вторник, ноември 22, 2011

Новият сексуален ред


Мъжете пропиляха собственото си щастие. Неколкократно. Започвайки от еманципацията, но на кой всъщност вече му дреме за това, не е ли така?

Мъжете пропиляха своето щастие и на сексуалното поприще. Преди време си направих експеримент в сайт за запознанства - направих си бот от женски пол и го насъсках върху купчини хетеросексуални жени. Едва ли не всяка десета (точната статистика заедно с кода на бота е достъпна за платените абонати⸮) е готова да опита поне веднъж.

"Цветята и бонбоните са измислени от мъжете, за да не се ебът", точно така.

Очевидно, ако бях жена (при условие, че запазвам текущия си опит като мъж), бих била пищно бисексуална (най-малкото). Because fuck you that’s why.

Което всъщност и правят най-умните жени, защото мъжете пропиляха своето щастие.

Да къндърдисаш жена на секс с жена е много просто: първо, няма я плашещата едноока змия, "всичко си е свое, естествено и родно", няма страх от бременност, нито от това къде ще свърши той, второ — баналното любопитство, още повече, че към такъв тип двойки хомофобия почти няма.

Впрочем, донякъде и заради това, че и по първата причина, мъжете предлагат на почти всяка кунилингус, а не кунипенис, един вид "Мога да ти доставя удоволствие, без да вадя пистолета от кобура", но жените това не ги успокоява - под дрехите им все пак си има мъжки полов хуй, нали?!

Какво да правят мъжете, за да си върнат пропиляното щастие, поне за мен вече е очевидно. Не казвайте, че на вас не ви е?

Първо, стерилизация на мъжете с официален документ ("Безплоден съм, малката, че и съм абсолютно здрав, хайде да се чукаме!").

Второ, и най-важното — организация на различни школи и стилове (задължително взаимопротиворечащи си, за да има за всеки вкус), като в бойните изкуства, с връчване на баджове, колани и данове. Примерно, "стилът на железния хуй", "стилът на пияния майстор", "стилът на трите пръста", doggy style, в крайна сметка.

Стиловете трябва да бъдат стотици, а постигането им — бая сложна задача.

Тогава жените задължително ще почнат: "О, душо, ама ти още не си пробвала стила на четирите ръце? Много си пропуснала!", ще престанат да гадаят: "А какъв е този пич в леглото? Току-виж взема да му пусна, а после да се кося, че не е имало смисъл?" - тъй де, има си колан и атестат. "Събери всички креватни баджове".

Но не, вместо това мъжете са заети с изобретяване на айфони, войни, печелене на някакви си пари, Нобелови награди и прочие тъпизми.

петък, ноември 11, 2011

Под достойнството на един мъж



Кунилингусът е под достойнството на един истински мъж.

Не, не е унизителен. Унизително е, когато ти почваш "прави ми се секс", а тя развява традиционното "ох, боли ме глава", и ти започваш да хленчиш и врънкаш, вместо да я сгънеш на 33 и да я опънеш във всички дупки така, че да й се запушат ушите от промяната в налягането и главоболието естествено да й мине веднага (ще ти каже дори "мерси", в повечето случаи!).

Не е и мръсно - нормалната жена там е по-чиста, отколкото е устата на средностатистическия мъж.

Приятно е - шипове, зъби и мазоли там няма (поне по правило, де), всичко е някакво меко, нежно, влажно, не много пухесто, но отзивчиво на ласки.

Не е и скучно - в крайна сметка можеш, ако въпросната жена ти е скучна, да я забравиш; не си длъжен да общуваш с нея в това време, а имаш шанса да разглеждаш това като малко "време насаме", медитация с монотонни повтарящи се движения.

Не. Това е под достойнството на истинския мъж, защото ТОВА. ДА ГО ЕБА. Е. ТВЪРДЕ. ЛЕСНО.

За бога, след като в атласа по анатомия си разгледал къде се намира това шибано възелче и си се примирил с факта, че там има четири пъти повече нервни рецептори, отколкото на твоя жалък пенис (което значи, че трябва да й го смучеш четири пъти по-нежно, отколкото ако смучеш член, прощавайте за подробностите, иначе тези кучки май ще им бъде четири пъти по-приятно, отколкото на теб, не дай си боже!!), останалото е "въпрос на техника".

Не се бъзикам. При желание за 6 месеца можеш да се научиш да дрънкаш на китара достатъчно, за да ти бутат жените, хващайки за целта ебаси сложните акорди; да се научиш правилно да правиш кунилингус (особено когато жените вече ти бутат!) може буквално само за един семинар с времетраене час и половина.

След което кунилингусът се превръща в cheat. 100% гарантирано удовлетворение! Не ти се занимава да ебеш, или ти е дошло до гуша? Утре трябва да ставаш рано за работа? Ами полижи й клитора, получи полагаемия, законен женски оргазъм, поласкай малко крехкото си мъжко его — и юруш да гушкаш възглавницата.

От кунилингус не свършват единствено мъжете. Но и това не е особен проблем.

Затова като видя някъде онлайн умници, които предлагат на всички жени поред да им излижат клитора, не мога да не ги смятам за жалки, негодни за нищо неудачници, чийтъри и бездарници.

"Разполагам с неизтощителен начин да ти доставя удоволствие". PUKE.

Истинският мъж трябва да бъде над това.

Пухти, поти се, мъчи се, ако е нужно — но й организирай като минимум вагинален оргазъм (който въобще на 99% се случва в главата, тоест е добре да я изчукаш и в мозъка). С една дума, абе бъди мъж бе, твойта мама!

вторник, ноември 08, 2011

Как се общува най-добре с жена



Главният и единствен проблем на интелигентните мъже в отношенията им с жените е, че кой знае защо ние все още ги смятаме за хора, тоест за равни на нас, хомо сапиенс, към които по някакъв начин би трябвало да бъде приложима обичайната логика на човешкото. Тук, естествено, половината читатели вече са пуснали саркастична усмивка, но под интелигентен в случая разбираме мъж, който освен материалния свят съществува и в метафизичния, макар в нашенската културна реалност неизбежно при тази представа изплува образът на пиян олигофрен в захабен пуловер.

Оттук произлиза още един конфликт – с жената ние общуваме "по своему", като със своя собствен вид, тоест фактически изказваме това, което мислим и чувстваме тук и сега (даже в рамките на междуполовата игра), но дисонансът е очевиден – такава тактика, тоест отсъствието й, е изключително губещ вариант. Най-добрият мъж е този, който говори "ЖЩ53ПРЯ534ГМ", "ДС54ФЗ5КФ", но същевременно е усмихнат и винаги демонстрира добро настроение. "Зареден с позитивизъм". Ние все още кой знае защо ги смятаме за хора, макар че жената, за разлика от човека, охотно приема само два примитивни типа комуникация – езика на мъжкия полов хуй в гърлото, и езика на парите.

Ако имате здрав член и много пари, всички жени на света са ваши. Жената е андроид, и социално с нея би трябвало да се взаимодейства като с извънземно. Опитайте. Следващия път, докато общувате с жена, помнете, че тя е от друга планета (не като в модните книжлета за отношенията, а буквално), тъй че поддържайте в мислите си образа на парите и надървения член, боравете с тези образи, жонглирайте с тях. Ще бъдете смаяни от резултата. Гарантирано ще се доберете до леглото. Не, това не са пикаперски трикове, това е тактиката на междуполовите червени барети, НСБОП на свалките.

Да, дори и да сте абсолютен смотаняк, има стопроцентна вероятност да минете и отвъд трета база - ще получите най-страхотния секс евър, а след това ще ви пишат SMS, в който страстно ще изреждат всичките ви достойнства - всякакви, каквито и да е, освен точно тези, които са ви донесли толкова желаната победа. Забелязали ли сте - жените почти никога не казват "Толкова добре се чукаш, невероятен си!" или "Толкова много пари имаш, няма друг като теб". Затова пък постоянно чуваме "Влюбвам се в ума", "Обичам да ме ебат умно", "Умният мъж е невероятно сексуален", "Толкова си нежен", "Толкова ми е интересно с теб". Да бе, да.

Ако жената не е с вас заради парите, ако не е заради това, че хуят ви стърчи като Айфеловата кула, перверзиите ви са обширни и се чукате като шевна машина "Сингер" - това е тревожна аларма, време е да се замислите. Не губете време, преквалифицирайте се в разработчик на мобилни приложения и се запишете на солариум.

Ако жената е с вас заради невероятния фонтан от метафизични страсти, заради вашите текстове, черна ирония, стихове, песни, или свирене на шибаната ви китара - вие сте междинен вариант, вие сте лешояд, хранещ се с тези, които курестите, финансово обезпечени самци просто игнорират. Мислите си, че живеете с човек, споделящ вашия мироглед, но всъщност просто живеете с бракуван извънземен. Поправете го, и той ще си отиде, оставяйки своя венерин аромат на вашето спално бельо.



Този текст е писан в по-ранен момент, но резюмира доста тези, които обсъждах напоследък, особено по време на един знаменателен близо 12-часов запой в Студентски. Доколкото ме мързи редовно да повтарям едно и също, пускам го тук, за да мога директно да дам линка на някои хора, когато ми задават абсурдни въпроси :D

четвъртък, октомври 27, 2011

Кафка на плажа

Graphics © Morgana Ehran


Мисля си сега за една от превърналите се в любимите за мен книги на Мураками — "Кафка на плажа". Така се случи, че я прочетох бая отдавна, когато още дори не беше излезла на български, после почти я забравих. После я препрочетох, май две или три години по-късно, и...

