Непоносимата лекота на прозаичното битие

Защо няма да ви дам работа

2012-01-31T10:40:00.009+02:00

Бих могъл да взема на работа 12 души, с заплата €760 на ръка, но няма да го направя. Обяснявам защо.

Унгарският блогър Андор Якаб през лятото на 2011 г. публикува статия, посветена на взаимоотношенията на държавата, работодателите и работниците. Статията е масово обсъждана в унгарските медии и блогосферата, като предизвиква нееднозначни реакции, и досега е била преведена на няколко езика (през януари т.г. се появи и английски превод). Ето я по-долу:

Бихте могли да работите в моята компания, действаща в сферата на услугите, в прекрасен офис. Това не е телемаркетинг, не е и измама. Бихте изпълнявали сериозна работа, която изисква навици и умения, по 8 часа на ден, 5 дни в седмицата. Бих ви взел на законна работа, бих ви плащал данъците. Бих могъл да осигуря такава работа на дузина хора, но няма да го направя - и ето защо.

Не бих взел на работа жена.

Причината е много проста: жените раждат деца. Нямам правото да ги питам искат ли да раждат. Ако бих имал такова право и тя би отговорила, тя би могла умишлено да ме излъже. Или да промени решението си.

Не ме разбирайте превратно. Нямам проблем с това, че жените раждат деца. И аз самият съм се появил така на бял свят, и децата ми също. Не бих взел на работа жена, защото когато тя чака дете, тя излиза в "майчинство" за три години, и аз не мога да я уволня. Ако иска две деца, отпуската й трае вече шест години.

Работата, естествено, все пак трябва да се върши. Така че ще взема на работа някой, който ще работи вместо нея, докато тя прекарва дълги години в отпуска. Но не мога да я уволня не само тогава, когато не е на работа - не мога да го направя и тогава, когато се върне. Затова ще се наложи да уволня този, който е работил вместо нея през цялото това време. Когато жената се връща на работа от "майчинство", по закон се налага да й вдигна заплатата до сегашното ниво за нейната позиция. Освен това е нужно да й дам отпуската, която тя е натрупала за времето на "майчинството". Когато тя, в крайна сметка, се върне на работа, тя може да започне с изцяло платен 2-4-месечен отпуск.

Още не бих взел на работа хора над 50 години.

Не защото имам проблем с най-опитните професионалисти. Не бих ги наел, защото скоро те ще влязат в т.нар. "защитена възраст". И ще попадна с тях в клопка точно както бих попаднал с назначената жена. Не можете да уволнявате хора в предпенсионна възраст, трябва да им плащате заплата и всички останали разходи, дори и ако работят зле. Не мога да уволня "защитен служител", но някой все пак трябва да върши нужната работа, и аз съм принуден да наема друг човек.

Бих наемал на работа само мъже между 25 и 50 години.

Да ги вземеш на работа също е рисковано, защото нямам право да ги уволня по каквато и да е причина (примерно, че доходите ми са недостатъчни, или не ми харесва как работят). Голям е рискът те да заведат дело - и с голяма вероятност да спечелят. Но с този риск все пак бих се справил.

Ще ми струвате €1572.

Това са актуални данни за 2011 г. от калкулатора на заплати http://www.nettober.com/. Както можете да забележите, вашата заплата от €760 ще струва на моята компания €1572. Единственият начин някак да намаля тази двукратна държавна надценка, е да ви плащам по-малко. Но няма да ви наема на по-малка заплата, защото според мен няма да можете да живеете нормално с по-малко от €760. Ще изпаднете в депресия, ще съсипете живота си, компанията ми и дори мен самия. Тоест не искам да наемам някого за по-малко от тази сума.

Такива дивотии стават само в Унгария.

Тази графика е от проучване на Deloitte. Както можете да забележите, държавата взема половината от вашата заплата. Вбесява ме това, че ви плащам повече от €1500, но вие получавате малко по-малко от половината от това. Особено предвид това, че здравната грижа, която вие получавате, с нищо не е по-добра от това, което получава всеки, работещ за МРЗ.

Също така трябва да вземам предвид, че 35-годишният човек има 25 дни отпуска в годината. Което означава, че някой трябва да го замества в продължение на месец. Ако ми трябват 12 работници, налага се да наемам тринадесети, за да замества всички останали, които излизат в отпуска.

Но все пак, въпреки всичко казано дотук, аз бих могъл да ви дам работа.

Аз съм смел предприемач. Предприемачите поемат рискове, затова бих могъл да си продам апартамента и да заживея под наем. Надявам се, че тези €90 000, които ще получа срещу апартамента, ще са достатъчни. Смело ще започна своя бизнес, а ако не потръгне (което често се случва със стартъпите), няма да страдам чак пък толкова.

Моята компания ще предлага великолепни услуги, които е невъзможно да бъдат осигурени без достойни условия за труд. Ще взема на работа 13 души - 12 на постоянна работа и един за заместване по време на отпуски. 14 души заедно с мен ще могат да работят в комфортен, добре оборудван офис с квадратура 158 м². Това ще ми струва по 10 евро на месец на квадрат, плюс 3,5 евро на квадрат за комунални услуги. Тоест общо 2133 евро месечно.

Ето ежемесечните ми разходи:

Наем на офис: €2133
Заплати: 13 x €1572 = €20 436
Други разходи: (счетоводство, маркетинг и т.н.): €3058
Общо: €25 627

Доста страховито за ежемесечна сметка, нали? Толкова се налага да плащам ежемесечно, без значение какви са ми доходите. И в добрите, и в лошите месеци. И в лятното затишие, и преди Коледа, когато работата ще е много по-малко.

Най-вероятно фирмата няма да може да продава повече от 1000 часа услуги на месец. Тоест за да изляза начисто, цената ми трябва да бъде €25 627 / 1000 = €25 на час. Но това не е достатъчно, трябва ми и някаква печалба.

Не съм алчен, а и пазарът е свит. Затова ще сложа надценка от 20%. Това ще повиши моята ставка до €30 на час (произнася се като «трийсет евро плюс ДДС», €37,5). Бих закръглил тази сума (надолу), така че клиентите ми да плащат по €37 на час за нашите услуги.

7 евро от тази сума директно отиват за държавата, 30 са доход за фирмата. Аз съм оптимист. Нашият маркетинг "кърти", плановете ми работят идеално, можем да продаваме по 1000 часа услуги на месец. Бизнесът върви, а аз съм доволен от моите служители.

И това генерира доход за фирмата от 1000 x €30 = €30 000.

€4373 са печалба. Бих могъл да плащам на себе си €2446, и това би струвало на фирмата €3144. От тази сума €1521 бих получавал като чиста заплата (два пъти повече от служителите ми), а доходите на фирмата биха били €1229 преди данъчно облагане. Бих платил €122 под формата на данък печалба, плюс 2% от дохода на фирмата, тоест €600. В крайна сметка всеки месец на сметката на фирмата остават €507.

Така аз мога да печеля €1521 месечно, но да не забравяме, че съм си продал апартамента и съм вложил средствата в компанията. Тоест се налага да наема жилище поне за €300, иначе ще стана бездомен. Ще живея скромно, няма да харча много и жена ми също ще работи. Пък и време за харчене надали ще имам в излишък, тъй като за разлика от моите служители аз ще работя по 12 часа на ден, включително и през уикендите.

Така аз мога да натрупвам по €900 месечно, и моите инвестиции от €90 000 ще се избият след 100 месеца. Трябват ми 9 години, за да си върна средствата, вложени във фирмата, и едва след това ще мога да си купя ново жилище. След това ще мога да живея в рамките на свития бюджет, няма да плащам наем, но и да пестя също няма да мога. Ще живея като европеец.

При тези обстоятелства - надявам се, че са очевидни - не изгарям от желание да си продам апартамента и да вложа парите в нова компания.

Но абсолютно гарантирано няма да го направя по четири причини.
Конкурентите продават същата услуга, незаконно, при крайно скапани условия, само за €9 на час. Те просто си прибират парите в джоба - без касова бележка, даже без ДДС. Те не поемат отговорност, не дават гаранция, официално те не правят нищо. Няма официални, законни следи от съществуването им. Не се налага да наемат офис и да наемат счетоводител. Занимавайки се с тази работа по пет часа на ден, те лесно и бързо заработват €1000. Те ще покажат среден пръст на моята оферта за работа за €760, където не им разрешават да кръшкат, а ги карат да идват всеки ден навреме и да спазват много високи професионални стандарти. И няма да им позволят да мамят клиентите, а ако го правят, ще бъдат уволнени.
Конкурентите ще провеждат дискредитиращи кампании срещу моята фирма. Мога да се сблъскам с антикапиталистическа пропаганда, в която ще бъда представян като алчно копеле, което взема €37 за нещо, което другите правят за €9. Ще стана враг на прекрасния унгарски народ, докато останалите честно работят да част от моята цена.
Моите сътрудници може да дойдат на работа само за да изучат тайните на моя бизнес и да ми откраднат клиентите. Те ще ги примамят с лъжи, че ще им осигурят същото качество и обем услуги, но при по-ниска цена. След като откраднат достатъчно клиенти, може да решат, че да навредят на моята компания и да бъдат уволнени е отлична идея. После могат да заведат дело, твърдейки, че съм ги уволнил незаконно, и да спечелят делото. А междувременно те ще работят спокойно с моите откраднати клиенти, привличането на които ми е струвало цяло състояние. И естествено те ще бъдат обидени. Ще тръбят по всякакви форуми и ще разказват, че са работили в моята компания и затова знаят какво говорят. Услугите ми не само са твърде скъпи, но и качеството ми е пълно говно.
Оплакванията срещу всичко това няма да помогнат, защото на никой не му дреме.

Ето затова в общи линии и не давам работа никому. И мисля, че по същите причини много предприемачи, започнали собствен бизнес, също няма да създават работни места. И затова все повече хора остават без работа, купуват все по-малко стоки и по този начин плащат по-малко ДДС. И затова честните компании стават все по-малко, и те наемат все по-малко служители и плащат по-малко данъци. Затова държавата получава по-малко средства за социални помощи, и именно затова социалните помощи скоро ще заприличат на концлагер.

Ще ви дам работно място само ако:
Мога да ви уволня в мига, в който пожелая.
ДДС бъде понижен до 20% (а още по-добре до 15%).
Ако държавата взема за себе си "само" 30% от вашите пари.
Ако по-високият доход не носи със себе си по-високо наказание.
Ако държавата се бори с корупцията, а не с честните компании.

Докато това не се промени, няма да ви дам работа. Докато държавата не победи корупцията във всички възможни аспекти, няма да стартирам собствен бизнес и да създавам работни места.

* Естествено, законите в България не са идентични с тези в Унгария, нито ставката по ДДС е същата. Има доста неща, с които не съм съгласен като идеи в този текст, но дава доста храна за размисъл.

P.S. Продължение по темата.

Ежедневието

2012-01-26T01:25:00.009+02:00

"Ако ви се струва, че някой си позволява твърде много,
значи отказвате на себе си твърде много"

Той казва:

- Колегите ме канят на пейнтбол, ще дойдеш ли с нас?

