Изгубени спомени

Photo © Joel Brickman

Учените не знам вече колко години обещават (и сякаш вече са готови да представят) устройство за изтриване на паметта. Толкова е удобно – да живееш без спомени, причиняващи болка. Малко по малко гризящи нерв подир нерв. Или такива, които дори и да са минали 1000 дни, все така те запращат в изчервяването на срама и те карат да превърташ в главата си варианти - как би се случило, ако навреме се беше усетил, ако не беше твърде… самонадеян? Прибързан? Глупав…

На мен това не ми е нужно. У мен това устройство е вградено. Родил съм се с него. И трябва да потъна в хипнотичен сън, за да може, гмурвайки се дълбоко, там, където не проникват лъчите на разума и светлината, да намеря нужното и да му прошепна с непослушни устни, да излея в прегръдките на жената, която е до мен, как е било – това, което е по-добре да бъде забравено.

Но лошото е, че наяве това отново няма да си го спомня. Вграденият редактор на спомени ме предпазва добре от гниещи рани и даже от леки натъртвания. Той сам решава какво може да навреди на моята като че ли не твърде устойчива психика – защото всъщност не съм толкова различен от четиринадесетгодишните деца, лесно се намусвам и изпадам в негативизъм от случаен поглед под вежди или ехиден коментар, камо ли от образ, разкриващ научен от мен преди много време с цената на години от живота ми урок.

Всъщност предпочитам никога да не лъжа, особено себе си – защото на мига започвам да вярвам в измислената версия. И все по-малко възможности остават да разбера как е било наистина, ако някога ми се прииска да разбера - по незнайни причини, например от мазохизъм.

Някои спомени се ретушират – в мозъка има доста приличен Photoshop. Но пък някои се изтриват напълно, без следа. От живота ми са изчезнали месеци, за които вече никога няма нищо да разбера: забелязвайки вдлъбнатина, правя усилия да проникна в дълбините, но с раздразнение откривам, че се люшкам на повърхността, сякаш ме държи на гребена на вълната огромен спасителен пояс. Може би пък искам да помня това – за да не попадна в същото говно или, обратно, да си натрия носа в него, напомняйки си го, и с радост да се успокоявам, че оттогава насам съм поумнял. Мразя някой да решава вместо мен, дори когато този някой е собственото ми подсъзнание. Което, мътните го взели, е многократно по-силно от мен.

Но майната им на болезнените спомени - може би наистина подсъзнанието знае по-добре. Особено ми е горчиво, когато се усещам, че съвсем съм забравил нещо… и само случайно изплува някаква незначителна подробност, която понякога ми е много скъпа. Наскоро например ми изплува в паметта как баба ми след банята сушеше над печката, а после вплиташе оскъдната си побеляла коса – която въобще не растеше, винаги си оставаше една и съща. И тя вплиташе в косата кожено ремъче и с това (и не само с това) напомняше посивял индиански вожд, пазител на древно знание. Дали обемът на паметта вече е недостатъчен, или нещо друго… но пасувам пред целия този огромен обем, обърквам се, не зная как да съставя заявка, която след търсене по хранилищата на спомените да ми подаде желаната информация…

Иска ми се да вярвам все пак, че спомените не се изтриват един друг, щом се достигне пределът, а поне се наслагват - и ще мога да се добера до по-долните пластове, ако имам желание.

А желанието се появява все по-често – дали защото, колкото и да не ми се иска да го призная, вече съм навлязъл "на попрището жизнено в средата", или защото съм поумнял и това, което ми се е струвало маловажно (всякакви ежедневни дреболии, глупости, защо?), изведнъж е станало много по-скъпо. И сега съзнавам, че в живота няма междинни моменти – като в добрите романи, всяка сцена е там не случайно, има собствен смисъл.

Какво да си говорим - всеки живот е достоен за роман. И е тъжно да четеш своя собствен "по диагонал" - защото няма да ти се отвори възможност да го препрочиташ.