Ако прескочим едни или други перипетии на сюжета, мистиката и обратите — в крайна сметка остава една кристално чиста мисъл за празнотата вътре в почти всеки човек, която той запълва по един или друг начин. В нашето време например тя се запълва изключително лесно — потоци ненужна информация буквално ни обливат, просмуквайки се във всяко местенце, където има цепнатина. Но какво запълва нашата празнота, ако не още по-голяма празнота?

Примери не ми се иска да посочвам, но така или иначе ги има предостатъчно. Впрочем сега не знам защо се присетих и за Вонегът с неговите караси и гранфалони. Основно, естествено, гранфалоните. Ненавиждах ги много преди въобще да съм чел Вонегът, признавам си го без чувство за вина. Всички тези "Асоциация на младите фотографи", "Клуб на шофьорите на Honda Civic", всички тези "Алумни асоциация на едикое си училище", "Клуб на завършилите нашата алма матер", или "Форум на жителите на Малък Поровец". Жители сте, да, добре - от това какво следва? И най-важното — защо?

Мисълта ми е, че усещането за празнота ме напуска изключително рядко (отървавам се от нея само в миговете, когато съм с някой, по-скъп ми от всичко на света). И тази пустота обикновено се запълва с въпроси: с правилното нещо ли се занимавам, към правилните неща ли се стремя, с правилни неща ли се запълвам? Не, това не може да бъде наречено криза на някаква възраст, защото е постоянно, константа е.

Има един такъв виц...

Човек умира и се оказва на небето пред небесните порти пред архангела. И го пита:
— Слушай, архангеле, моля ти се, кажи ми: какъв беше смисълът на живота ми?
На което той му отвръща:
— Помниш ли на младини как замина с приятел на почивка?
— Ами ходил съм на почивки, да, и какво от това?
— Отидохте с него в ресторанта на терасата, а на съседната маса седеше едно момиче, помниш ли?
— Ами що-годе помня, не че в подробности... И нататък?
— Тя те помоли да й подадеш от вашата маса солницата. И ти я подаде. Помниш ли го?
— Да приемем... Та къде все пак е смисълът?
— Ето в това.

Ето защо ми харесва тази книга. И понякога си мисля, че по тази тема може да се размишлява почти вечно. И отговор така и не ти идва наум. Може би пък отговорът е именно, че отговор няма.

И може би смисълът е именно в това.

петък, октомври 21, 2011

Есенен полет


Photo © ~islandmolly


Не му е тъжно от това, че вече е пораснал. Тъжно му е само тогава, когато му се струва, че нещо е недо-. Недоиграл, недотичал, недоспал, недопостигнал, ненадскочил, недолетял. Есента е вероятно времето, когато се натрупват много такива недо-, и всички те му се струват абсолютно недонаправени.

Тя му казва: Вече съм уморена! Направо ще заприличам на тези бабички по пейките от родния ми град - ще седя на пейката, ще люпя семки и ще обсъждам противните съседки.

Тя набръчква гъсто обсипания с лунички нос и се смее. А той гледа и сумти: естествено, че така ще правиш - само че кога изобщо ще се случи това! Тя се противи: чувствам се стара, уморена! Като този свят, който е възникнал още тогава, когато е имало само мамути и динозаври. Но кой знае защо, съвсем не и мъдра - макар да би трябвало.

И отново упорито бърчи нос, извършвайки предислокация на луничките, пръснати по него.

Тя все още като че ли лети. И даже тогава, когато е сърдита, лети. Издават я луничките - те примигват и светят, шепнейки на всички наоколо: тя ей сега ще престане, само й дайте възможност да се почувства страшна и сърдита. И ти се приисква да й подариш огромно рижо плашило - задължително подобно на Плашилото от "Магьосникът от Оз". Кой знае защо ти се струва, че то би трябвало много да й хареса. Само да не забравиш да дорисуваш лунички - просто така. За яркост.

Те са толкова различни. Не може да се каже за някой, който още лети, че е недолетял. Не може да се каже за някой, който още скача, че е ненадскочил. Той не че е недолетял - просто вероятно винаги е бил такъв, твърдо прикован към земята. Някак си въобще не въздушен. Затова той дори не се обижда, когато тя за пореден път произнася тирадата за умората си, забавно повдига ръце и възкликва - ти защо си такъв сдухан и мрачен, какво си сумтиш сега под носа, не може вече така - честна дума! И тогава той, все още сумтейки, се усмихва, и става ясно: той е различен, но той също лети - но кой знае защо, само заедно с нея.

И едва наесен, понякога, нещо се променя. Не непременно в тази есен, която е през септември, октомври, ноември или съвсем други месеци, когато тук е пролет, а примерно в Австралия е лято. А в тази есен, която... как го беше казал Бабел? "Очилата са ти на носа, а в душата ти е есен". Тогава вероятно тя също вече не се чувства като кралица, а просто е вдигнала един среден пръст в джоба. Малък среден пръст - разстроен и някак си обречен, така че наистина започваш да си мислиш, че тази есен никога няма да отмине и никога - чувате ли, никога - вече няма да долетиш, да надскочиш и да дотичаш. Много тъжно е именно тогава, когато ти се струва, че си недолетял. Още по-тъжно е, когато си летял още вчера, а днес крилата са се покрили с паяжини - те лежат някъде високо на тавана, вмирисани на нафталин. И всичко това е само защото е настъпила есента. И средният пръст в джоба.

Той внимателно ги сваля от тавана, изтрива ги с влажна кърпичка и ги подсушава със сешоара. А след това я дърпа, съпротивляваща се, запънала се със средния си пръст в джоба, нанякъде - натам, където може да се затича, да подскочи и излети.

Той е егоист. Защото всичко това е само защото без нея той въобще не умее да лети. А когато ти се струва, че си недолетял, ти става много тъжно.

събота, септември 17, 2011

Недостатъчно



Така става винаги. Първоначално ти стига малко. Нищожна дреболия. Дори самата надежда е достатъчна. И си щастлив. Мъчително, непоносимо щастлив, че нямаш нищо. Защото всяка усмивка е неповторима. Всеки жест е многозначителен и обещава рая. Всяка буква е изпълнена с особен, очарователен смисъл, който само на теб е писано да разгадаеш.

Щастлив си на зелената иконка в скайпа, на точки, скобки и чертички. Самата мисъл за това, че тя е там някъде и вероятно нещо прави в момента! Може би спи. Или чете нещо, безгрижно преметнала крак през облегалката на дивана. Или гледа телевизия и хрупа чипс (на нейната фигура това няма да навреди - защото тя е просто прекрасна!). И въобще всичко в нея е прекрасно! Дори това как диша.

И най-важното, нищо не ти е нужно! Просто ти се иска понякога да бъдеш до нея. Да гледаш как тя яде суши, редовно оплитайки пръчиците в ръце. Или присвива очи под слънцето, забравила за очилата и разрошената от вятъра коса. Или пропъжда муха, или гали котарака, или дава кренвирш на кучето – колко смешно то се надига на задни лапи, за да стигне до него, гледай!

Достатъчно, напълно достатъчно е просто да чуваш нейния глас. Как тя говори, леко проточвайки някои думи. И как се смее. С вълшебен, несравним с никой друг смях. Или дори в някои, за жалост редки случаи, пее. И няма значение, че всъщност не пее съвсем точно и правилно. Ти не забелязваш това. Засега. Засега ти е достатъчно…

Засега ти е достатъчно да й подаваш ръка, когато се срещате. Или да я целунеш по бузата (господи, как си живял без това по-рано?). Или да знаеш, че в четвъртък й е свободна вечерта, а в театъра има чудесна постановка (по Оскар Уайлд – би трябвало да й хареса!). И може абсолютно безпроблемно да седиш до нея цели два часа! А може би и да я прегърнеш леко. И после да я изпратиш - най-малкото до спирката на автобуса, или направо до тях. Сякаш се познавате от сто години! Или да видиш градинката с фонтанчето, което тя вижда сутрин от прозореца (за което ти е разказвала преди). Да кажеш "Благодаря ти за прекрасната вечер!". И в общи линии дори да не й се разсърдиш, че днес има още цял куп неща за вършене и си тръгва рано, после заминава по родните места - и ще се видите най-рано след седмица. И тъй като съквартирантките й са си вкъщи, не може да те покани. Но ти и без това направо ще се пръснеш! Защото в момента това ти се струва толкова много! Толкова достатъчно!

Достатъчно, когато тя несръчно те хване под ръка. И нещо ти шепне на ухото (и всички виждат това!). Толкова ти е достатъчно, че дори не чуваш всъщност какво точно ти шепне. Просто се усмихваш. И я държиш за лакътя внимателно, като наследена от прабаба ти кристална ваза. И отивате нанякъде. Не ти и тя, а вие. И няма значение дали в кафене (тя обича кафето не с толкова много захар, колкото ти; пуши рядко, но винаги тънки цигари). Или в парка (тя обожава есента и жълтите листа, макар че и червените също са хубави). Или на парти в клуб, с убийствени, безсрамно вулгарни, неустоими свръх-високи токове, които й отиват неимоверно (тя слуша преди всичко инди рок, но не отказва и хубаво аренби)…

И като че ли точно там е времето да се спреш. И да кажеш: "Достатъчно!". Така не може да продължава вечно! Рано или късно ще стане недостатъчно! Недостатъчно да прекарваш с нея вечерите. И нощите. Да долавяш нейния дъх на рамото си и да я увиваш с одеялото, за да не замръзне. Недостатъчно да чуваш тихото й "Обичам те!" и да виждаш съненото й лице на възглавницата сутрин, когато е толкова студено да излизаш изпод одеялото, за да направиш закуска (тя обожава принцеси, гофрети и палачинки, макар от време на време да се измъчва с мюсли - упорито отказвайки да те чуе, че няма никакви причини да не си позволява тези малки удоволствия…).