Тя отговаря:

- Като че ли не… май…

- Да не би да се опасяваш, че ще ти останат синини? Тогава ще кажеш, че аз съм те стиснал. Здраво. Пък и кой освен мен ще ги види, а? А? А? – добавя той игриво.

Тя обаче не е в настроение за шеги. Мисли си: "Нима е толкова неясно, че искам да отида, колко много го искам? Ако ще на пейтбол, или на конни надбягвания, или дори на ръгби. Някъде, ако ще и на пичка си лелина, само да се махна от къщи. По-надалеч. Нови впечатления, смяна на обстановката, блясък в очите… Колко можеш да се пържиш в едно и също… Как може той да не го вижда? Дотолкова да не ме разбира и да не чувства? Изобщо останало ли е нещо между нас, ако така…".

- Сигурна ли си, че не искаш? – пита той, не съвсем разбирайки какво точно влага в тази фраза – надежда или съмнение. Той определено знае, че иска да се позабавлява малко - и може би пък и наистина няма смисъл да я мъкне със себе си. Защото ще се наложи да я учи на всичко.

Тя отговаря "не", устните й са стиснати. Той вижда, че тя е засегната, но не разбира защо. Нали той й е предложил да отидат заедно? А би могъл да я постави пред свършен факт ("отиваме с колегите да стреляме") или да излъже нещо красиво, което тя никога не би могла да провери.

А може би… мисълта го осенява – тя иска той да тръгне. Сам. Защо? Някакви тайни планове ли има? Иска с някой да се срещне, докато той там тича разпенен? С кой? С някой състудент? С ухажор от социалните мрежи? С този, новия, за който тя (подозрително) малко говори. Твърде малко, видите ли, го познава, няма и какво да каже… Освен, че "не е в неговата категория". Тя, която има такова око за хора и ситуации - и умее да изръси такива невероятни лафове, че да се задавиш от смях - дори в градския транспорт, привличайки погледите на пътниците, които са постоянно недоволни… Радва се човекът, забавно му е - когато животът е толкова тежък!

- Тогава и аз никъде няма да ходя, - решава той. И се тръшва редом на леглото, сякаш се е наканил да прекара остатъка от дните си не само с нея, но с нея на това легло.

- Не, ти отиди. Върви, - тя се старае да контролира гласа си, за да не премине във вик. Това би било твърде просто – подсказка за деца от предучилищна възраст. Истерия, сълзи – и той ще разбере, че нещо не е наред, ще започне да разпитва и… тя сама ще си каже всичко. Ще му обясни, ще му разкаже. Колко е трудно да се въртиш в колелото на рутината – будилник, настроен на един и същи час, противна, но прилично платена работа, проблеми в семейството, които стават все по-тежки с всяка изминала година, традиционните филми от "Замунда" вечер, секс всяка нощ и по няколко пъти на ден през уикендите, напиване с приятелки веднъж месечно, пътуване до морето веднъж годишно… шибано ежедневие! Как ако заседнеш в барабана на пералнята, няма как да се измъкнеш от него, докато не свърши програмата - само да успееш да си поемеш въздух, когато той те изхвърли на повърхността.

Тя се самосъжалява. Гласът й става твърде равен и той, естествено, чува това и забелязва, че нещо не е наред.

- Не искам да се забавлявам сам, без теб. Несправедливо е, - и се усмихва.

Това е добра фраза, точно каквото е нужно. Сълзите все пак избиват на очите. Но това са съвсем други сълзи – радостни, спокойни. Обезоръжени.

- Защо така, бе душо, - той я хваща за ръце. – Както поискаш, така ще бъде.

Вече може и да се съгласи. Или примерно да отидат на кино. "Шерлок Холмс" върви вече втора седмица, скоро ще го спрат, а пейнтболът никъде няма да се дене.

През пролетта май дори е по-добре.

Водата дълбае камъка

2012-01-21T13:30:00.001+02:00

Един античен атлет (доколкото помня, се казваше Милон) носил всеки ден на раменете си теле, започвайки още от момента, когато телето било съвсем малко. Телето незабелязано раснело, а атлетът ставал все по-силен.

С течение на времето атлетът започнал без проблем да носи всякакви бикове, удивлявайки тълпата.

Жените често използват подобни методи в нашия с вас не-героичен живот - примерно след сватбата жените незабелязано качват по 25-40 грама тегло на ден, правейки отговора на въпроса "Скъпи, а ако надебелея, ще спреш ли да ме обичаш?" безсмислен, тъй като за да отговориш на такъв въпрос, трябва като начало да си го зададеш. А тук не е ясно, кога и къде да теглиш чертата: плюс 20 грама — това "вече надебеляла" ли е, или още не?

В резултат на това годините незабелязано минават, на раменете се появява крава, а тълпата незнайно защо не се удивлява.

(Този блог-пост няма да бъде завършен без упоменаването на факта, че моята половинка е изключение - и е безкрайно умна и красива).

А мъжете не знаят!

2012-01-13T10:15:00.009+02:00

Жените обичат да поговорят, вярно, ако от тях не се иска да хванат веднага бика за рогата. Много често, за да се отпуснат или просто за да се сближат с някой, те кръжат наоколо и постепенно се доближават до същината. Този пример е отлична метафора, показваща как жените изпитват удоволствие от секса. На тях им харесва, когато мъжът не бърза, а известно време кръжи наоколо.

Докато желанието и напрежението й не станат интензивни, жената харесва да я галят сякаш скрито, потайно. Например преди да докосне гърдите й, мъжът трябва да направи няколко заобиколни движения, прокрадвайки се все по-близо и по-близо. После леко да докосне гърдата и веднага да се превключи на раменете, ръцете, а после да се върне и да започне всичко отначало. Вместо директна стимулация на най-чувствителните части от тялото, както обичат мъжете, жената иска да си поиграят с нея или постепенно да се доближат до онова място, където тя жадува да получи ласка. Примерно не бива всеки път просто да сваляте сутиена на жената. Понякога мъжът би трябвало бавно да прокара пръст по вътрешната му страна, после бавно да свали презрамката, изваждайки гърдата навън, а после отново да я прикрие.

Жената иска да си поиграят с нея или постепенно да се доближат до онова място, където тя жадува да получи ласка.

Мъжът може да дразни жената, леко изглезвайки я с ласки, а после отстъпвайки, отново да се върне на изходните позиции. Повторението на този процес само разпалва в нея потребността от близост. Нарастващата страст доставя по-голямо удоволствие и на нея, и на него. Щом мъжът разбере, че възбужда жената, започва да сдържа собствената си страст, за да застави партньорката още повече да изгаря от желание.

"Мъжете са от Марс, жените - от Венера" е най-добрата книга за секса, която не съм чел.

Прегледах я преди време, поради някакви неясни дори за мен самия причини, посмях се на примитивността й и се успокоих.

Но сега чух как позната си спомня за тази книга в стила "чета я и се удивлявам до каква степен всички мъже са еднакви, даже чета откъси от нея на мъжа ми, защото той мен вече/все още не ме разбира, та може пък книгата да я разбере".

И си викам да напиша за нея.

Книгата е добра — направо няма да повярвате! Просто я възприемам така, както ако със сериозен вид ми бяха дали "Как да създадем шрифт във FontLab от нулата за 15 дни" (това е за гийковете, да разберат какво имам предвид).

Или примерно "как правилно да си бършем задника".

ОК, вече сте навършили 35, време е да ви разкрием тайната.

Обилно иронизирайки на тази тема, все пак стигнах до извода, че обикновеният човек™ вероятно не умее да проектира шрифтове - и със сигурност не умее да прави секс.

"Еволюционно" от страна на мъжа целият секс наистина се свежда до доставка на сперматозоидите на посочения адрес, а за това две минути фрикции са повече от достатъчни: за две минути можеш да се убедиш, че си нацелил мястото, "и въобще".

А от страна на жената е дори още по-лесно: отвори краката, лежи и ободрявай партньора с викове.

Виковете по време на съвокупление са характерни само за самките на някои примати, в това число и на човека. Наблюденията върху маготите, вид макаци, показва, че издаваните от самката звуци стимулират самеца да се движи по-енергично и доста по-често да завършва успешно половия акт. С викове самците еякулират в 59% от случаите, а без тях — само в 2%.

Тоест е очевидно, че "добрият секс" е някакво епикурейско - и чисто човешко забавление, от типа на гурманството.

Впрочем, някои могат да ядат цял живот шопска салата и боб. И това не е нещо лошо - "нали все пак засища глада".

Всъщност цялата книга е само за това: че всички тези еднакви мъже имат чисто физиологичен глад, а всички тези тотално различни жени — ажурни психологически конструкции в главата, и за да удовлетвориш женките, трябва да се преструваш, че за тези конструкции по някакъв начин ти дреме.

Ако сте готови да започнете да се преструвате, тази книга е подходяща първа стъпка.

Избор

2012-01-11T00:58:00.000+02:00

Как човек избира друг човек?

По очите, по думите, по аромата.

А най-вероятно... всъщност не го избира никак. Съдбата ни сблъсква като майорана с лимонена киселина – в супа, на вкус, сблъсква ни в тъмна стаичка, където се опознаваме опипом, извивките в падини, безтегловно движение надолу по влажната кожа, опознаване с крайчетата на пръстите. И гледай колкото искаш, ако искаш отваряй широко очи, или обратно, присвий ги – нищо няма да забележиш, няма да видиш. Защото дишаме с целувки, рисуваме лице и история, които не са съществували, и сме готови предварително да си обясним всичко и да замажем с коректор там, където нещата не са каквито трябва.

А после изгрява слънце – постепенно, меко, и образът на този, който е до теб, се проявява, като върху фотолента - или понякога, което е доста по-лошо, внезапно просто светва лампата и voila, поздравления! Това е Той. Или Тя.

Не сте го очаквали? Струвал ви се е някакъв различен?

Ами какво да се прави, тъмнината решава вместо нас, а сумракът обича да лъже, такъв си му е характерът.

И едва тогава започва изборът – по размер, имотно състояние, родословие, хиляди точки можеш да гравираш върху камъка - и всички те ще изглеждат правилни.

Но най-важното е да се чувстваш до другия не като принц или просяк, като коте или куче, като главен или слуга, като top или bottom, а просто като себе си. Ако не ти се иска нищо да доказваш, ако не си оправяш машинално маската, с която уж си привикнал, и която ти стои удобно на лицето, но...

Ако не ти се налага да се владееш, да си максимално концентриран, можеш да се поотпуснеш и просто да живееш.

И ако имаш желание, дори да се направиш на хулиган, или ако имаш огромна нужда от това, да си помрънкаш с мярка.

Ако в отговор той не завърта пръста до слепоочието, не тръшва вратата и не мълчи, превръщайки се в камък отвътре – значи си намерил животворния извор.

И второто, много важно – умението и готовността да споделяте времето си и живота си. Защото ако за един човек щастието е да готвите на четири ръце, да се разхождате със сплетени длани, да се въргаляте на дивана, притискайки се плътно като две парчета тесто – 24 часа в деня, ако има начин...

