, и изведнъж е усетил, че в душата му нещо се преобръща и размахва криле. Първобитната любов, може би? Любовта и рационалността са несъвместими неща. И един път той донесъл на дивата жена заедно с месото на убитото животно и едно цвете. Без сам да разбира защо. Ето, - казва, - това е за теб... Не е за ядене, а просто така... ако искаш, сложи си го в косите. Жената така и сторила, и веднага в душата й нещо се преобърнало - и престанала да бъде дива. Опитомил я. А с всичкото това месо в продължение на година - нула резултат! И щастливият мъж на сутринта отишъл и разказал на всичките си приятели - вижте, пичове, ей това е добра примамка. И всички се завтекли с вой по полята, а после, на бегом късайки си дрехите, при жените си - с букети.

И започнали след това да им се раждат красиви и умни деца, които се превърнали в лостовете на прогреса.

Не, естествено, някой психоаналитик вероятно би определил букета цветя, наравно с фойерверките, като паметник на оргазъма, но според мен все пак така всичко е по-красиво.

Ако един мъж подарява цветя само за да изчука една жена, той е човек без интегритет, защото лъже. По-достойно е тогава да подариш на жената две кила домати. Или диня, примерно.

Да подаряваш цветя, защото такъв е обичаят или така е редно, е дори още по-зле - това е като вместо любов да изпълняваш съпружески дълг.

Винаги, през целия си живот, съм подарявал цветя само защото съм искал да го сторя. Не знам доколко това е свързано с някакви обещания за оргазъм, но ми е приятно да го правя - просто като усещане. Разбира се, стига цветето да е за правилния човек.

* * *

Колкото повече и по-отблизо опознавам хората, толкова повече осъзнавам колко съм сам. Но въобще не се натъжавам от това - самотата ми изглежда като благословия. Не вярвам, че човек може да има много приятели. Имам истински приятели, защото за тях аз самият съм истински приятел. Дори и да не съм ги виждал от години. Който няма доверие на приятелите си, на него самия за нищо не можеш да се довериш. И който не умее да бъде приятел, няма как той да има приятели - макар че приятелството, удивително, понякога не изисква взаимност. И в едно съм абсолютно уверен - нито един човек на тази земя няма да може да каже, че аз за него съм бил лош приятел.

Имам истински приятели, макар рядко да ги виждам. И съм им безкрайно благодарен за това, че с всеки от тях съм самотен по своему.

Мъжът с цел и посока

Колкото повече живея и наблюдавам това странно природно явление, наречено човек, толкова повече се убеждавам в едно нещо.

За човека-мъж главното в живота му е да има цел и посока, нещо, на което да се отдаде всецяло. На идея, на кауза, на някаква цел, на семейството си, на бога - главното е да е има някакво средство, държащо го изправен, служещо му като опора.

Иначе мъжът заприличва или на гигантско пале, или ако опората в живота му са само собственото му тяло и душевни пориви, на животно с различни размери. На което нито може да се вярва за нещо, нито да му се има доверие.

Защо ли? Защото телесните нужди винаги те вкарват в някакви рамки на поведение, от които с течение на времето е адски трудно да се измъкнеш, а душата, ако не я крепи система от ценности и принципи, винаги е под властта на настроенията. Приисква ти се да направиш нещо - правиш го, приисква ти се да не го правиш - не го правиш. Приисква ти се - изнизваш се, приисква ти се - нанизваш го някому. Днес на приятел даваш последната си риза, утре същия човек му забиваш нож в гърба. И всичко това със спокойна съвест - такъв мъж винаги се разбира със себе си, със задна дата. Такива индивиди в наше време са мнозинството - самоубийството заради честта е крайна рядкост, а какво всъщност е то, ако не въплъщение на невъзможност на човека да се разбере със самия себе си?

Струва ми се, че мъжът задължително трябва да има в живота си нещо, което не може нито да се купи, нито да се продаде, нито да се пъхне под задника, за да ти стане по-меко. Нещо, стоящо над всичките му интереси и амбиции.

Това впрочем, на битово ниво, се проявява и в междуполовите отношения - според мен няма нищо по-примамливо за една жена от чувството, че мъжът й е напълно отдаден, предан и служи даже не на нея, а на нещо по-голямо, по-мащабно в отношенията им, издигайки с отношението си и нея до нещо по-висше.

Наблюдавайте за кратко мъже, оцелели във война, или действащи в светски условия монаси от различни конфесии, или примерно лидерите на авторитетни бандитски групировки (каквото и да си говорим, без основна, определена идея не могат да съществуват и тези кланове), или просто мъжете, които са достойни бащи на своите семейства.

В тях винаги има нещо общо. В погледа - директен, спокоен, може би леко уморен. В оскъдните, точни, премерени, уверени движения. В някаква особена скромност и мек хумор. Наличието на това нещо, на което те са отдадени, на което служат, достойнството, което те познават не само от книгите и филмите, облагородява всички мигове от живота им.

А необлагороденият мъж по същината си е просто безрог добитък, уви. И нито можеш да му вярваш, нито да му имаш доверие.