Недостатъчно да знаеш всичките й навици (тя се гримира на три етапа, тичайки из къщата полугола; халати носи само за броени минути след банята, а душът предпочита да е по-прохладен; и всъщност предпочита пред душа вана с ароматни соли, както си спомняш от онзи хотел), приятелките й и програмата й за деня. Недостатъчно да избираш заедно с нея подаръци за посещението ти при родителите й, или да бродиш с нея из магазините в мола, макар че всъщност без нея никога не би припарил там. Или да се карате заради глупости, за да може после дълго и нежно да се помирявате, захапвайки се нежно за шията, боричкайки се с лакти и колене, заливайки се от смях, не щадейки съседите и разнебитеното легло…

Остра. Човешка. Недостатъчност. Именно тя е достатъчна за щастието.

четвъртък, август 25, 2011

Порасни!



Не, все пак никога няма да пиша под прозорците "Слънце (коте, рибке, зайче), обичам те!" Не ми харесват ванилени или ментолови лиги по прозорците, плюшени мечоци и сърчица на разни места. И макар понякога да приемам да го правя (по изключение), не ми допада да гледам картинки с крилати (къдраво-порочни) момиченца и да чета тъжни, навеждащи на мисли за самоубийство текстове - и дреме ми за всичките боровинкови нощи, небесни аромати, вълнени чорапи и ризи, чаши чай и кафе, свити под тялото крака, и белези или татуировки. И да... не ми дреме и за мигли, гримове и мартини.

А всичко това е просто защото желая от теб деца. Защото желая да пека с теб картофи и месо, а не да чета статуси във всевъзможни псевдосоциални мрежи и интернети. Защото те желая в потресаваща, безсрамно къса рокля - на потресаващи 12-сантиметрови токове. Естествено, с потресаващи цици и дупе, с вчесани или невчесани коси на главата.

Защото желая теб, а не това, което в първия абзац е увито в хипстърски шалове и снимки на котенца. И аз, като повечето нормални мъже, искам да те скъсвам от секс и леглото да подгизва под нас, а не само да се прегръщаме, увити в одеяло, пиейки чай или шампанско на свещи. И искам да ти подарявам не плюшени играчки, или някакви безумни ръкавички с дебилна розичка на тях, а може би най-малкото събраните съчинения на Мураками, или първия сняг, скрит в камерата на хладилника, или дрехи и обувки, страхотни слушалки или впечатлила ме картина.

Не че въобще не искам да чувам "мър", "цунки" и "желая ти меки и влажни сънища" - но ми е не по-малко приятно да ми креснеш, че ме ненавиждаш - и след минута да стенеш от целувки, да не ми даваш да заспя с разговори за какво ли не - и да ме удряш бясна с възглавницата, защото не те слушам.

Напий се с водка или уиски най-после, да го еба. Поне до степен да поизпуснеш самоконтрол. И потроши някоя чиния, нарежи ми връзките на обувките, и устрой истерия — нормална — защото ме обичаш и не можеш да понасяш моята ревност - или моя непукизъм. Защото въобще не се променям - и почти никога не те разбирам. Защото и аз те обичам, идиотко - и ти ме обичаш именно такъв, и именно заради това. И без стихове за "Това е цената на любовта", или, мътните го взели, пълни с патос думи от рода на "Ти не ме виждаше", никакви "Ще те разфрендя и изтрия навсякъде". Кажи ми каквото те тормози. И се успокой. Защото ти си жена, а аз съм мъж.

Защото на мен повече от всичко ми се иска да те скъсам от ебан и да похапна хубаво, каквото и друго понякога да ме прихваща; винаги е било така, и така и ще бъде; и това е напълно естествено. И искам да ям и да се еба с любима жена, а не с нервозна кифла, кършеща пръсти и обсипваща света си с всякакви "сладурести" неща в стил weheartit - а с жена, която знае кой съм всъщност аз и кой е самата тя. С жена, която не пише "лека нощ" в скайп или по sms, а пристига, без да ме е предупредила, за да се сгуши в мен и да заспим впити един в друг. Която винаги говори с мен, винаги прави нещо заедно с мен - и ми дава ми да разбера, че в едно или друго мога да бъда по-добър, а не "няма да имам сили постоянно да те убеждавам в теб самия"; която не се изнизва — именно изнизва, стремително и буквално за цели вечности — по няколко пъти в месеца на пичка си лелина, или в море от сълзи.

Да бъдеш зряла жена означава не само да умееш да пиеш и да ебеш - а да бъдеш мъж не значи само да разказваш приказки за красивия живот.

И да, животът и отношенията са, когато двамата заедно си направите тотална ДУПКА, а после заедно, хванати за ръце, влизате в нея, наричайки я свой ДОМ - предизвиквайки неподправен ужас у родителите си, но нямайки никакво намерение да излизате оттам.

Ако ми кажеш, че съм безумен, няма да се учудя. Нещо повече, убеден съм, че е така. Но това съм аз :)

Ако можеш, обичай ме.

събота, август 13, 2011

За вкусната и здравословна храна



- Мейдей, мейдей! Ястреб вика Змей! Ястреб вика Змей! Код червено!
- Змей на линия. Ястреб, потвърдете идентификация!
- Редник от морската пехота Фредерик Джеронимо Джонсън, номер 23689, ниво на достъп седем. Кодова дума: квашиоркор.
- Идентификацията потвърдена, на връзка е генерал Макмъланд. Рапортувайте, редник!
- Сър, те преодоляха първия и втория рубеж. Обкръжени сме, мащабни сили на противника се отделиха от атакуващите маси и се движат на северозапад. Сър, насочват се към вас.
- Разбрано, редник. Доложете текущата обстановка.
- Сър, в момента се сражаваме с превъзхождащите сили на противника, те загиват със стотици, но продължават да атакуват. Сър, те просто са безброй!
- Прекратете паниката, редник! Колко боеспособни единици техника и личен състав имате на разположение?
- От техниката са ни останали три сапьорски лопатки и канареножълт чадър. Чадърът още се държи, сър, но се боя, че няма да е годен още дълго. Противникът използва тежка артилерия. Наоколо всичко е станало направо на кайма, сър!
- Редник Джонсън, рапортувайте за старшите офицери?
- По-голямата част от тях е на страната на врага, сър. Първи на страната на врага премина женският състав на гарнизона, сър! Боя се, че нямаме вече как да удържим позиции, сър - те приложиха химическо оръжие! Нашите вентилационни системи не се справят!
- Редник, с голямо съжаление сме принудени да ви съобщим, че тази война е изгубена.
- Как така, сър? Ами нашите идеали? Всичко, в което сме вярвали в последните 35 години?
- Уви, редник, противникът отдавна е живял сред нас, действал е отвътре - оказал се е по-силен от нас, съблазнил ни е и ни е развратил. В деня, когато подгласничката на мис Америка стана пухкава негърка, всичко вече беше свършено. Това беше сигнал за атака. Ние слизаме под земята, за да може в тъмата на подземията да отглеждаме в аскетизъм и ненавист към калориите ново поколение хора. Благодаря за добрата служба, редник, можеш да сгънеш чадъра и да се предадеш на милостта на барбекютата и пържените картофи.
- Благодаря, сър - гордея се, че служих редом с вас!
- И аз ти благодаря, Фредерик Джеронимо Джонсън, твоята страна няма да забрави твоя строен облик!
- Сър, последен въпрос. Уверени ли сте, че дебелаците няма да се доберат до вас и под земята?
- Уверен съм, редник, до нас няма да стигнат! Тунелите ни са тесни - и все още при нас няма Макдоналдс. Благодаря за службата, редник. Край на връзката.
- Край на връзката, сър. Ами да отида да изям някое суджу ли, що ли...

Вече към вечерта дебелаците бяха превзели телеграфа, телефона и телевизията. По всички канали се предаваше кулинарното шоу "Двамата дебеланковци". Така светът научи, че моделиерите, редакторите на лъскави списания модните фотографи и диетолозите са избити до крак - и вече можем да ядем всичко.

четвъртък, август 11, 2011

Всичко трябва да бъде естествено

Интересуват ме нейните целувки. Има ли такива в природата? Ако ги няма сега, имало ли ги е някога? Или са изчезнали впоследствие? Има ли на света мъж, който би могъл да разкаже какви са били - нейните целувки? Знае ли тя, че това е красиво, нормално явление и удоволствие, което всъщност удължава живота? Може би е знаела, но после е забравила.

Помня перфектно как на втория ден на реалната ни връзка спокойно се целунахме, макар преди това никога да не съм го умеел – приятелски да целунеш някого, когато го срещаш. Но като че ли оттогава е минала цяла вечност. И целувките й свършиха. Съсредоточихме се върху интензивността. Върху дълбочината на проникването. Броя пъти. Всички тези характеристики са по-близо до спорта. И все пак аз изпитвам удоволствие. Включително и от това, че я целувам.

В много книги и филми се леят сълзи и сополи за първия мъж, който жената, видите ли, никога не забравя. И за първата жена, която никога не забравяш. Глупости. Осъзнавам, че първата жена, с която съм разбрал наистина какво е секс и какво е истинска жена, съм срещнал на 32 години. Но сега се оказва, че тя минава почти без целувки, без които аз по никакъв начин не искам да минавам в живота си? Веднъж тя ме целуна на гърба между раменете - и оттогава в мигове на особено силна любов към нея, когато тя особено ми липсва - ме пари кожата между раменете. Защото все пак не дълбочината на проникване, а целувките повече от всичко изразяват любов и емоция - и се запомнят. Защото проникването и интензивността чисто технически могат да бъдат повторени. А целувките винаги са различни. И остават в спомените ти завинаги. Да, интересуват ме нейните целувки. Жадувам за тях. Те са ми жизнено необходими.