Но ако другият през това време беззвучно се блъска, чупейки крилата си, в клетка от нежност, мечтаейки си поне за малко да остане насаме, в тишина, или може би дори в пустота, която не е вакуум и не те примамва като огън пеперуда... И иска да полети, да развее опъстрените си с шарки крила, и да примами други погледи, други крила, друго внимание... да усети, че е желан и харесван от още хора...

Ако другият научи за това, може да го счете за изстиване на чувствата, коравосърдечие, или (пази боже!) липса на любов.

Та добре е все пак тази потребност един от друг да бъде приблизително равна, иначе единият от двамата непременно ще се наложи да държи желанията си под ключ, защото за любимия какво няма да сториш? Но пък и колко можеш да се възпираш безболезнено?

Така че просто е добре да приемеш, че единият може да танцува и да се върти – а другият, ако не може да нацели стъпките и ритъма, няма нищо лошо просто да постои отстрани и да погледа. Или да се поучи на някоя и друга стъпка, стига все така да е живо желанието...

Новият сексуален ред

2011-11-22T10:02:00.007+02:00

Graphics © ABCD Designs Bespoke Stationery

Мъжете пропиляха собственото си щастие. Неколкократно. Започвайки от еманципацията, но на кой всъщност вече му дреме за това, не е ли така?

Мъжете пропиляха своето щастие и на сексуалното поприще. Преди време си направих експеримент в сайт за запознанства - направих си бот от женски пол и го насъсках върху купчини хетеросексуални жени. Едва ли не всяка десета (точната статистика ~~заедно с кода на бота~~ е достъпна за платените абонати⸮) е готова да опита поне веднъж.

"Цветята и бонбоните са измислени от мъжете, за да не се ебът", точно така.

Очевидно, ако бях жена (при условие, че запазвам текущия си опит като мъж), бих била пищно бисексуална (най-малкото). Because fuck you that’s why.

Което всъщност и правят най-умните жени, защото мъжете пропиляха своето щастие.

Да къндърдисаш жена на секс с жена е много просто: първо, няма я плашещата едноока змия, "всичко си е свое, естествено и родно", няма страх от бременност, нито от това къде ще свърши той, второ — баналното любопитство, още повече, че към такъв тип двойки хомофобия почти няма.

Впрочем, донякъде и заради това, че и по първата причина, мъжете предлагат на почти всяка кунилингус, а не кунипенис, един вид "Мога да ти доставя удоволствие, без да вадя пистолета от кобура", но жените това не ги успокоява - под дрехите им все пак си има мъжки полов хуй, нали?!

Какво да правят мъжете, за да си върнат пропиляното щастие, поне за мен вече е очевидно. Не казвайте, че на вас не ви е?

Първо, стерилизация на мъжете с официален документ ("Безплоден съм, малката, че и съм абсолютно здрав, хайде да се чукаме!").

Второ, и най-важното — организация на различни школи и стилове (задължително взаимопротиворечащи си, за да има за всеки вкус), като в бойните изкуства, с връчване на баджове, колани и данове. Примерно, "стилът на железния хуй", "стилът на пияния майстор", "стилът на трите пръста", doggy style, в крайна сметка.

Стиловете трябва да бъдат стотици, а постигането им — бая сложна задача.

Тогава жените задължително ще почнат: "О, душо, ама ти още не си пробвала стила на четирите ръце? Много си пропуснала!", ще престанат да гадаят: "А какъв е този пич в леглото? Току-виж взема да му пусна, а после да се кося, че не е имало смисъл?" - тъй де, има си колан и атестат. "Събери всички креватни баджове".

Но не, вместо това мъжете са заети с изобретяване на айфони, войни, печелене на някакви си пари, Нобелови награди и прочие тъпизми.

Под достойнството на един мъж

2011-11-11T13:15:00.005+02:00

Кунилингусът е под достойнството на един истински мъж.

Не, не е унизителен. Унизително е, когато ти почваш "прави ми се секс", а тя развява традиционното "ох, боли ме глава", и ти започваш да хленчиш и врънкаш, вместо да я сгънеш на 33 и да я опънеш във всички дупки така, че да й се запушат ушите от промяната в налягането и главоболието естествено да й мине веднага (ще ти каже дори "мерси", в повечето случаи!).

Не е и мръсно - нормалната жена там е по-чиста, отколкото е устата на средностатистическия мъж.

Приятно е - шипове, зъби и мазоли там няма (поне по правило, де), всичко е някакво меко, нежно, влажно, не много пухесто, но отзивчиво на ласки.

Не е и скучно - в крайна сметка можеш, ако въпросната жена ти е скучна, да я забравиш; не си длъжен да общуваш с нея в това време, а имаш шанса да разглеждаш това като малко "време насаме", медитация с монотонни повтарящи се движения.

Не. Това е под достойнството на истинския мъж, защото ТОВА. ДА ГО ЕБА. Е. ТВЪРДЕ. ЛЕСНО.

За бога, след като в атласа по анатомия си разгледал къде се намира това шибано възелче и си се примирил с факта, че там има четири пъти повече нервни рецептори, отколкото на твоя жалък пенис (което значи, че трябва да й го смучеш четири пъти по-нежно, отколкото ако смучеш член, прощавайте за подробностите, иначе тези кучки май ще им бъде четири пъти по-приятно, отколкото на теб, не дай си боже!!), останалото е "въпрос на техника".

Не се бъзикам. При желание за 6 месеца можеш да се научиш да дрънкаш на китара достатъчно, за да ти бутат жените, хващайки за целта ебаси сложните акорди; да се научиш правилно да правиш кунилингус (особено когато жените вече ти бутат!) може буквално само за един семинар с времетраене час и половина.

След което кунилингусът се превръща в cheat. 100% гарантирано удовлетворение! Не ти се занимава да ебеш, или ти е дошло до гуша? Утре трябва да ставаш рано за работа? Ами полижи й клитора, получи полагаемия, законен женски оргазъм, поласкай малко крехкото си мъжко его — и юруш да гушкаш възглавницата.

От кунилингус не свършват единствено мъжете. Но и това не е особен проблем.

Затова като видя някъде онлайн умници, които предлагат на всички жени поред да им излижат клитора, не мога да не ги смятам за жалки, негодни за нищо неудачници, чийтъри и бездарници.

"Разполагам с неизтощителен начин да ти доставя удоволствие". PUKE.

Истинският мъж трябва да бъде над това.

Пухти, поти се, мъчи се, ако е нужно — но й организирай като минимум вагинален оргазъм (който въобще на 99% се случва в главата, тоест е добре да я изчукаш и в мозъка). С една дума, абе бъди мъж бе, твойта мама!

Как се общува най-добре с жена

2011-11-08T13:20:00.006+02:00

Главният и единствен проблем на интелигентните мъже в отношенията им с жените е, че кой знае защо ние все още ги смятаме за хора, тоест за равни на нас, хомо сапиенс, към които по някакъв начин би трябвало да бъде приложима обичайната логика на човешкото. Тук, естествено, половината читатели вече са пуснали саркастична усмивка, но под интелигентен в случая разбираме мъж, който освен материалния свят съществува и в метафизичния, макар в нашенската културна реалност неизбежно при тази представа изплува образът на пиян олигофрен в захабен пуловер.

Оттук произлиза още един конфликт – с жената ние общуваме "по своему", като със своя собствен вид, тоест фактически изказваме това, което мислим и чувстваме тук и сега (даже в рамките на междуполовата игра), но дисонансът е очевиден – такава тактика, тоест отсъствието й, е изключително губещ вариант. Най-добрият мъж е този, който говори "ЖЩ53ПРЯ534ГМ", "ДС54ФЗ5КФ", но същевременно е усмихнат и винаги демонстрира добро настроение. "Зареден с позитивизъм". Ние все още кой знае защо ги смятаме за хора, макар че жената, за разлика от човека, охотно приема само два примитивни типа комуникация – езика на мъжкия полов хуй в гърлото, и езика на парите.

Ако имате здрав член и много пари, всички жени на света са ваши. Жената е андроид, и социално с нея би трябвало да се взаимодейства като с извънземно. Опитайте. Следващия път, докато общувате с жена, помнете, че тя е от друга планета (не като в модните книжлета за отношенията, а буквално), тъй че поддържайте в мислите си образа на парите и надървения член, боравете с тези образи, жонглирайте с тях. Ще бъдете смаяни от резултата. Гарантирано ще се доберете до леглото. Не, това не са пикаперски трикове, това е тактиката на междуполовите червени барети, НСБОП на свалките.

Да, дори и да сте абсолютен смотаняк, има стопроцентна вероятност да минете и отвъд трета база - ще получите най-страхотния секс евър, а след това ще ви пишат SMS, в който страстно ще изреждат всичките ви достойнства - всякакви, каквито и да е, освен точно тези, които са ви донесли толкова желаната победа. Забелязали ли сте - жените почти никога не казват "Толкова добре се чукаш, невероятен си!" или "Толкова много пари имаш, няма друг като теб". Затова пък постоянно чуваме "Влюбвам се в ума", "Обичам да ме ебат умно", "Умният мъж е невероятно сексуален", "Толкова си нежен", "Толкова ми е интересно с теб". Да бе, да.

Ако жената не е с вас заради парите, ако не е заради това, че хуят ви стърчи като Айфеловата кула, перверзиите ви са обширни и се чукате като шевна машина "Сингер" - това е тревожна аларма, време е да се замислите. Не губете време, преквалифицирайте се в разработчик на мобилни приложения и се запишете на солариум.

Ако жената е с вас заради невероятния фонтан от метафизични страсти, заради вашите текстове, черна ирония, стихове, песни, или свирене на шибаната ви китара - вие сте междинен вариант, вие сте лешояд, хранещ се с тези, които курестите, финансово обезпечени самци просто игнорират. Мислите си, че живеете с човек, споделящ вашия мироглед, но всъщност просто живеете с бракуван извънземен. Поправете го, и той ще си отиде, оставяйки своя венерин аромат на вашето спално бельо.

Този текст е писан в по-ранен момент, но резюмира доста тези, които обсъждах напоследък, особено по време на един знаменателен близо 12-часов запой в Студентски. Доколкото ме мързи редовно да повтарям едно и също, пускам го тук, за да мога директно да дам линка на някои хора, когато ми задават абсурдни въпроси :D

Кафка на плажа

2011-10-27T17:25:00.001+03:00

Graphics © Morgana Ehran

Мисля си сега за една от превърналите се в любимите за мен книги на Мураками — "Кафка на плажа". Така се случи, че я прочетох бая отдавна, когато още дори не беше излезла на български, после почти я забравих. После я препрочетох, май две или три години по-късно, и...

Ако прескочим едни или други перипетии на сюжета, мистиката и обратите — в крайна сметка остава една кристално чиста мисъл за празнотата вътре в почти всеки човек, която той запълва по един или друг начин. В нашето време например тя се запълва изключително лесно — потоци ненужна информация буквално ни обливат, просмуквайки се във всяко местенце, където има цепнатина. Но какво запълва нашата празнота, ако не още по-голяма празнота?

Примери не ми се иска да посочвам, но така или иначе ги има предостатъчно. Впрочем сега не знам защо се присетих и за Вонегът с неговите караси и гранфалони. Основно, естествено, гранфалоните. Ненавиждах ги много преди въобще да съм чел Вонегът, признавам си го без чувство за вина. Всички тези "Асоциация на младите фотографи", "Клуб на шофьорите на Honda Civic", всички тези "Алумни асоциация на едикое си училище", "Клуб на завършилите нашата алма матер", или "Форум на жителите на Малък Поровец". Жители сте, да, добре - от това какво следва? И най-важното — защо?

Мисълта ми е, че усещането за празнота ме напуска изключително рядко (отървавам се от нея само в миговете, когато съм с някой, по-скъп ми от всичко на света). И тази пустота обикновено се запълва с въпроси: с правилното нещо ли се занимавам, към правилните неща ли се стремя, с правилни неща ли се запълвам? Не, това не може да бъде наречено криза на някаква възраст, защото е постоянно, константа е.

Има един такъв виц...

Човек умира и се оказва на небето пред небесните порти пред архангела. И го пита:
— Слушай, архангеле, моля ти се, кажи ми: какъв беше смисълът на живота ми?
На което той му отвръща:
— Помниш ли на младини как замина с приятел на почивка?
— Ами ходил съм на почивки, да, и какво от това?
— Отидохте с него в ресторанта на терасата, а на съседната маса седеше едно момиче, помниш ли?
— Ами що-годе помня, не че в подробности... И нататък?
— Тя те помоли да й подадеш от вашата маса солницата. И ти я подаде. Помниш ли го?
— Да приемем... Та къде все пак е смисълът?
— Ето в това.

Ето защо ми харесва тази книга. И понякога си мисля, че по тази тема може да се размишлява почти вечно. И отговор така и не ти идва наум. Може би пък отговорът е именно, че отговор няма.

И може би смисълът е именно в това.

Есенен полет

2011-10-21T12:32:00.006+03:00

Photo © ~islandmolly

Не му е тъжно от това, че вече е пораснал. Тъжно му е само тогава, когато му се струва, че нещо е недо-. Недоиграл, недотичал, недоспал, недопостигнал, ненадскочил, недолетял. Есента е вероятно времето, когато се натрупват много такива недо-, и всички те му се струват абсолютно недонаправени.

Тя му казва: Вече съм уморена! Направо ще заприличам на тези бабички по пейките от родния ми град - ще седя на пейката, ще люпя семки и ще обсъждам противните съседки.

Тя набръчква гъсто обсипания с лунички нос и се смее. А той гледа и сумти: естествено, че така ще правиш - само че кога изобщо ще се случи това! Тя се противи: чувствам се стара, уморена! Като този свят, който е възникнал още тогава, когато е имало само мамути и динозаври. Но кой знае защо, съвсем не и мъдра - макар да би трябвало.

И отново упорито бърчи нос, извършвайки предислокация на луничките, пръснати по него.

Тя все още като че ли лети. И даже тогава, когато е сърдита, лети. Издават я луничките - те примигват и светят, шепнейки на всички наоколо: тя ей сега ще престане, само й дайте възможност да се почувства страшна и сърдита. И ти се приисква да й подариш огромно рижо плашило - задължително подобно на Плашилото от "Магьосникът от Оз". Кой знае защо ти се струва, че то би трябвало много да й хареса. Само да не забравиш да дорисуваш лунички - просто така. За яркост.

Те са толкова различни. Не може да се каже за някой, който още лети, че е недолетял. Не може да се каже за някой, който още скача, че е ненадскочил. Той не че е недолетял - просто вероятно винаги е бил такъв, твърдо прикован към земята. Някак си въобще не въздушен. Затова той дори не се обижда, когато тя за пореден път произнася тирадата за умората си, забавно повдига ръце и възкликва - ти защо си такъв сдухан и мрачен, какво си сумтиш сега под носа, не може вече така - честна дума! И тогава той, все още сумтейки, се усмихва, и става ясно: той е различен, но той също лети - но кой знае защо, само заедно с нея.

И едва наесен, понякога, нещо се променя. Не непременно в тази есен, която е през септември, октомври, ноември или съвсем други месеци, когато тук е пролет, а примерно в Австралия е лято. А в тази есен, която... как го беше казал Бабел? "Очилата са ти на носа, а в душата ти е есен". Тогава вероятно тя също вече не се чувства като кралица, а просто е вдигнала един среден пръст в джоба. Малък среден пръст - разстроен и някак си обречен, така че наистина започваш да си мислиш, че тази есен никога няма да отмине и никога - чувате ли, никога - вече няма да долетиш, да надскочиш и да дотичаш. Много тъжно е именно тогава, когато ти се струва, че си недолетял. Още по-тъжно е, когато си летял още вчера, а днес крилата са се покрили с паяжини - те лежат някъде високо на тавана, вмирисани на нафталин. И всичко това е само защото е настъпила есента. И средният пръст в джоба.

Той внимателно ги сваля от тавана, изтрива ги с влажна кърпичка и ги подсушава със сешоара. А след това я дърпа, съпротивляваща се, запънала се със средния си пръст в джоба, нанякъде - натам, където може да се затича, да подскочи и излети.

Той е егоист. Защото всичко това е само защото без нея той въобще не умее да лети. А когато ти се струва, че си недолетял, ти става много тъжно.

Недостатъчно

2011-09-17T00:16:00.010+03:00

Така става винаги. Първоначално ти стига малко. Нищожна дреболия. Дори самата надежда е достатъчна. И си щастлив. Мъчително, непоносимо щастлив, че нямаш нищо. Защото всяка усмивка е неповторима. Всеки жест е многозначителен и обещава рая. Всяка буква е изпълнена с особен, очарователен смисъл, който само на теб е писано да разгадаеш.

Щастлив си на зелената иконка в скайпа, на точки, скобки и чертички. Самата мисъл за това, че тя е там някъде и вероятно нещо прави в момента! Може би спи. Или чете нещо, безгрижно преметнала крак през облегалката на дивана. Или гледа телевизия и хрупа чипс (на нейната фигура това няма да навреди - защото тя е просто прекрасна!). И въобще всичко в нея е прекрасно! Дори това как диша.

И най-важното, нищо не ти е нужно! Просто ти се иска понякога да бъдеш до нея. Да гледаш как тя яде суши, редовно оплитайки пръчиците в ръце. Или присвива очи под слънцето, забравила за очилата и разрошената от вятъра коса. Или пропъжда муха, или гали котарака, или дава кренвирш на кучето – колко смешно то се надига на задни лапи, за да стигне до него, гледай!

Достатъчно, напълно достатъчно е просто да чуваш нейния глас. Как тя говори, леко проточвайки някои думи. И как се смее. С вълшебен, несравним с никой друг смях. Или дори в някои, за жалост редки случаи, пее. И няма значение, че всъщност не пее съвсем точно и правилно. Ти не забелязваш това. Засега. Засега ти е достатъчно…

Засега ти е достатъчно да й подаваш ръка, когато се срещате. Или да я целунеш по бузата (господи, как си живял без това по-рано?). Или да знаеш, че в четвъртък й е свободна вечерта, а в театъра има чудесна постановка (по Оскар Уайлд – би трябвало да й хареса!). И може абсолютно безпроблемно да седиш до нея цели два часа! А може би и да я прегърнеш леко. И после да я изпратиш - най-малкото до спирката на автобуса, или направо до тях. Сякаш се познавате от сто години! Или да видиш градинката с фонтанчето, което тя вижда сутрин от прозореца (за което ти е разказвала преди). Да кажеш "Благодаря ти за прекрасната вечер!". И в общи линии дори да не й се разсърдиш, че днес има още цял куп неща за вършене и си тръгва рано, после заминава по родните места - и ще се видите най-рано след седмица. И тъй като съквартирантките й са си вкъщи, не може да те покани. Но ти и без това направо ще се пръснеш! Защото в момента това ти се струва толкова много! Толкова достатъчно!

Достатъчно, когато тя несръчно те хване под ръка. И нещо ти шепне на ухото (и всички виждат това!). Толкова ти е достатъчно, че дори не чуваш всъщност какво точно ти шепне. Просто се усмихваш. И я държиш за лакътя внимателно, като наследена от прабаба ти кристална ваза. И отивате нанякъде. Не ти и тя, а вие. И няма значение дали в кафене (тя обича кафето не с толкова много захар, колкото ти; пуши рядко, но винаги тънки цигари). Или в парка (тя обожава есента и жълтите листа, макар че и червените също са хубави). Или на парти в клуб, с убийствени, безсрамно вулгарни, неустоими свръх-високи токове, които й отиват неимоверно (тя слуша преди всичко инди рок, но не отказва и хубаво аренби)…

И като че ли точно там е времето да се спреш. И да кажеш: "Достатъчно!". Така не може да продължава вечно! Рано или късно ще стане недостатъчно! Недостатъчно да прекарваш с нея вечерите. И нощите. Да долавяш нейния дъх на рамото си и да я увиваш с одеялото, за да не замръзне. Недостатъчно да чуваш тихото й "Обичам те!" и да виждаш съненото й лице на възглавницата сутрин, когато е толкова студено да излизаш изпод одеялото, за да направиш закуска (тя обожава принцеси, гофрети и палачинки, макар от време на време да се измъчва с мюсли - упорито отказвайки да те чуе, че няма никакви причини да не си позволява тези малки удоволствия…).

Недостатъчно да знаеш всичките й навици (тя се гримира на три етапа, тичайки из къщата полугола; халати носи само за броени минути след банята, а душът предпочита да е по-прохладен; и всъщност предпочита пред душа вана с ароматни соли, както си спомняш от онзи хотел), приятелките й и програмата й за деня. Недостатъчно да избираш заедно с нея подаръци за посещението ти при родителите й, или да бродиш с нея из магазините в мола, макар че всъщност без нея никога не би припарил там. Или да се карате заради глупости, за да може после дълго и нежно да се помирявате, захапвайки се нежно за шията, боричкайки се с лакти и колене, заливайки се от смях, не щадейки съседите и разнебитеното легло…

Остра. Човешка. Недостатъчност. Именно тя е достатъчна за щастието.

Порасни!

2011-08-25T22:43:00.004+03:00

Не, все пак никога няма да пиша под прозорците "Слънце (коте, рибке, зайче), обичам те!" Не ми харесват ванилени или ментолови лиги по прозорците, плюшени мечоци и сърчица на разни места. И макар понякога да приемам да го правя (по изключение), не ми допада да гледам картинки с крилати (къдраво-порочни) момиченца и да чета тъжни, навеждащи на мисли за самоубийство текстове - и дреме ми за всичките боровинкови нощи, небесни аромати, вълнени чорапи и ризи, чаши чай и кафе, свити под тялото крака, и белези или татуировки. И да... не ми дреме и за мигли, гримове и мартини.

А всичко това е просто защото желая от теб деца. Защото желая да пека с теб картофи и месо, а не да чета статуси във всевъзможни псевдосоциални мрежи и интернети. Защото те желая в потресаваща, безсрамно къса рокля - на потресаващи 12-сантиметрови токове. Естествено, с потресаващи цици и дупе, с вчесани или невчесани коси на главата.