И още ме интересува нейната усмивка. Не смехът, не реакцията на разказан виц, а реакцията на радост. Тя, естествено, се усмихва, когато чуе нещо забавно, но почти не се усмихва, когато й е наистина приятно. (Всъщност дали някога й е наистина приятно?) Сякаш по-скоро присвива очи. Обръща се - и никога, никога не можеш да бъдеш уверен, че нещо наистина й харесва. За да можеш например да разбереш това - и да го направиш пак. Не, няма да се получи. При нея всичко е под контрол. Под толкова тотален контрол над емоциите, който води едва ли не до изчезването на самите емоции. При това не само негативните, но и напълно позитивните. Особено ако дълго злоупотребяваш с този контрол.

И нейните емоции също ме интересуват. Но в тази насока по-добре да не започвам да ровя, защото се боя какво ще открия. Боя се на моменти дори, че може въобще да ги няма. Просто да отсъстват. А колкото по-късно науча за това, толкова по-добре за мен. Но и да разбера за това, ще съжалявам само за това, че тя не е извлекла максимума удоволствие от мъж като мен.

Къде е у нея този център на удоволствията? Представям си, че нейният център на удоволствията е като извор, барикадиран от всички страни с големи, точно срязани камъни, плътно притиснати един към друг със суха мазилка. До този извор достъпът е ограничен, затворен с бариера и бодлива тел. Има само малки тунелчета за измъкване и релакс. Но на света има толкова много радости! И животът може да ги дари. И аз мога. Взима ли тя? Получава ли? Консумира ли? Ще е жалко, ако не го прави.

И още ме интересуват нейните постъпки. Защото тя категорично избягва постъпки, както и всякакви други крайности. Яркости. Рязкости. Тя плавно преминава от едно състояние в друго, от една ситуация в друга – прелива се, преплува, плъзга се. Или незнайно защо се държи сякаш всичко "просто се случва". Защо да вдигаме шум? "Всичко трябва да бъде естествено". Всичко е добре смазано и по възможност добре овлажнено. А ако трябва да се движиш на сухо, това е абсолютно краен случай. Значи тогава постъпката все пак е наложителна. И тогава се действа. Как действа тя? Какви случаи и какви необходимости смята тя за крайни? Ето в този смисъл ме интересуват нейните постъпки.

Някъде дълбоко, под повърхността, лежат отговорите на тези въпроси. Причините и отговорите са изсипани в някаква купчина, която очевидно тя не иска да докосва. Или просто не й се занимава. И кой знае защо ми се струва, че в тези дълбини няма нито една цепка, нито един отдушник, няма дори малък отвор - там всичко е равно, загладено, зазидано в бетон, поръсено с водица за придаване на свежест - и озвучено с хармонична, тиха музика. И нищо не можеш да направиш по този въпрос.

Човек с такава конструкция от причини "защо да не се случи нещо"... невъзможно е да го направиш щастлив. А толкова ми се иска да видя нейната усмивка, да разбера какви са нейните целувки, да усетя нейната лека ръка на косите си, или да бъда вътре в тази ръка. И най-накрая да уловя емоция в гласа, в постъпките, в движението, в НЕЩО!!! Така или иначе ще получа от нея удоволствие, защото тя перфектно владее техническата страна на нещата, когато пожелае. Но няма да съумея да бъда щастлив. Колко несправедливо е, че АЗ не мога. И всъщност не спирам да се боя, че ще се намери някой, който прекрасно ще смогне. И за него това ще бъде нещо много естествено. Каквото и трябва да бъде всичко в нейния живот.

сряда, юли 13, 2011

4-часова измама

Обобщената информация не е достъпна. Моля, кликнете тук , за да видите публикацията.

понеделник, юли 04, 2011

За свободната воля


Очевидно е, че свобода на волята не съществува, а разумът е нужен, за да се потрисаш от въртележката на случващите се събития. Защо — не е чак толкова важно; може би като един вид наказание за греховете. "Ако не съгрешаваш, излиза, че Иисус е умрял напразно", именно. "Наблюдавай, но нищо не докосвай, не си достоен, не си заслужил".

Това обаче не отменя факта, че така наречената "вселена" е нещо вариативно и неизпълнено с алчност, така че лесно можеш да си поръчаш от нея от какво да се потрисаш - от жена с големи..., през мъж с огромен... до всякакви други дреболии.

Естествено, това не е точно свобода на волята, по-скоро е "концерт по желание".

Резултатът обаче можем да приемем за предопределен. "Не се мотай с Томи, той ще те научи на лоши неща". Да се мотаеш с него и да не се научиш на лоши неща - не може, всичко върви в комплект. Може да си поръчаш "кинти", а в допълнение към него да получиш "инфаркт на 45 години".

Така наречените "активни хора" просто "искат повече от всички". Очевидности, duh.

Гадаенето — примерно на карти Таро, да речем — просто осигурява облекчен разрез на вселенската вариативност. Дори комбинация от четири карти ни дава над 34 милиона варианта (мързи ме да разсъждавам точно колко, с точност до десетична запетая, сори).

В същата категория впрочем попада и принципът "Ако дълго седиш край реката и броиш плуващите край теб трупове на твоите врагове, може да заспиш". Или как беше там изразът?

Всякаквите магии работят на база същото правило — това е просто умение да си поискаш "относително правилно", а не свобода да избираш. Класически пример: искаш апартамент, в резултат на което умира скъп ти човек. Тъй че имаш апартамента, да. Но не и човека. И нямаш дори за какво да се заядеш. Освен за това, че апартаментът ти има нужда от основен ремонт.

Не, това не са "бесове", и всъщност не е нищо лично от страна на Господ, просто е търсене на оптималния, най-лесен вариант: ето апартамент, ето скъп човек, и двете - твои. Хи-хи-хи. "Защо да се разкарваш по-далеч, отколкото е нужно?".

Или всякакви детски мечти — вече мога, но "не е същото".

Навсякъде не можеш да си постелеш, дори ако се опиташ да предвидиш всички варианти, макар че умението да съставяш правилни терапевтични заявки донякъде помага. "Искам апартамент и скъп човек". Но пък винаги има и други скъпи хора... —

Най-тарикатите се учат да не мечтаят твърде много, да си седят край реката и спокойно да гледат плуващите край тях трупове на мечтателите.

Но напълно няма как да се предпазиш — винаги може случайно да се окажеш на мястото на скъпия човек, муахаха.

Обикновено ми е много интересно с какво ще завърши всичко това - и какво върви в комплекта.

И сега така, ще ме прощавате за неравния почерк.

петък, юли 01, 2011


Перфектният пост в този блог се състои от заглавие, позоваващо се на ирелевантно произведение от световната култура (или, ако особено ме мързи, поп-култура), шега или заяждане, адресирани до един човек (почти винаги различен) и понятни за още максимум трима, плюс няколко абзаца, обясняващи колко съм велик.

Всичко останало е просто недоразумение.

четвъртък, юни 30, 2011

Парадоксът на доверието




Напоследък май пиша в блога само като видя нещо наистина интересно - като този пост на Джон Хагел - бивш шеф на Sequoia Group, Atari, McKinsey - и сега съпредседател на центъра за върхови иновации на Deloitte. За мързеливите - ето накратко обобщението на текста: "защо в миналото хората вярваха на всезнайковците, а сега нямат доверие на тези, които знаят всичко". Ако са останали още хора, които да им се четат обемни текстове, могат да продължат надолу. Пак няма да намерите цялата теза сервирана наготово - ще трябва да поровите малко и да четете и сами, но приемете цитата тук като примамка :)

Преди няколко седмици на среща в Париж, финансирана от Orange Institute, разгледах парадокс, който заема централна позиция в предизвикателствата и възможностите, пред които сме изправени като личности и институции в епохата на Голямата промяна. Наричам го "парадоксът на доверието".

Ето в какво се състои той накратко. Всички смятат, че доверието е важно. Някога да сте чули някой да се съмнява, че доверието е важно да се изгражда и поддържа, както за хората, така и за институциите? Всички ние се стремим да изградим доверие. Всъщност то става все по-ценно във време на нарастваща несигурност и натиск за по-високи постижения.

И все пак същевременно доверието в хората и институциите ерозира. Безброй проучвания отчитат ерозията на доверието във всичките ни институции - корпорации, новинарски медии, образователни институции, правителства, дори благотворителни организации. И не става дума само за институциите. Вярата в лидерите, без значение дали са изпълнителни директори, учители или правителствени чиновници, също се руши. Как е възможно това?

Това е същината на парадокса: всички сме съгласни, че доверието е все по-важно, но доверието бързо еродира. Какво става? И как да разгадаем този парадокс? Оказва се, че самите практики, които са ни помогнали да изградим доверието в миналото, сега допринасят за разрушаването му. Колкото повече се стараем да изградим доверие, толкова по-бързо то ерозира. Всъщност подходите, които сега са необходими за изграждането на доверие, са дълбоко подривни за институциите, които са се появили през последния век.

Вероятно най-добрият начин да обясня това е, като започна с масовото възприятие за изграждането на марки - същината на доверието в света на бизнеса. Чуйте всички експерти по мениджмънт как се гради бранд - и посланието е ясно. Изграждате марка, като идентифицирате най-силните си страни и агресивно ги заявявате. Ако имате признание и достижения, по всякакви начини ясно ги показвайте, за да изградите убедителност; ако имате слабости, крийте ги. Марките не се градят на слабости, а на силни страни.