Защото желая теб, а не това, което в първия абзац е увито в хипстърски шалове и снимки на котенца. И аз, като повечето нормални мъже, искам да те скъсвам от секс и леглото да подгизва под нас, а не само да се прегръщаме, увити в одеяло, пиейки чай или шампанско на свещи. И искам да ти подарявам не плюшени играчки, или някакви безумни ръкавички с дебилна розичка на тях, а може би най-малкото събраните съчинения на Мураками, или първия сняг, скрит в камерата на хладилника, или дрехи и обувки, страхотни слушалки или впечатлила ме картина.

Не че въобще не искам да чувам "мър", "цунки" и "желая ти меки и влажни сънища" - но ми е не по-малко приятно да ми креснеш, че ме ненавиждаш - и след минута да стенеш от целувки, да не ми даваш да заспя с разговори за какво ли не - и да ме удряш бясна с възглавницата, защото не те слушам.

Напий се с водка или уиски най-после, да го еба. Поне до степен да поизпуснеш самоконтрол. И потроши някоя чиния, нарежи ми връзките на обувките, и устрой истерия — нормална — защото ме обичаш и не можеш да понасяш моята ревност - или моя непукизъм. Защото въобще не се променям - и почти никога не те разбирам. Защото и аз те обичам, идиотко - и ти ме обичаш именно такъв, и именно заради това. И без стихове за "Това е цената на любовта", или, мътните го взели, пълни с патос думи от рода на "Ти не ме виждаше", никакви "Ще те разфрендя и изтрия навсякъде". Кажи ми каквото те тормози. И се успокой. Защото ти си жена, а аз съм мъж.

Защото на мен повече от всичко ми се иска да те скъсам от ебан и да похапна хубаво, каквото и друго понякога да ме прихваща; винаги е било така, и така и ще бъде; и това е напълно естествено. И искам да ям и да се еба с любима жена, а не с нервозна кифла, кършеща пръсти и обсипваща света си с всякакви "сладурести" неща в стил weheartit - а с жена, която знае кой съм всъщност аз и кой е самата тя. С жена, която не пише "лека нощ" в скайп или по sms, а пристига, без да ме е предупредила, за да се сгуши в мен и да заспим впити един в друг. Която винаги говори с мен, винаги прави нещо заедно с мен - и ми дава ми да разбера, че в едно или друго мога да бъда по-добър, а не "няма да имам сили постоянно да те убеждавам в теб самия"; която не се изнизва — именно изнизва, стремително и буквално за цели вечности — по няколко пъти в месеца на пичка си лелина, или в море от сълзи.

Да бъдеш зряла жена означава не само да умееш да пиеш и да ебеш - а да бъдеш мъж не значи само да разказваш приказки за красивия живот.

И да, животът и отношенията са, когато двамата заедно си направите тотална ДУПКА, а после заедно, хванати за ръце, влизате в нея, наричайки я свой ДОМ - предизвиквайки неподправен ужас у родителите си, но нямайки никакво намерение да излизате оттам.

Ако ми кажеш, че съм безумен, няма да се учудя. Нещо повече, убеден съм, че е така. Но това съм аз :)

Ако можеш, обичай ме.

За вкусната и здравословна храна

2011-08-13T14:44:00.007+03:00

- Мейдей, мейдей! Ястреб вика Змей! Ястреб вика Змей! Код червено!
- Змей на линия. Ястреб, потвърдете идентификация!
- Редник от морската пехота Фредерик Джеронимо Джонсън, номер 23689, ниво на достъп седем. Кодова дума: квашиоркор.
- Идентификацията потвърдена, на връзка е генерал Макмъланд. Рапортувайте, редник!
- Сър, те преодоляха първия и втория рубеж. Обкръжени сме, мащабни сили на противника се отделиха от атакуващите маси и се движат на северозапад. Сър, насочват се към вас.
- Разбрано, редник. Доложете текущата обстановка.
- Сър, в момента се сражаваме с превъзхождащите сили на противника, те загиват със стотици, но продължават да атакуват. Сър, те просто са безброй!
- Прекратете паниката, редник! Колко боеспособни единици техника и личен състав имате на разположение?
- От техниката са ни останали три сапьорски лопатки и канареножълт чадър. Чадърът още се държи, сър, но се боя, че няма да е годен още дълго. Противникът използва тежка артилерия. Наоколо всичко е станало направо на кайма, сър!
- Редник Джонсън, рапортувайте за старшите офицери?
- По-голямата част от тях е на страната на врага, сър. Първи на страната на врага премина женският състав на гарнизона, сър! Боя се, че нямаме вече как да удържим позиции, сър - те приложиха химическо оръжие! Нашите вентилационни системи не се справят!
- Редник, с голямо съжаление сме принудени да ви съобщим, че тази война е изгубена.
- Как така, сър? Ами нашите идеали? Всичко, в което сме вярвали в последните 35 години?
- Уви, редник, противникът отдавна е живял сред нас, действал е отвътре - оказал се е по-силен от нас, съблазнил ни е и ни е развратил. В деня, когато подгласничката на мис Америка стана пухкава негърка, всичко вече беше свършено. Това беше сигнал за атака. Ние слизаме под земята, за да може в тъмата на подземията да отглеждаме в аскетизъм и ненавист към калориите ново поколение хора. Благодаря за добрата служба, редник, можеш да сгънеш чадъра и да се предадеш на милостта на барбекютата и пържените картофи.
- Благодаря, сър - гордея се, че служих редом с вас!
- И аз ти благодаря, Фредерик Джеронимо Джонсън, твоята страна няма да забрави твоя строен облик!
- Сър, последен въпрос. Уверени ли сте, че дебелаците няма да се доберат до вас и под земята?
- Уверен съм, редник, до нас няма да стигнат! Тунелите ни са тесни - и все още при нас няма Макдоналдс. Благодаря за службата, редник. Край на връзката.
- Край на връзката, сър. Ами да отида да изям някое суджу ли, що ли...

Вече към вечерта дебелаците бяха превзели телеграфа, телефона и телевизията. По всички канали се предаваше кулинарното шоу "Двамата дебеланковци". Така светът научи, че моделиерите, редакторите на лъскави списания модните фотографи и диетолозите са избити до крак - и вече можем да ядем всичко.

Всичко трябва да бъде естествено

2011-08-11T11:17:00.000+03:00

Интересуват ме нейните целувки. Има ли такива в природата? Ако ги няма сега, имало ли ги е някога? Или са изчезнали впоследствие? Има ли на света мъж, който би могъл да разкаже какви са били - нейните целувки? Знае ли тя, че това е красиво, нормално явление и удоволствие, което всъщност удължава живота? Може би е знаела, но после е забравила.

Помня перфектно как на втория ден на реалната ни връзка спокойно се целунахме, макар преди това никога да не съм го умеел – приятелски да целунеш някого, когато го срещаш. Но като че ли оттогава е минала цяла вечност. И целувките й свършиха. Съсредоточихме се върху интензивността. Върху дълбочината на проникването. Броя пъти. Всички тези характеристики са по-близо до спорта. И все пак аз изпитвам удоволствие. Включително и от това, че я целувам.

В много книги и филми се леят сълзи и сополи за първия мъж, който жената, видите ли, никога не забравя. И за първата жена, която никога не забравяш. Глупости. Осъзнавам, че първата жена, с която съм разбрал наистина какво е секс и какво е истинска жена, съм срещнал на 32 години. Но сега се оказва, че тя минава почти без целувки, без които аз по никакъв начин не искам да минавам в живота си? Веднъж тя ме целуна на гърба между раменете - и оттогава в мигове на особено силна любов към нея, когато тя особено ми липсва - ме пари кожата между раменете. Защото все пак не дълбочината на проникване, а целувките повече от всичко изразяват любов и емоция - и се запомнят. Защото проникването и интензивността чисто технически могат да бъдат повторени. А целувките винаги са различни. И остават в спомените ти завинаги. Да, интересуват ме нейните целувки. Жадувам за тях. Те са ми жизнено необходими.

И още ме интересува нейната усмивка. Не смехът, не реакцията на разказан виц, а реакцията на радост. Тя, естествено, се усмихва, когато чуе нещо забавно, но почти не се усмихва, когато й е наистина приятно. (Всъщност дали някога й е наистина приятно?) Сякаш по-скоро присвива очи. Обръща се - и никога, никога не можеш да бъдеш уверен, че нещо наистина й харесва. За да можеш например да разбереш това - и да го направиш пак. Не, няма да се получи. При нея всичко е под контрол. Под толкова тотален контрол над емоциите, който води едва ли не до изчезването на самите емоции. При това не само негативните, но и напълно позитивните. Особено ако дълго злоупотребяваш с този контрол.

И нейните емоции също ме интересуват. Но в тази насока по-добре да не започвам да ровя, защото се боя какво ще открия. Боя се на моменти дори, че може въобще да ги няма. Просто да отсъстват. А колкото по-късно науча за това, толкова по-добре за мен. Но и да разбера за това, ще съжалявам само за това, че тя не е извлекла максимума удоволствие от мъж като мен.

Къде е у нея този център на удоволствията? Представям си, че нейният център на удоволствията е като извор, барикадиран от всички страни с големи, точно срязани камъни, плътно притиснати един към друг със суха мазилка. До този извор достъпът е ограничен, затворен с бариера и бодлива тел. Има само малки тунелчета за измъкване и релакс. Но на света има толкова много радости! И животът може да ги дари. И аз мога. Взима ли тя? Получава ли? Консумира ли? Ще е жалко, ако не го прави.

И още ме интересуват нейните постъпки. Защото тя категорично избягва постъпки, както и всякакви други крайности. Яркости. Рязкости. Тя плавно преминава от едно състояние в друго, от една ситуация в друга – прелива се, преплува, плъзга се. Или незнайно защо се държи сякаш всичко "просто се случва". Защо да вдигаме шум? "Всичко трябва да бъде естествено". Всичко е добре смазано и по възможност добре овлажнено. А ако трябва да се движиш на сухо, това е абсолютно краен случай. Значи тогава постъпката все пак е наложителна. И тогава се действа. Как действа тя? Какви случаи и какви необходимости смята тя за крайни? Ето в този смисъл ме интересуват нейните постъпки.

Някъде дълбоко, под повърхността, лежат отговорите на тези въпроси. Причините и отговорите са изсипани в някаква купчина, която очевидно тя не иска да докосва. Или просто не й се занимава. И кой знае защо ми се струва, че в тези дълбини няма нито една цепка, нито един отдушник, няма дори малък отвор - там всичко е равно, загладено, зазидано в бетон, поръсено с водица за придаване на свежест - и озвучено с хармонична, тиха музика. И нищо не можеш да направиш по този въпрос.

Човек с такава конструкция от причини "защо да не се случи нещо"... невъзможно е да го направиш щастлив. А толкова ми се иска да видя нейната усмивка, да разбера какви са нейните целувки, да усетя нейната лека ръка на косите си, или да бъда вътре в тази ръка. И най-накрая да уловя емоция в гласа, в постъпките, в движението, в НЕЩО!!! Така или иначе ще получа от нея удоволствие, защото тя перфектно владее техническата страна на нещата, когато пожелае. Но няма да съумея да бъда щастлив. Колко несправедливо е, че АЗ не мога. И всъщност не спирам да се боя, че ще се намери някой, който прекрасно ще смогне. И за него това ще бъде нещо много естествено. Каквото и трябва да бъде всичко в нейния живот.

4-часова измама

2011-07-13T19:52:00.009+03:00

Изчетох книгата 4-Hour Body, от автора на 4-Hour Workweek — за това как да работиш по 4 часа на седмица и да не боледуваш.

Съветите там, ако случайно не знаете, са от най-смешните: да наемете индуси, а вие самият да се занимавате с паразитизъм, от типа на раздуване на пазара на недвижими имоти. Тоест като ниво на говняност - нещо от категорията на Кийосаки.

Естествено, 8-часовият работен ден е още по-голямо зло, но да се внушава на другите, че ей така лесно могат за 4 часа седмично да продават въздуха (или книги за това как да продавате въздуха в продължение на 4 часа седмично) и да забогатеят — това е най-малкото нехуманно.

4-Hour Body е за същото — как да станем здрави и красиви за 4 часа (богати и успешни вече сме станали, така де, прочитайки миналата книга!).

Почти в самото начало на 4-Hour Body доста разумно е написано, защо тя не върши работа: "Ако се дават просто готови рецепти, които хората тъпо да изпълняват, нищо няма да се получи. Хората трябва да мислят сами". Затова... през цялата останала част от книгата авторът дава готови рецепти.

Книгата при това е... абе добра, по замисъла си. Но отвратителна във всичко останало. Мотивът на автора е ясен: той залага на принципа на увеличаване на желаните качества до максимум и свеждане на разходите за това до минимум, затова иска да получи всичко, при това лесно, и често това дори работи — принципа 80/20 още никой не го е отменял.

Може би именно това и се получава при автора (с изключение на общите приказки, които съставят към 75% от книгата — очевидно е, че за тялото той е отделил не 4 часа, а 400 часа за изследвания къде да се приложат тези 4 часа), но се получава не за сметка на супер-знанията, които се опитва да предаде книгата, а защото той, видите ли, е един такъв хитър член с резба.

Най-старателно прочетох две глави, в които съм експерт. Естествено, за секса и съня.

И там, естествено, има пълни глупости.

Авторът е разпитал експертите — примерно Нина Хартли, на тема "как трябва да се чукаме". В отговор е получил — няма да повярвате! — насоки къде се намира клиторът (въобще за това не са писали само най-ленивите) плюс сакралното познание от рода на "в мисионерска поза трябва под дупето да се подлага възглавница - ама не, не под вашето дупе".

Смехории.

Аз до възглавницата узрях още на следващия ден след загубата на девствеността си — защото просто е по-удобно, а в съществуването на клитора не вярвам.

Особено умилително е упражнението, в течение на което се предлага 15 минути монотонно (в предварително зададен ритъм) нонстоп да се гъделичка женският клитор и в резултат на това да станеш супер-любовник.

Сайтът "Шибани машини" ни учи, че за това дори не е задължително да притежаваш интелект — 15 минути настойчивост ще доведат до резултат, дори ако си прахосмукачка или пералня.

Да не говорим пък за вибратор.

Нека просто си признаем, че повечето мъже просто не им дреме за клитора.

Авторът поднася факта на наличието на клитор и конкретните му координати за истинско откровение.

Впрочем, ако наминете на pornolab.net и намерите там филмите "Nina Hartley’s Guide", ще получите доста повече знания от първоизточника — тоест от самата Нина Хартли, а не в олекотено изложение на някой си егоцентрик. Принципно тези ръководства дори стават за препоръчване. Защото в тях дори се чукат, под предлога на реализирането на обучение.

Същото е и със съня. "Трудно заспивам, затова вижте какви начини за заспиване открих в Google".

Нормалните хора умеят да гугълват и сами. Макар че ме зарадва тайната позиция за заспиване — това е единствената поза, в която мога да заспя поне в последните 10 години! Откъде ли той я е научил?!

За натрупването на мускулна маса много повече вярвам на Скуби, в 4-Hour Body ми стигаше главата, в която авторът хвали анаболите и разправя убедително, че анаболите не са отрова, а са си просто лекарства, подобряващи регенеративните процеси. Например анаболите спасяват хората, получили изгаряния - следователно те няма как да са нещо лошо, нали?!

Дори в уикипедия е по-добре написано. А и след одата за анаболите "по-нататък можете и да не четете", мхм.

Книгата си има и плюсове — примерно... мотивира? И правилната предпоставка "Ако вече си над 30, време е да се замислиш след колко години ще се разпаднеш".

Но те лесно се засенчват от минусите, включително и от маркетинговия подход — тоест авторът се старае да изглежда, а не да бъде.

Ами ок, напомпал си си 4 часа с анаболи тялото, от това си станал по-едър, но не и по-здрав. Доволен ли си? Какво после? Отново биричка, телевизор и чипс?

Какво, още 4 часа да хабя?

А, не, така не сме се разбирали.

За свободната воля

2011-07-04T10:36:00.010+03:00

Очевидно е, че свобода на волята не съществува, а разумът е нужен, за да се потрисаш от въртележката на случващите се събития. Защо — не е чак толкова важно; може би като един вид наказание за греховете. "Ако не съгрешаваш, излиза, че Иисус е умрял напразно", именно. "Наблюдавай, но нищо не докосвай, не си достоен, не си заслужил".

Това обаче не отменя факта, че така наречената "вселена" е нещо вариативно и неизпълнено с алчност, така че лесно можеш да си поръчаш от нея от какво да се потрисаш - от жена с големи..., през мъж с огромен... до всякакви други дреболии.

Естествено, това не е точно свобода на волята, по-скоро е "концерт по желание".

Резултатът обаче можем да приемем за предопределен. "Не се мотай с Томи, той ще те научи на лоши неща". Да се мотаеш с него и да не се научиш на лоши неща - не може, всичко върви в комплект. Може да си поръчаш "кинти", а в допълнение към него да получиш "инфаркт на 45 години".

Така наречените "активни хора" просто "искат повече от всички". Очевидности, duh.

Гадаенето — примерно на карти Таро, да речем — просто осигурява облекчен разрез на вселенската вариативност. Дори комбинация от четири карти ни дава над 34 милиона варианта (мързи ме да разсъждавам точно колко, с точност до десетична запетая, сори).

В същата категория впрочем попада и принципът "Ако дълго седиш край реката и броиш плуващите край теб трупове на твоите врагове, може да заспиш". Или как беше там изразът?

Всякаквите магии работят на база същото правило — това е просто умение да си поискаш "относително правилно", а не свобода да избираш. Класически пример: искаш апартамент, в резултат на което умира скъп ти човек. Тъй че имаш апартамента, да. Но не и човека. И нямаш дори за какво да се заядеш. Освен за това, че апартаментът ти има нужда от основен ремонт.

Не, това не са "бесове", и всъщност не е нищо лично от страна на Господ, просто е търсене на оптималния, най-лесен вариант: ето апартамент, ето скъп човек, и двете - твои. Хи-хи-хи. "Защо да се разкарваш по-далеч, отколкото е нужно?".

Или всякакви детски мечти — вече мога, но "не е същото".

Навсякъде не можеш да си постелеш, дори ако се опиташ да предвидиш всички варианти, макар че умението да съставяш правилни терапевтични заявки донякъде помага. "Искам апартамент и скъп човек". Но пък винаги има и други скъпи хора... —

Най-тарикатите се учат да не мечтаят твърде много, да си седят край реката и спокойно да гледат плуващите край тях трупове на мечтателите.

Но напълно няма как да се предпазиш — винаги може случайно да се окажеш на мястото на скъпия човек, муахаха.

Обикновено ми е много интересно с какво ще завърши всичко това - и какво върви в комплекта.

И сега така, ще ме прощавате за неравния почерк.

2011-07-01T09:37:00.005+03:00

Перфектният пост в този блог се състои от заглавие, позоваващо се на ирелевантно произведение от световната култура (или, ако особено ме мързи, поп-култура), шега или заяждане, адресирани до един човек (почти винаги различен) и понятни за още максимум трима, плюс няколко абзаца, обясняващи колко съм велик.

Всичко останало е просто недоразумение.

Парадоксът на доверието

2011-06-30T11:01:00.014+03:00

Напоследък май пиша в блога само като видя нещо наистина интересно - като този пост на Джон Хагел - бивш шеф на Sequoia Group, Atari, McKinsey - и сега съпредседател на центъра за върхови иновации на Deloitte. За мързеливите - ето накратко обобщението на текста: "защо в миналото хората вярваха на всезнайковците, а сега нямат доверие на тези, които знаят всичко". Ако са останали още хора, които да им се четат обемни текстове, могат да продължат надолу. Пак няма да намерите цялата теза сервирана наготово - ще трябва да поровите малко и да четете и сами, но приемете цитата тук като примамка :)

Преди няколко седмици на среща в Париж, финансирана от Orange Institute, разгледах парадокс, който заема централна позиция в предизвикателствата и възможностите, пред които сме изправени като личности и институции в епохата на Голямата промяна. Наричам го "парадоксът на доверието".

Ето в какво се състои той накратко. Всички смятат, че доверието е важно. Някога да сте чули някой да се съмнява, че доверието е важно да се изгражда и поддържа, както за хората, така и за институциите? Всички ние се стремим да изградим доверие. Всъщност то става все по-ценно във време на нарастваща несигурност и натиск за по-високи постижения.

И все пак същевременно доверието в хората и институциите ерозира. Безброй проучвания отчитат ерозията на доверието във всичките ни институции - корпорации, новинарски медии, образователни институции, правителства, дори благотворителни организации. И не става дума само за институциите. Вярата в лидерите, без значение дали са изпълнителни директори, учители или правителствени чиновници, също се руши. Как е възможно това?

Това е същината на парадокса: всички сме съгласни, че доверието е все по-важно, но доверието бързо еродира. Какво става? И как да разгадаем този парадокс? Оказва се, че самите практики, които са ни помогнали да изградим доверието в миналото, сега допринасят за разрушаването му. Колкото повече се стараем да изградим доверие, толкова по-бързо то ерозира. Всъщност подходите, които сега са необходими за изграждането на доверие, са дълбоко подривни за институциите, които са се появили през последния век.

Вероятно най-добрият начин да обясня това е, като започна с масовото възприятие за изграждането на марки - същината на доверието в света на бизнеса. Чуйте всички експерти по мениджмънт как се гради бранд - и посланието е ясно. Изграждате марка, като идентифицирате най-силните си страни и агресивно ги заявявате. Ако имате признание и достижения, по всякакви начини ясно ги показвайте, за да изградите убедителност; ако имате слабости, крийте ги. Марките не се градят на слабости, а на силни страни.

Сега същият подход като цяло се прилага и към хората, както и към институциите. Станало е общоприето да се говори за “лична марка”. За да успеем във все по-конкурентен свят, всички ние е необходимо да развием и демонстрираме нашия “личен бранд”. Как го правим? По същия начин, по който го правят корпорациите – подчертавайки признанията и силните страни, и криейки слабостите. Искате да излъчвате имидж на сила, на пълен контрол над вашата околна среда.