Сега същият подход като цяло се прилага и към хората, както и към институциите. Станало е общоприето да се говори за “лична марка”. За да успеем във все по-конкурентен свят, всички ние е необходимо да развием и демонстрираме нашия “личен бранд”. Как го правим? По същия начин, по който го правят корпорациите – подчертавайки признанията и силните страни, и криейки слабостите. Искате да излъчвате имидж на сила, на пълен контрол над вашата околна среда.

Има смисъл, нали? Доскоро - да. Когато живеехме в свят на знанието като актив, това беше формула, водеща до дълбоко доверие. Успехът се криеше в това, което знаете - и което никой друг не знае, и в способността ви да приложите това знание по характерен и възпроизводим начин. Мислете за най-надеждните марки на миналия век - и тази формула определено стои зад създаването и поддържането им.

Тази формула не просто е работила за фирмите. Тя е стояла зад успеха на широка гама от институции в изграждането на доверие у техните акционери – медии, образователни институции, дори национални правителства. Тя важи и за личности - като Уолтър Кронкайт или Джак Уелч. Това са били силни хора, хора, които никога не са били изгубени в търсене на обяснение, хора, които са разбирали начина, по който светът функционира. Никога не бихте ги видели да се запъват и да нямат отговор. Те са имали дълбоки активи от познание, които са им дали способността да доминират в своята сфера. Бихте могли да им имате доверие.

Какво се е променило? В свят, който по-бързо се променя - и където несигурността замества сигурността почти навсякъде, активите от познание имат по-ниска стойност. Те губят цената си с все по-голяма скорост. И доверието, изградено на база активи от познание, става недотам привлекателно. Още по-зле, това, което някога е изграждало доверие, сега го руши. Помислете за това. Във все по-изпълнен с предизвикателства свят ние непрекъснато се сблъскваме със ситуации, в които никога не сме попадали преди - и каква е реакцията ни, когато някой излъчва имидж на сила и абсолютен контрол, без слабости? Точно така, не му вярваме.

Знаем, че всички ние сме човешки същества, притежаващи уникални силни страни, но и огромни слабости. Непрекъснато сме изправени пред предизвикателства, докато се сблъскваме с натиск да се справяме по-добре. Ако някой показва само силни страни и достижения, съзнаваме, че той крие от нас част от цялостната картина. А ако той не ни вярва достатъчно, за да сподели слабостите и уязвимостите си с нас, защо ние да му вярваме?

Всички тези признания и сертификати, които са били толкова важни в миналото... какво мислим за тях сега? В свят, който толкова бързо се променя, те означават много по-малко. Да, те осигуряват външно потвърждение на активите от познание, но тези активи бързо се обезценяват. Това, което сме учили или правили в миналото, е много по-слабо привлекателно от това, което учим или правим сега.

На дълбоко лично ниво, доверието се изгражда чрез споделяне на уязвимост. Ако наистина вярвате на някой, ще споделите с него уязвимостта си. Това не само е нормално, но и е необходимо – това е основата на базирани на доверие взаимоотношения. Но това е точно обратното на това, което са ни учили в света на активите на познание. Ето защо новите подходи за изграждане на доверие са толкова дълбоко подривни - те изискват от нас да оспорваме най-базовите принципи на масовото възприятие от миналото и да реагираме по начини, които директно противоречат на това, в което сме вярвали в миналото.

Текстът е завидно дълъг - и нямам нито времето, нито възможността да го превеждам целия. Предполагам, че няма да са мнозина тези, които ще си направят труда да го изчетат докрая, така че ще изведа само още още един абзац. За лек, неангажиращ размисъл, естествено :)

Допълнителна последица от парадокса на доверието е, че успехът в бъдещето ще включва свиване на мъжкия архетип и осигуряване на по-голямо разпространение на женския архетип. Мъжкият архетип е свързан с излъчването на сила и прикриване на слабостите. Мачизмът е въплъщението на мъжкия архетип. Обратно, женският архетип изразява уязвимостта много по-охотно. Бъдещето принадлежи на женския архетип, когато вървим от свят на активи от познание към поток на познанието.

P.S. Феминистките да не се ласкаят излишно от последното изречение - то няма нищо общо с техните идеи, в които те правят точно обратното, борейки се за един по-мъжки архетип, вместо да запазват именно това ценно, което имат от женския си вроден такъв; така те допълнително ерозират и без това малкото доверие, което биха могли да получат :)

понеделник, юни 13, 2011

Брак и морал


Чета поста на половинката за изневярата, на свой ред провокиран от този текст - и си мисля за "Брак и морал" на Бъртран Ръсел. Авторът й е получил Нобелова награда за тази книга през 1950 г.

Много "тролска" книга, авторът започва от баналните неща: бракът и моралът са създадени от мъжете, за да се гарантира увереност в собственото бащинство, а моралът се разпространява от църквата чрез религията.

"Ами то щото хората не знаят!"

Като разлага всичко както си требе и откъде какво идва, авторът ненатрапчиво започва да агитира за платонова държава, която изпълнява ролята на бащата (затова семейство не е нужно), а вместо тотално чукане на всичко и всички, що мърдат, предлага евгеника.

Пише при това абсолютно смешно, първо измивайки си ръцете, че "тази утопия ми е толкова противна":

Но ако такава наука все пак би се появила, семейството би изживяло такава катастрофа, каквато не можем да си представим. За да може строго научно да се заемем с отглеждането на нова порода хора, би трябвало във всяко поколение да се подбират два или три процента от лицата от мъжки пол и примерно двадесет и пет процента от лицата от женски пол, предназначени за производство на потомство. Предварително при достигане на възрастта на полова зрялост би се провеждало изследване, според резултатите на което всички кандидати, не отговарящи на поставените изисквания, да се подлагат на стерилизация. В този случай бащата на детето би имал с него такава връзка, каквато има бикът или жребецът, а майката би станала един вид специалистка, професионалист, нямаща нищо общо с другите жени в аспекта на начина си на живот.

Искам да предупредя в аванс, не очаквам нещо подобно някога да се появи в бъдещето; нещо повече, тази утопия ми е толкова противна, че съм против това тя да се осъществи. И все пак, ако погледнем обективно на всичко това, нейната реализация би могла да доведе до забележителни резултати.
И след това няколко десетки страници се разпростира по въпроса колко все пак прекрасна утопия е това - и достига до извода за тоталната необходимост от нея:

Именно затова отказът от старата етика на отношенията между половете и замяната й с нова са жизненоважна необходимост в наше време.

Ако тази нова етика на отношенията между половете се ръководи от научни принципи и бъде лишена от предразсъдъци, то от гледна точка на етичните норми на личното поведение тя преди всичко би трябвало да взема предвид препоръките на евгениката.

Всичко гореизречено за намесата на науката в най-интимните ни чувства не може да не предизвиква чувство на отвращение. Но в оправдание на това можем да кажем, че сме търпели намесата на религията доста по-дълго.
Понякога авторът се отнася и изръсва направо смешни тези — примерно да се избият всички негри, пардон, цветнокожи — е "нежелателно", защото кой тогава ще работи в тропиците?!

От гледна точка на най-високите достижения няма никакво съмнение, че една раса може да има превъзходство пред друга. САЩ, Канада, Австралия и Нова Зеландия без съмнение имат много по-голям принос за световната цивилизация, отколкото населвалите тези територии аборигени. Изглежда е напълно справедливо да се смятат негрите за намиращи се на по-ниско ниво от белите хора, макар за работа в тропиците те да са просто незаменими. Тяхното пълно изчезване – дори и да не говорим за това, че би било нехуманно, – би било крайно нежелателно.
Идеите му са забавни, макар авторът да е леко страхлив, така че налага да се измъква с непрекъснати оправдания, но щом са му дали Нобелова награда — значи "не е случайно", книгата може би разкрива нечии интереси, защото като "чисто теоретична" или "научна" книга е доста бедновата и крайно банална, така да се каже.

Примерно ако вземем теорията за "златния милиард", то държавата-бащица и отсъствието на семейства са идеална схема за контрол на раждаемостта: бащицата просто казва "не".

На практика книгата описва "новия морал" и поредица от мерки, които позволяват да се развъждат читави хора в малки количества, а останалите да се стерилизират. <sarcasm> Очевидно именно такива книги си заслужава да бъдат награждавани... </sarcasm>

P.S. Доколкото половинката откоментира, че не съм изтъкнал достатъчно извода от всичко, пояснявам го в прав текст: от 1929 г. насам човечеството не е спряло да се мъчи да измъдри нови модели на брак и морал. Но въпреки това не изглежда светът да се е променил особено. А ако има други изводи, оставям ги на вас :)

вторник, май 24, 2011

Последната нощ

Понякога на човек му се приисква да гледа нещо особено. И преглеждаш списъците с читави филми и си мислиш какво да избереш. От много сюжети лъха на клише. Киноиндустрията в някакъв смисъл прилича на McDonald's с гарантирания вкус на хамбургера, без значение къде по света е купен. В някакъв смисъл това е дори добре, и за такива продукти се намират непретенциозни купувачи, които не желаят да рискуват. Но понякога просто ти се иска нещо по-различно.

Нещо като "Last Night".


Сюжетът е от тези, които хората биха приели за абсолютно безинтересни: история от живота на нюйоркска семейна двойка - Майкъл и Джоана, занимаващ се с темата за съпружеската вярност.


От самото начало трябва да започна с това, което няма смисъл да очаквате от този филм: динамичен сюжет, интрига, поучения, просълзяващи клишета. Хем е нещо като мелодрама, хем мелодрамата в него тотално отсъства. Нещо повече, за мнозина този филм ще изглежда тотално неразбираем, или поне ще остане солидно неразбран. Защото има до съвършенство постигнат в конфликта ин и ян, няма за какво да се заловиш, но няма нишката на натрапчивата поучителност. Тоест филмът не е за масова аудитория, така че подсказки за нея няма.


Историята е тотално стандартна, класически шаблон, изтъркан до безумие, по-познат от него на зрителя е само сюжетът за грехопадението на Адам и Ева. Събитията на екрана се развиват бавно, саундтракът сякаш приспива зрителя - отпусни се, наслаждавай се... В средата на филма се усещаш, че се замисляш - а защо режисьорът въобще е решил да въплъщава това на екрана? При това подчертано спокойно, дори мудно, особено акцентирайки върху това, че героите нямат абсолютно никакви спънки, проблеми, цайтноти и негативни съчетания на обстоятелствата. Сюжетът е абсолютно лишен от интрига.


Събитията отвеждат всеки от героите в някаква задънена улица. Макар нищо уж да не предвещава бедата: скарали са се, като че ли са се помирили, налага се той да замине по служебни въпроси, тя - да си остане вкъщи, а изведнъж пристига непознат, а той има под ръка симпатична колежка. И някак всичко се подрежда така... - а накрая се получава локално възникнала каша, за която е неясно какво да се прави нататък? И въобще как всички са се оказали в тази каша. Един вид фокус-мокус. Всичко е наред, и изведнъж - бум, проблем върху проблема. Откъде се взе това?


А ето заради какво все пак си заслужава да го гледате:

1. Не се опитвайте да възприемате развиващия се сюжет по репликите на героите. Позите, които героите заемат, фразите, които изричат, са преструвка. За сметка на това "невербалното", нюансите, дребните подробности, градят съвсем друга схема на взаимодействие на персонажите. Помните ли един типичен холивудски похват, в който в кадъра героите казват едно, а "зад кадър" постоянно изричат със своя глас собствените си мисли, които далеч не съвпадат с изговаряното за пред другите? Е, тук никой не казва "зад кадър" мислите и желанията на героите, но дисонансът между изричаното и извършваните действия бие на очи. Филмът е прекрасен тренажор за умението да разчитате вътрешните човешки мотивации. В този смисъл филмът е истинско удоволствие. Финалът е особено изискана комбинация от неизречени фрази.

2. Филмът заставя зрителя инстинктивно да разглобява случващото се "кадър по кадър" в стремежа си да намери онази точка, в която всичко тръгва "не както трябва" - и как би трябвало да постъпят героите, ако имаха шанс да оправят всичко. И точно тук ви чака изненада. Оказва се, че вътрешната задача да се запазят отношенията на Майкъл и Джоана, като се "поправи" тази злополучна нощ, се блъсва в стената на констатацията, че именно през тази нощ всички герои са направили точно това, което всъщност са искали да направят. А животът ПРЕДИ - въобще не е живот, а някакъв вид стечение на обстоятелства, които всеки от героите някога е приел, понякога мълчешком, но това не е истинският му избор, той не идва отвътре, не е "от сърце".


И все пак за какво е филмът? За съпружеската изневяра?

Някога в един спор ми зададоха въпроса - има ли човек свобода на избора, или животът му е изцяло подчинен на волята на съдбата? Тогава не отговорих, но ме сърбеше да отвърна: този, който пита има ли свобода на избора - няма такава, защото имащият свобода на избора просто се възползва от нея, на практика.

Last Night е за свободата на избора, с който разполага всеки, винаги. Само че не всички и не винаги осъзнават този момент на избор, прехвърляйки отговорността на съдбата. Пустотата и вътрешната жажда в резултат на отказа от истинското "аз" не могат да бъдат прикрити с никакви морални принципи, няма такава "формула за правилни постъпки", която универсално да решава всички възникващи проблеми. И животът, който сте получили просто защото сте се съгласили пряко или косвено със създалите се обстоятелства, може да се окаже сън, очакване на нещо съвсем друго. И това може да ви се разкрие в най-неочаквания момент, като при героите на този филм.


Всъщност сега ми се пишеше за съвсем друг филм, който се занимава отново с идеята за живота като сън, в очакване на нещо друго. И за това, че като първообраз той е далеч по-добър от холивудския си римейк, макар че разликите между двата са по-скоро повърхностни. Но предполагам, че така или иначе никой не се вълнува от това, така че спирам дотук.

неделя, май 22, 2011

Краят на света


За малко да не забележа, че са обявили точното време на края на света. Тъкмо тогава разговарях с един приятел по скайпа и седнахме да мислим какво бихме направили, ако биха обявили, че краят на света ще е точно след 40 часа. Примерно, сто метеорити летят към Земята, всички ги гледат през телескопите си (подобни на тези на покрива на Политехническия музей). Никакви варианти да бъдат избегнати. Гарантирано всичко свършва. Да целуна и прегърна половинката – това е ясно. Но 40 часа пък не можеш нонстоп да се целуваш. Ако не друго, устните ви ще се подуят. Пет часа за целувки за всички – и пак е твърде много време. А какво да правиш после? Остават трийсет и пет часа. Да се натряскаш? Ще изтрезнееш. Да спиш изглежда глупаво. Да избиеш всичките си заклети врагове пък няма смисъл, те така или иначе сами ще си пукнат скоро. Да се обадиш на двама-трима кретени и да им теглиш една многоетажна, да кажеш всичко, което си мислил. После да се обадиш на тези, които ти си оскърбил някога, и да им поискаш прошка. После да се обадиш на тези двама-трима кретени и също да се извиниш. Да преспиш с всички? Е колко дълго можеш да правиш секс? Поне аз, първо, си имам половинка, така че други жени не ме интересуват; и второ, вече съм на твърде почтена възраст за целодневни оргии. Да отидеш на работа и да се занимаваш с обичайните ангажименти? Че какъв е смисълът, ако светът ще свърши? Или да кажеш на предишните си работодатели: "Не ми беше приятно да работя за теб, шефе! Пукни дано!". Да пиеш бира до припадък и да преядеш с пържени картофи, дюнери и торти в последната вечер? И накрая светът да не свърши, а ти да си седиш като дебел идиот, без работа, с махмурлук и зверско неудобство. Затова вероятно бих прекарал крайно скучно и бездарно последните си 40 часа - или поне бих ги изживял не по-различно от обикновено.

Кой знае защо хората нонстоп се безпокоят какво ще стане по-нататък - и какво ще говорят хората. И не се осмеляват да си носят хубавите рокли, защото някой ще види "твърде много" от деколтето или баджаците им. Абсолютно напразно. Някога един познат актьор ми беше разказвал, че като е бил студент, го молили да се снима като дубльор в сцена от филм. По сценарий изпълнител на второстепенна роля трябвало да претича край камерата по гол гъз, но отказал да го стори, защото не е такъв, какво биха си помислили за него зрителите. Така че повикали нашия човек, който имал подобно телосложение. И той претичал пред камерата по гол задник, а титулярът го гледал отстрани с облекчение - и дори със задоволство. След снимките нашият човек отишъл при него и му прошепнал: "Абе че тичах аз, тичах, ама в крайна сметка хората ще мислят, че гъзът е твой, нали?".

Естествено, това непременно някога ще се случи. Не краят на света, а краят въобще. Но някои хора живеят така, сякаш ще ги има вечно. В смисъл - живеят назаем. Удоволствията и всички хубави неща ги оставят за по-нататък. Сега не е моментът, сега не… А кога е? Един от признаците на живота назаем е, когато дистанционното на телевизора се опакова в найлонова торбичка. За да не пострада и да се запази за по-дълго. За колко по-дълго? За цял живот? Двеста години то трябва да бъде красиво и ново ли? В крайна сметка това си е просто дистанционно, направено от евтина пластмаса. Ако от мен зависи, веднага бих разопаковал всичко и бих го използвал, защото един хуй знае какво ще ми се случи утре.

Или примерно ядеш сандвич. С шунка, маслинова паста, запечен кашкавал и домат. И първо гризеш тези страни, където е по-малко шунката и маслиновата паста. За да си оставиш накрая най-апетитното парченце по средата, където е по-вкусно, където пълнежът е повече и вкусът е по-силен. Така си ядеш сандвича, облизвайки трохите от устните, предъвквайки пастата, добирайки се постепенно до най-лакомите парченца. Още няколко хапки - и край. Сандвичът пада, или някой те моли да си отхапе. По-добре започвай направо от най-хубавата част.

Веднъж преди години видях края на света - в очите на жена. Тя искаше романтични фотографии, държеше да изглежда страстно влюбена или нещо от тоя род. Казвам й: "Моля те, сега затвори очи, не бързай, имаме колкото време поискаш. Не мисли за това, че има фотоапарат, че те снимат, представи си, че си сама. Като отвориш очи, искам да видя такъв поглед, който си имала след последния невероятен, потресаващ секс. Спомни си кога си изживяла такъв секс - и гледай по този начин. Искам да хвана в очите ти именно този блясък, тази светлина". И тя вместо да затвори очи, неволно ги вдига към тавана - и е очевидно, че се напъва да си спомни, като че ли дори нещо си припомня, но нищо не й идва наум в самото начало. И никакъв блясък в очите, това е - край.