Има смисъл, нали? Доскоро - да. Когато живеехме в свят на знанието като актив, това беше формула, водеща до дълбоко доверие. Успехът се криеше в това, което знаете - и което никой друг не знае, и в способността ви да приложите това знание по характерен и възпроизводим начин. Мислете за най-надеждните марки на миналия век - и тази формула определено стои зад създаването и поддържането им.

Тази формула не просто е работила за фирмите. Тя е стояла зад успеха на широка гама от институции в изграждането на доверие у техните акционери – медии, образователни институции, дори национални правителства. Тя важи и за личности - като Уолтър Кронкайт или Джак Уелч. Това са били силни хора, хора, които никога не са били изгубени в търсене на обяснение, хора, които са разбирали начина, по който светът функционира. Никога не бихте ги видели да се запъват и да нямат отговор. Те са имали дълбоки активи от познание, които са им дали способността да доминират в своята сфера. Бихте могли да им имате доверие.

Какво се е променило? В свят, който по-бързо се променя - и където несигурността замества сигурността почти навсякъде, активите от познание имат по-ниска стойност. Те губят цената си с все по-голяма скорост. И доверието, изградено на база активи от познание, става недотам привлекателно. Още по-зле, това, което някога е изграждало доверие, сега го руши. Помислете за това. Във все по-изпълнен с предизвикателства свят ние непрекъснато се сблъскваме със ситуации, в които никога не сме попадали преди - и каква е реакцията ни, когато някой излъчва имидж на сила и абсолютен контрол, без слабости? Точно така, не му вярваме.

Знаем, че всички ние сме човешки същества, притежаващи уникални силни страни, но и огромни слабости. Непрекъснато сме изправени пред предизвикателства, докато се сблъскваме с натиск да се справяме по-добре. Ако някой показва само силни страни и достижения, съзнаваме, че той крие от нас част от цялостната картина. А ако той не ни вярва достатъчно, за да сподели слабостите и уязвимостите си с нас, защо ние да му вярваме?

Всички тези признания и сертификати, които са били толкова важни в миналото... какво мислим за тях сега? В свят, който толкова бързо се променя, те означават много по-малко. Да, те осигуряват външно потвърждение на активите от познание, но тези активи бързо се обезценяват. Това, което сме учили или правили в миналото, е много по-слабо привлекателно от това, което учим или правим сега.

На дълбоко лично ниво, доверието се изгражда чрез споделяне на уязвимост. Ако наистина вярвате на някой, ще споделите с него уязвимостта си. Това не само е нормално, но и е необходимо – това е основата на базирани на доверие взаимоотношения. Но това е точно обратното на това, което са ни учили в света на активите на познание. Ето защо новите подходи за изграждане на доверие са толкова дълбоко подривни - те изискват от нас да оспорваме най-базовите принципи на масовото възприятие от миналото и да реагираме по начини, които директно противоречат на това, в което сме вярвали в миналото.

Текстът е завидно дълъг - и нямам нито времето, нито възможността да го превеждам целия. Предполагам, че няма да са мнозина тези, които ще си направят труда да го изчетат докрая, така че ще изведа само още още един абзац. За лек, неангажиращ размисъл, естествено :)

Допълнителна последица от парадокса на доверието е, че успехът в бъдещето ще включва свиване на мъжкия архетип и осигуряване на по-голямо разпространение на женския архетип. Мъжкият архетип е свързан с излъчването на сила и прикриване на слабостите. Мачизмът е въплъщението на мъжкия архетип. Обратно, женският архетип изразява уязвимостта много по-охотно. Бъдещето принадлежи на женския архетип, когато вървим от свят на активи от познание към поток на познанието.

P.S. Феминистките да не се ласкаят излишно от последното изречение - то няма нищо общо с техните идеи, в които те правят точно обратното, борейки се за един по-мъжки архетип, вместо да запазват именно това ценно, което имат от женския си вроден такъв; така те допълнително ерозират и без това малкото доверие, което биха могли да получат :)

Брак и морал

2011-06-13T17:59:00.011+03:00

Чета поста на половинката за изневярата, на свой ред провокиран от този текст - и си мисля за "Брак и морал" на Бъртран Ръсел. Авторът й е получил Нобелова награда за тази книга през 1950 г.

Много "тролска" книга, авторът започва от баналните неща: бракът и моралът са създадени от мъжете, за да се гарантира увереност в собственото бащинство, а моралът се разпространява от църквата чрез религията.

"Ами то щото хората не знаят!"

Като разлага всичко както си требе и откъде какво идва, авторът ненатрапчиво започва да агитира за платонова държава, която изпълнява ролята на бащата (затова семейство не е нужно), а вместо тотално чукане на всичко и всички, що мърдат, предлага евгеника.

Пише при това абсолютно смешно, първо измивайки си ръцете, че "тази утопия ми е толкова противна":

Но ако такава наука все пак би се появила, семейството би изживяло такава катастрофа, каквато не можем да си представим. За да може строго научно да се заемем с отглеждането на нова порода хора, би трябвало във всяко поколение да се подбират два или три процента от лицата от мъжки пол и примерно двадесет и пет процента от лицата от женски пол, предназначени за производство на потомство. Предварително при достигане на възрастта на полова зрялост би се провеждало изследване, според резултатите на което всички кандидати, не отговарящи на поставените изисквания, да се подлагат на стерилизация. В този случай бащата на детето би имал с него такава връзка, каквато има бикът или жребецът, а майката би станала един вид специалистка, професионалист, нямаща нищо общо с другите жени в аспекта на начина си на живот.

Искам да предупредя в аванс, не очаквам нещо подобно някога да се появи в бъдещето; нещо повече, тази утопия ми е толкова противна, че съм против това тя да се осъществи. И все пак, ако погледнем обективно на всичко това, нейната реализация би могла да доведе до забележителни резултати.

И след това няколко десетки страници се разпростира по въпроса колко все пак прекрасна утопия е това - и достига до извода за тоталната необходимост от нея:

Именно затова отказът от старата етика на отношенията между половете и замяната й с нова са жизненоважна необходимост в наше време.

Ако тази нова етика на отношенията между половете се ръководи от научни принципи и бъде лишена от предразсъдъци, то от гледна точка на етичните норми на личното поведение тя преди всичко би трябвало да взема предвид препоръките на евгениката.

Всичко гореизречено за намесата на науката в най-интимните ни чувства не може да не предизвиква чувство на отвращение. Но в оправдание на това можем да кажем, че сме търпели намесата на религията доста по-дълго.

Понякога авторът се отнася и изръсва направо смешни тези — примерно да се избият всички ~~негри~~, пардон, цветнокожи — е "нежелателно", защото кой тогава ще работи в тропиците?!

От гледна точка на най-високите достижения няма никакво съмнение, че една раса може да има превъзходство пред друга. САЩ, Канада, Австралия и Нова Зеландия без съмнение имат много по-голям принос за световната цивилизация, отколкото населвалите тези територии аборигени. Изглежда е напълно справедливо да се смятат негрите за намиращи се на по-ниско ниво от белите хора, макар за работа в тропиците те да са просто незаменими. Тяхното пълно изчезване – дори и да не говорим за това, че би било нехуманно, – би било крайно нежелателно.

Идеите му са забавни, макар авторът да е леко страхлив, така че налага да се измъква с непрекъснати оправдания, но щом са му дали Нобелова награда — значи "не е случайно", книгата може би разкрива нечии интереси, защото като "чисто теоретична" или "научна" книга е доста бедновата и крайно банална, така да се каже.

Примерно ако вземем теорията за "златния милиард", то държавата-бащица и отсъствието на семейства са идеална схема за контрол на раждаемостта: бащицата просто казва "не".

На практика книгата описва "новия морал" и поредица от мерки, които позволяват да се развъждат читави хора в малки количества, а останалите да се стерилизират. <sarcasm> Очевидно именно такива книги си заслужава да бъдат награждавани... </sarcasm>

P.S. Доколкото половинката откоментира, че не съм изтъкнал достатъчно извода от всичко, пояснявам го в прав текст: от 1929 г. насам човечеството не е спряло да се мъчи да измъдри нови модели на брак и морал. Но въпреки това не изглежда светът да се е променил особено. А ако има други изводи, оставям ги на вас :)

Последната нощ

2011-05-24T15:16:00.003+03:00

Понякога на човек му се приисква да гледа нещо особено. И преглеждаш списъците с читави филми и си мислиш какво да избереш. От много сюжети лъха на клише. Киноиндустрията в някакъв смисъл прилича на McDonald's с гарантирания вкус на хамбургера, без значение къде по света е купен. В някакъв смисъл това е дори добре, и за такива продукти се намират непретенциозни купувачи, които не желаят да рискуват. Но понякога просто ти се иска нещо по-различно.

Нещо като "Last Night".

Сюжетът е от тези, които хората биха приели за абсолютно безинтересни: история от живота на нюйоркска семейна двойка - Майкъл и Джоана, занимаващ се с темата за съпружеската вярност.

От самото начало трябва да започна с това, което няма смисъл да очаквате от този филм: динамичен сюжет, интрига, поучения, просълзяващи клишета. Хем е нещо като мелодрама, хем мелодрамата в него тотално отсъства. Нещо повече, за мнозина този филм ще изглежда тотално неразбираем, или поне ще остане солидно неразбран. Защото има до съвършенство постигнат в конфликта ин и ян, няма за какво да се заловиш, но няма нишката на натрапчивата поучителност. Тоест филмът не е за масова аудитория, така че подсказки за нея няма.

Историята е тотално стандартна, класически шаблон, изтъркан до безумие, по-познат от него на зрителя е само сюжетът за грехопадението на Адам и Ева. Събитията на екрана се развиват бавно, саундтракът сякаш приспива зрителя - отпусни се, наслаждавай се... В средата на филма се усещаш, че се замисляш - а защо режисьорът въобще е решил да въплъщава това на екрана? При това подчертано спокойно, дори мудно, особено акцентирайки върху това, че героите нямат абсолютно никакви спънки, проблеми, цайтноти и негативни съчетания на обстоятелствата. Сюжетът е абсолютно лишен от интрига.

Събитията отвеждат всеки от героите в някаква задънена улица. Макар нищо уж да не предвещава бедата: скарали са се, като че ли са се помирили, налага се той да замине по служебни въпроси, тя - да си остане вкъщи, а изведнъж пристига непознат, а той има под ръка симпатична колежка. И някак всичко се подрежда така... - а накрая се получава локално възникнала каша, за която е неясно какво да се прави нататък? И въобще как всички са се оказали в тази каша. Един вид фокус-мокус. Всичко е наред, и изведнъж - бум, проблем върху проблема. Откъде се взе това?