Най-правилния край на света го преживях, като се качих преди 2-3 години на висока стълба, да боядисвам тавана на приятел. В един момент се пресегнах с четката към по-далечен ъгъл, стъпих накриво, стълбата се разклати - и започнах да балансирам във въздуха. Клатушкам се, размахвам във въздуха ръце, опитвайки се да се заловя за нещо и да се удържа. Пренасям центъра на тежестта насам-натам, за да постигна равновесие, кофата с боята почна да се разлива. И сякаш има шанс да се удържиш, да останеш на висота… но в един момент просто си помислих: "Бе майната му, така или иначе ще се пада". И паднах. Това според мен е едно от най-правилните решения в живота. Ако така или иначе ще се пада, за чий да се клатушкаш? Та затова снощи се замислих - и се натъпках с пържени картофи, дюнер, суджу и прочие джънк-глезотии. И ометох част от битовите запаси с алкохол. Само торта не успях да взема, че беше вече късно вечерта. Така де, щом са плъзнали такива съобщения, да се готвя за края, по-добре е да го посрещна с пълен непукизъм, нега и кеф. А ако няма край на света, поне да ми е било хубаво.

И въобще ако някога отидете да посетите маите, както ще го прави новата ми шефка, ще ви помоля да ги питате нещо. Всъщност направо на нея ще й кажа да ги пита: "Абе защо така постъпихте с всички? Нарисували сте календар до 2012 г. и сега всички се безпокоят. Как може така?" А те вероятно ще й отвърнат: "Я стига сте паникували, ще нарисуваме още!". И ще седнат пак да пият чай от кока.

неделя, май 08, 2011

Измихте ли си прозорците?


Преди няколко дни измихме прозорците. За мое удивление забелязах, че вътрешната страна на стъклото е по-трудна за отмиване, отколкото външната. Онази страна, към улицата, на пръв поглед изглежда много по-мръсна - но това е прах, който безследно се разтваря във водата. А вътрешната страна на стъклата ти се струва чиста, докато не отмиеш външната. След това на фона на чистотата на обратната страна на стъклото, всички тези подписи на мухи, следи и прочие дактилоскопии започват направо да те бодат в очите: "Изтъркай ни! О, да, търкай ни още!"

Простото човешко общуване е като миене на затворени прозорци от двама души. От двете им страни. За да може нещата между хората да станат по-ясни, всеки може да изтрие стъклото единствено от своята страна. Обикновено в самото начало на процеса винаги ти се струва, че другата страна е по-мръсна - и това непременно трябва да го посочиш, забождайки пръст в недотам чистото при другия.

Да, но съществува и такова нещо като влюбване. Това е, когато някой види някого през прозореца в ореола на многоцветното сияние на дъгата в слънчев ден. Средностатистическият влюбен обикновено веднага се хвърля да отваря прозореца. И ако успее, се хвърля в прегръдките на обекта на страстта си - даже без да успее да го разгледа както подобава. После, след като са се напипали един друг в достатъчна степен, влюбените отпускат ръце - и започват да се гледат един друг и да разговарят един с друг. И основните варианти за по-нататъшно развитие на събитията са четири.

Вариантът "щастлив" - те откриват, че идеално си подхождат един на друг, и отново страстно се прегръщат и занапред, докато смъртта не ги раздели. Среща се с честота веднъж на хилядолетие - и затова е толкова мощен медиен повод, че вестта за такъв джакпот достига до потомците през 40 поколения под формата на приказки, предания и легенди.

Вариантът "както обикновено" - те се уплашват от видяното зад стъклото. Оказва се, че многоцветното сияние е било само оптичен ефект заради пречупването на слънчевите лъчи през непочистеното стъкло. Обикновено към този момент някогашните влюбени решават, че за вкусове не се спори, а опипом-ът вече им е омръзнал. И се разделят, за да отидат да ловят слънчеви зайчета на други прозорци.

Вариантът "порастват" - те откриват, че между тях има стъкло и започват да го мият - всеки от своя страна, претичвайки на гости един на друг нощем, за да се порадват на известно докосване.

Вариантът "така трябва" - те затварят очи, запушват уши и остават от едната страна на стъклото. И съществуват, разчитайки единствено на обонянието и осезанието, блъскайки се в предмети и хора и постоянно стъпвайки в неприятното.

Вариантът "вече има трети на път" не се разглежда, доколкото той е просто комбинация от посочените дотук варианти, но съчетани и с дете.

Най-плодотворният вариант естествено е "порастват". Ако достатъчно дълго миеш прозорците, можеш да видиш в партньора прелюбопитни неща. Дори такива, които го отличават от другите. И прекрасните неща също. И тогава може да отвориш прозореца даже и през деня и да се срещнете отново. А после заедно да намерите нов прозорец, по-голям, за да може, като го миете двамата, по-бързо да видите истинската дъга.


Та все пак... измихте ли си прозорците?

събота, април 23, 2011

Смърт на хипстърията


Днес, докато ровех по разни тъмблъри заради една конкретна картинка (която можете да видите по-горе), попаднах на следното описание (от самия производител!!!) за продукта, показан на нея: "Sexy wet look embroidery hipster style brief". Доколкото ми е дошло до гуша всеки да използва думата "хипстър" за щяло и нещяло, май е дошло времето да сложим всички точки над i и да уточним какво, да го еба, е хипстърия. И защо вече ми е писнало всичко да се обявява за хипстърско. Доколкото в последните дни съм се поизнервил по разни причини, ще ме извинявате, ама този път по изключение няма да се цензурирам (благоприличните да си затворят очите, запушат ушите и най-добре да заминават на пешеходно еротично пътешествие — с други думи, на пичка си лелина).

Изначално хипстърите би трябвало да са един вид брадати отцепници, които теглят на попкултурата един небръснат мъжки полов хуй, но тъй като "да живееш в обществото и да бъдеш свободен от обществото е невъзможно" (автора на цитата, ако ви вълнува, можете да намерите с просто търсене в Google), по неволя те се занимават с един вид редакторска работа.

Според мен повечето професионални художници, поети, фотографи и прочее творчески отрепки би трябвало да бъдат изгорени масово на клада — очевидно не защото творят нискокачествен боклук, а защото творят нещо, което е боклук просто на база самата си вторичност, без значение какво е качеството му. Хубави или поне прилични книги, песни и филми за любовта (и снимки на любимите котки) са се натрупали вече толкова, че на един нормален човек няма да му стигне цяла вечност, за да се запознае с тях дори повърхностно.

А това все пак не е научно-технически прогрес, където новото по презумпция означава нещо по-добро. Или поне с 4 милиметра по-тънко. Това не е прогрес също така и защото производството на емоционални говна сега почти изцяло е лишено от приемственост, дори и чрез отрицание (начинът, по който обикновено възниква прогресът). Пенчо Славейков може някога да е водил "задочни диалози" с Бодлер и Верлен, а Лермонтов да е писал стихове "в отговор" на Байрон — един вид "Аз съм различен". Сега обаче е векът на римейковете и кавърите. "Да, аз съм Байрон, само че със седефени копчета".

Тъпото е, че реално сегашните хипстъри (макар да се поотплеснах, все пак още си говорим за тях) не представляват нищо повече от нова вълна на детски бунтарски консумеризъм, който няма нищо общо с "историческите" корени на хипстърията; това не е нещо добро, но пък е естествено и нормално — всеки бунт след зараждането си веднага започва да се асимилира от обществото и след няколко години се превръща в "поредната масова боза" (каквато, с цялото ми уважение, в момента са например Arcade Fire). "Новите" хипстъри обаче са се родили вече асимилирани, което е логично, като се имат предвид ускорените темпове на живота.

Аз съм толкова дърт, че съм заварил някакви останки от "хипитата" — имам смътни спомени, че в ранните си студентски години писах за тях като феномен нещо като есе в университета (Мътните го взели. Сега вече се почувствах зверски стар!) — и споменът ми за тях в голяма степен пасва и на съвременните хипстъри, поне визуално. Нищо не се променя — просто всички обикаляме в кръг. От друга страна вече е минало половин поколение, така че "те може и да не знаят". Може пък и да не са чували, или да са забравили за хипитата, пънковете, ню-уейва, пост-пънка, метълите или дори "битниците" — каквито впрочем комай почти нямаше по нашите земи.

Хипстърите в началото като цяло правеха все пак нещо добро: те не създаваха нищо ново, а от многообразието на говното наоколо подбираха най-доброто по свой вкус и го потребяваха. Перли, извадени от кочината. Редакторска дейност, наистина. Респект за което.

Подмяната обаче възникна тогава, когато самите хипстъри се превърнаха в попкултура. Избирайки за себе си някаква "рядка особеност" — да поопростим нещата и да кажем например "тесни дънки", тъй наречените хипстъри отнеха проблема на избора от следващите поколения "хипстъри": "Ако искаш да си хипстър, носи тесни панталони" (или просто гледай стайлинга на С.К. и подражавай старателно). В резултат на което всяко следващо поколение "хипстъри" вече не се занимава дори и с подбор на каквото и да е, а просто копира предишното, или още по-зле, сегашното.

Това, че всяко анти-мейнстрийм движение първоначално се изражда до "характерни особености", а после тези особености се преливат в мейнстрийма — това го знаем всички. Не е да не сме го виждали досега с очите си.

Какво трябва да се прави също е ясно: "Ако всички са супергерои, логично никой няма да бъде супергерой". Тоест като истински, true хипстъри, имаме само една алтернатива — да нахлузваме тесните панталони, ярките шалчета, очилата с рогови рамки, кецките Converse и прочие хипстърски атрибути и в този вид да се размотаваме из градската среда. И заговорнически да намигаме на "хипстърите". Да бъдем като тях. Да окупираме заведенията им. Да чукаме мацките им (е, това последното в моя случай е неприложимо, защото си имам жена, която обичам, но все пак звучи добре).

Когато се достигне до една критична маса от "хипстъри", цялата тази дивотия ще се срине под тежестта на собствената си масовизация и почти веднага ще излезе от мода. И тогава еротичното бельо ще спре да бъде наричано "хипстърско". Тогава евентуално ще може да се върнем към любимите си (самостоятелно подбрани!) маратонки и анцузите, които не ти правят чатала на желе.

А докато това още не се е случило — борете се!

четвъртък, март 24, 2011

Малките трохички


Наскоро четох пост в нечий блог (жалко, че не мога да се сетя точно къде) за обикновените, обичайни, ежедневни неща, за чудесните мили дреболии, от които се гради щастието. Беше ужасно трогателно — и почувствах как ме убоде нещо около сърцето. Но побързах да промърморя на самия себе си: "Естествено, те едва сега се събират… за тях всеки миг е пръв, и дори обичайното белене на картофи — само да е заедно — може да се превърне в чудесно приключение, което после дълго ще си спомнят".

А после изведнъж се замислих: а кой и какво пречи да се чувстваш така и с изминаването на времето? Защо сърцето трябва да спира само в началото — от начина, по който тя те е погледнала, от това, което ви е хрумнало — и обикновената ситуация изведнъж да се обърне на съвсем друга страна, да покаже кадифената си същност, която виждате само вие… и преди заспиване, лежейки под завивката, да прехвърляш в главата си изглеждащите сякаш най-незначителни думи, да се наслаждаваш се на тях върху езика — и да ти се иска незабавно да притиснеш, да смачкаш от прегръдка другия и да говориш, говориш, говориш за любов.

А после… ние винаги бързаме за някъде, леко сме издразнени, малко засегнати, защото винаги има някое "но", някое недоразбиране, някакви несъвпадения, че и въобще всичко това се е случвало хиляди пъти — и ти отново си забравила, колко пъти ще те моля?… Нежността не се дява никъде — тя просто се опакова в целофаново пакетче; за да не я повредиш, защото не е задължително да се лигавите всеки ден, всичкото това гукане започва да изглежда почти пошло, не е ли така, а ти самият гледаш крадешком чуждата нежност и се питаш: "А с нас какво става?".

А наистина какво става с нас? Да, един до друг сме вече не стотици, а хиляди — скоро може би ще станат милиони минути, но времето не е гума, то не трие нищо, неуморно и решително. Само някои от нещата избледняват леко — и не от движението на стрелките на часовника, а от вятъра, докосванията и праха за пране. И от сълзите, проронени заради нещо, за което в един момент тотално си забравил — а то изведнъж изниква отнемайкъде и се оказва, че може почти да разруши цялата вселена, в която съществуваш. И тогава се запитваш… А наистина, какво става с нас?

За миг се изключвам от ежедневната суета и си спомням как ние — не "някога", а миналата седмица… готвихме заедно, как се притискаха телата ни под горещите струи, как аз й подавах нещо от зеления шкаф, докато тя ме наблюдаваше с лека усмивка - и как ме гледаше като напълно чужд човек, прочитайки няколко реда, написани от мен преди повече от година, как я прегръщах на заспиване, описвайки й всичко, заради което съм се превърнал в това, което съм, и колко се боя от това, в което бих могъл да се превърна някой ден, как забил устни в рамото й снощи на свой ред се просълзих, защото донякъде винаги съм бил просто ревльо… и не спрях да я гледам чак до зори.

И запъхнатата далеч в мен, но изведнъж освободена нежност ме души с прозрачна вълна — и изисква от мен още в този миг да разкрия как се чувствам. След малко тя ще си дойде, аз ще застана на вратата, ще я погледна и ще си помисля: "Как се нарича усещането, когато човек е тук, редом, до теб — няма да избяга никъде, а сърцето ти се свива, все едно ви предстои най-страшната разлъка". Защото снощи тя бе на сантиметри разстояние, но някъде там, в съня — не с мен. И сега, когато най-после е тук, ще бъде залята от водопад думи и прегръдки. Може да съм стар войник, който не знае много думи за любов, но ако сподавяш в себе си нежността, оправдавайки се със заетостта и отлагайки емоциите за по-нататък, няма защо да мрънкаш: "Естествено, те едва сега се събират…" — защото ето го щастието, до теб, разтворено във въздуха, зависещо само от нас — дали ще го събираме трохичка по трохичка, или няма да го забелязваме. Или, което е още по-страшно, ще го рушим, без да подозираме.

неделя, март 20, 2011

Атлас изправи рамене

Най-после дочетох "Атлас изправи рамене". Много добра книга, написана в Америка преди петдесетина години (1957 г.) от руска емигрантка от еврейски произход. "Малко" протяжна, тя е един от най-дългите романи, писани на европейски езици, заявява ни Wikipedia. "Когато научиш жените да говорят, как после да ги заставиш да млъкнат?" — е, тук си имаме работа именно с това.


Романът приятно съчетава руското класическо многословие с американския навик да набиваш в главата на читателя серийни еднообразни примери като един вид "аргументи" (характерен впрочем най-вече за нехудожествената литература): ако 10 пъти повторим едно и също с различни изрази и разкажем историята на 10 различни хора, значи това е универсално правило!

Книгата разказва как честният Предприемач се бори срещу държавната експлоатация. Естествено, описва се родната за авторката Русия - под маската на "алтернативна" Америка, в която на власт са дошли "социалисти" и са организирали практически щурм да превземат всичко.

Романът напоследък жъне някаква маниакална популярност по нашите ширини - и е очевидно защо: той нагледно показва, че за 50 години в скапания соц нищо не се е променило. Тогава е имало "соц" и ръководна роля на партията, прикрита под формата на грижа за нуждите на народа, докато сега има постсоц и управляващи ченгета, които се прикриват със същото - или не се прикриват с нищо.

Като призив "крайно време е да се махаме оттук", "Атлас" е перфектен.

Книгата е писана с такива резки мазки, че на тях направо можеш да се порежеш. Наоколо има най-малкото титани и богоборци, ницшеанци и прометеи. Като цялата фантастика на духа, книгата "зарежда" и "не те оставя равнодушен". Така де, щом някъде има такива Атласи (пък дори и те да са само в главата на авторката), значи и аз мога да го постигна!

Всичко в книгата е добро и правилно, освен един мъъъъничък недостатък: по абсолютно неясна за мен причина книгата се бори за званието "философска", а позицията на героите — за правото да се нарича "философия на разумния егоизъм", нова, неизвестна никому до този момент - и велика.

Което просто не е вярно.

Авторката реално не ни е казала нищо ново - като идеал се описва баналният анархо-капитализъм, при това с анархистичния му аспект съм що-годе склонен да се примирявам, защото аз самият имам леко анархистични убеждения (може би - th3 horror! - дори със социалистически привкус?), но капиталистическата идея е описана на наивното равнище "Америка като страната на равните възможности".

Всичко е струпано накуп: и протестантският морал, и култът към златния телец, и дори "само в Америка може да се роди забележителният израз „да правиш пари“" — това е почти дословно написано, и "добрата конкуренция", и "свободният пазар" - абе всички клишета, за които можете да се сетите.

Като същевременно капитализмът там е толкова див, че нарушава един от принципите на анархизма — взаимопомощта, замествайки я с "конкуренция", от която, видиш ли, произлизат само ползи.

Естествено, че за 50 години това не просто е "остаряло", а по-скоро е "показало истинската си същност".

В романа са описани Велики Промишлени Деятели, но "правенето на пари" вече е възможно, без да произвеждаш нищо освен допълнителни пари. Конкуренцията за потребителя се е оказала по-евтина от конкуренцията за качество. Конкуренцията въобще води до преразход на ресурси и свръхпроизводство на блага, но хайде няма да задълбаваме в тази насока.

В резултат на което се е получил един такъв по детски идеален свят, в който Промишленият деятел се старае да стане по-добър — например главният герой изобретява невероятен метал — а обществото разбира това със своя "разум" и го възнаграждава с пари.

"Морал" при това някак си не е особено необходим, "разумът" е достатъчен.

В съвременния свят "разумът" се оказва доста хитро нещо: например за притежателите на железници и влакове е изгодно пътниците да ги използват редовно и често - и да ги предпочитат. Изводът е прост: трябва да се понижават цените (нали така, в рамките на великата конкурентна борба), да се повишава качеството, да се използват нанотехнологии.

И печелят всички, особено потребителите.

От друга страна, за някоя фармацевтична компания е изгодно — е, хайде да направим аналогия — продуктите й да се използват редовно и често, и хората да ги предпочитат. Тоест хората постоянно да боледуват и постоянно да се лекуват. Изводът се натрапва сам - от гледната точка на баналния разум.

В съвременния свят корпорациите са като нови държави — както по ниво на влияние, така и по ниво на паразитизъм и принуда.

Но това са дреболии - одата за "правилния" капитализъм, сътворена през 1957 г., има абсолютното право на съществуване, особено като историческо-художествена книга. Още повече че понятието "анархо-капитализъм" се е родило точно през 60-те години. Но никой няма да чете икономистите, а виж една лелка, която е описала всичко това в пищна и ярка форма — защо не.

Романът е писан "от титани за титани" - и всеки лесно може да се постави на мястото на главните герои, защото всеки е над средното ниво.

Ако обаче все пак се замислиш, че не всички могат да бъдат титани, и си зададеш въпроса — каква е ролята на "малкия човек", лесно можеш да разбереш, че авторката е резервирала за него традиционната роля на разумно винтче в машината.

А това вече е наистина смешно, защото именно на това място се разбиват всички утопии.