А ето заради какво все пак си заслужава да го гледате:

1. Не се опитвайте да възприемате развиващия се сюжет по репликите на героите. Позите, които героите заемат, фразите, които изричат, са преструвка. За сметка на това "невербалното", нюансите, дребните подробности, градят съвсем друга схема на взаимодействие на персонажите. Помните ли един типичен холивудски похват, в който в кадъра героите казват едно, а "зад кадър" постоянно изричат със своя глас собствените си мисли, които далеч не съвпадат с изговаряното за пред другите? Е, тук никой не казва "зад кадър" мислите и желанията на героите, но дисонансът между изричаното и извършваните действия бие на очи. Филмът е прекрасен тренажор за умението да разчитате вътрешните човешки мотивации. В този смисъл филмът е истинско удоволствие. Финалът е особено изискана комбинация от неизречени фрази.

2. Филмът заставя зрителя инстинктивно да разглобява случващото се "кадър по кадър" в стремежа си да намери онази точка, в която всичко тръгва "не както трябва" - и как би трябвало да постъпят героите, ако имаха шанс да оправят всичко. И точно тук ви чака изненада. Оказва се, че вътрешната задача да се запазят отношенията на Майкъл и Джоана, като се "поправи" тази злополучна нощ, се блъсва в стената на констатацията, че именно през тази нощ всички герои са направили точно това, което всъщност са искали да направят. А животът ПРЕДИ - въобще не е живот, а някакъв вид стечение на обстоятелства, които всеки от героите някога е приел, понякога мълчешком, но това не е истинският му избор, той не идва отвътре, не е "от сърце".

И все пак за какво е филмът? За съпружеската изневяра?

Някога в един спор ми зададоха въпроса - има ли човек свобода на избора, или животът му е изцяло подчинен на волята на съдбата? Тогава не отговорих, но ме сърбеше да отвърна: този, който пита има ли свобода на избора - няма такава, защото имащият свобода на избора просто се възползва от нея, на практика.

Last Night е за свободата на избора, с който разполага всеки, винаги. Само че не всички и не винаги осъзнават този момент на избор, прехвърляйки отговорността на съдбата. Пустотата и вътрешната жажда в резултат на отказа от истинското "аз" не могат да бъдат прикрити с никакви морални принципи, няма такава "формула за правилни постъпки", която универсално да решава всички възникващи проблеми. И животът, който сте получили просто защото сте се съгласили пряко или косвено със създалите се обстоятелства, може да се окаже сън, очакване на нещо съвсем друго. И това може да ви се разкрие в най-неочаквания момент, като при героите на този филм.

Всъщност сега ми се пишеше за съвсем друг филм, който се занимава отново с идеята за живота като сън, в очакване на нещо друго. И за това, че като първообраз той е далеч по-добър от холивудския си римейк, макар че разликите между двата са по-скоро повърхностни. Но предполагам, че така или иначе никой не се вълнува от това, така че спирам дотук.

Краят на света

2011-05-22T18:20:00.007+03:00

За малко да не забележа, че са обявили точното време на края на света. Тъкмо тогава разговарях с един приятел по скайпа и седнахме да мислим какво бихме направили, ако биха обявили, че краят на света ще е точно след 40 часа. Примерно, сто метеорити летят към Земята, всички ги гледат през телескопите си (подобни на тези на покрива на Политехническия музей). Никакви варианти да бъдат избегнати. Гарантирано всичко свършва. Да целуна и прегърна половинката – това е ясно. Но 40 часа пък не можеш нонстоп да се целуваш. Ако не друго, устните ви ще се подуят. Пет часа за целувки за всички – и пак е твърде много време. А какво да правиш после? Остават трийсет и пет часа. Да се натряскаш? Ще изтрезнееш. Да спиш изглежда глупаво. Да избиеш всичките си заклети врагове пък няма смисъл, те така или иначе сами ще си пукнат скоро. Да се обадиш на двама-трима кретени и да им теглиш една многоетажна, да кажеш всичко, което си мислил. После да се обадиш на тези, които ти си оскърбил някога, и да им поискаш прошка. После да се обадиш на тези двама-трима кретени и също да се извиниш. Да преспиш с всички? Е колко дълго можеш да правиш секс? Поне аз, първо, си имам половинка, така че други жени не ме интересуват; и второ, вече съм на твърде почтена възраст за целодневни оргии. Да отидеш на работа и да се занимаваш с обичайните ангажименти? Че какъв е смисълът, ако светът ще свърши? Или да кажеш на предишните си работодатели: "Не ми беше приятно да работя за теб, шефе! Пукни дано!". Да пиеш бира до припадък и да преядеш с пържени картофи, дюнери и торти в последната вечер? И накрая светът да не свърши, а ти да си седиш като дебел идиот, без работа, с махмурлук и зверско неудобство. Затова вероятно бих прекарал крайно скучно и бездарно последните си 40 часа - или поне бих ги изживял не по-различно от обикновено.

Кой знае защо хората нонстоп се безпокоят какво ще стане по-нататък - и какво ще говорят хората. И не се осмеляват да си носят хубавите рокли, защото някой ще види "твърде много" от деколтето или баджаците им. Абсолютно напразно. Някога един познат актьор ми беше разказвал, че като е бил студент, го молили да се снима като дубльор в сцена от филм. По сценарий изпълнител на второстепенна роля трябвало да претича край камерата по гол гъз, но отказал да го стори, защото не е такъв, какво биха си помислили за него зрителите. Така че повикали нашия човек, който имал подобно телосложение. И той претичал пред камерата по гол задник, а титулярът го гледал отстрани с облекчение - и дори със задоволство. След снимките нашият човек отишъл при него и му прошепнал: "Абе че тичах аз, тичах, ама в крайна сметка хората ще мислят, че гъзът е твой, нали?".

Естествено, това непременно някога ще се случи. Не краят на света, а краят въобще. Но някои хора живеят така, сякаш ще ги има вечно. В смисъл - живеят назаем. Удоволствията и всички хубави неща ги оставят за по-нататък. Сега не е моментът, сега не… А кога е? Един от признаците на живота назаем е, когато дистанционното на телевизора се опакова в найлонова торбичка. За да не пострада и да се запази за по-дълго. За колко по-дълго? За цял живот? Двеста години то трябва да бъде красиво и ново ли? В крайна сметка това си е просто дистанционно, направено от евтина пластмаса. Ако от мен зависи, веднага бих разопаковал всичко и бих го използвал, защото един хуй знае какво ще ми се случи утре.

Или примерно ядеш сандвич. С шунка, маслинова паста, запечен кашкавал и домат. И първо гризеш тези страни, където е по-малко шунката и маслиновата паста. За да си оставиш накрая най-апетитното парченце по средата, където е по-вкусно, където пълнежът е повече и вкусът е по-силен. Така си ядеш сандвича, облизвайки трохите от устните, предъвквайки пастата, добирайки се постепенно до най-лакомите парченца. Още няколко хапки - и край. Сандвичът пада, или някой те моли да си отхапе. По-добре започвай направо от най-хубавата част.

Веднъж преди години видях края на света - в очите на жена. Тя искаше романтични фотографии, държеше да изглежда страстно влюбена или нещо от тоя род. Казвам й: "Моля те, сега затвори очи, не бързай, имаме колкото време поискаш. Не мисли за това, че има фотоапарат, че те снимат, представи си, че си сама. Като отвориш очи, искам да видя такъв поглед, който си имала след последния невероятен, потресаващ секс. Спомни си кога си изживяла такъв секс - и гледай по този начин. Искам да хвана в очите ти именно този блясък, тази светлина". И тя вместо да затвори очи, неволно ги вдига към тавана - и е очевидно, че се напъва да си спомни, като че ли дори нещо си припомня, но нищо не й идва наум в самото начало. И никакъв блясък в очите, това е - край.

Най-правилния край на света го преживях, като се качих преди 2-3 години на висока стълба, да боядисвам тавана на приятел. В един момент се пресегнах с четката към по-далечен ъгъл, стъпих накриво, стълбата се разклати - и започнах да балансирам във въздуха. Клатушкам се, размахвам във въздуха ръце, опитвайки се да се заловя за нещо и да се удържа. Пренасям центъра на тежестта насам-натам, за да постигна равновесие, кофата с боята почна да се разлива. И сякаш има шанс да се удържиш, да останеш на висота… но в един момент просто си помислих: "Бе майната му, така или иначе ще се пада". И паднах. Това според мен е едно от най-правилните решения в живота. Ако така или иначе ще се пада, за чий да се клатушкаш? Та затова снощи се замислих - и се натъпках с пържени картофи, дюнер, суджу и прочие джънк-глезотии. И ометох част от битовите запаси с алкохол. Само торта не успях да взема, че беше вече късно вечерта. Така де, щом са плъзнали такива съобщения, да се готвя за края, по-добре е да го посрещна с пълен непукизъм, нега и кеф. А ако няма край на света, поне да ми е било хубаво.

И въобще ако някога отидете да посетите маите, както ще го прави новата ми шефка, ще ви помоля да ги питате нещо. Всъщност направо на нея ще й кажа да ги пита: "Абе защо така постъпихте с всички? Нарисували сте календар до 2012 г. и сега всички се безпокоят. Как може така?" А те вероятно ще й отвърнат: "Я стига сте паникували, ще нарисуваме още!". И ще седнат пак да пият чай от кока.

Измихте ли си прозорците?

2011-05-08T00:15:00.000+03:00

Преди няколко дни измихме прозорците. За мое удивление забелязах, че вътрешната страна на стъклото е по-трудна за отмиване, отколкото външната. Онази страна, към улицата, на пръв поглед изглежда много по-мръсна - но това е прах, който безследно се разтваря във водата. А вътрешната страна на стъклата ти се струва чиста, докато не отмиеш външната. След това на фона на чистотата на обратната страна на стъклото, всички тези подписи на мухи, следи и прочие дактилоскопии започват направо да те бодат в очите: "Изтъркай ни! О, да, търкай ни още!"

Простото човешко общуване е като миене на затворени прозорци от двама души. От двете им страни. За да може нещата между хората да станат по-ясни, всеки може да изтрие стъклото единствено от своята страна. Обикновено в самото начало на процеса винаги ти се струва, че другата страна е по-мръсна - и това непременно трябва да го посочиш, забождайки пръст в недотам чистото при другия.

Да, но съществува и такова нещо като влюбване. Това е, когато някой види някого през прозореца в ореола на многоцветното сияние на дъгата в слънчев ден. Средностатистическият влюбен обикновено веднага се хвърля да отваря прозореца. И ако успее, се хвърля в прегръдките на обекта на страстта си - даже без да успее да го разгледа както подобава. После, след като са се напипали един друг в достатъчна степен, влюбените отпускат ръце - и започват да се гледат един друг и да разговарят един с друг. И основните варианти за по-нататъшно развитие на събитията са четири.

Вариантът "щастлив" - те откриват, че идеално си подхождат един на друг, и отново страстно се прегръщат и занапред, докато смъртта не ги раздели. Среща се с честота веднъж на хилядолетие - и затова е толкова мощен медиен повод, че вестта за такъв джакпот достига до потомците през 40 поколения под формата на приказки, предания и легенди.

Вариантът "както обикновено" - те се уплашват от видяното зад стъклото. Оказва се, че многоцветното сияние е било само оптичен ефект заради пречупването на слънчевите лъчи през непочистеното стъкло. Обикновено към този момент някогашните влюбени решават, че за вкусове не се спори, а опипом-ът вече им е омръзнал. И се разделят, за да отидат да ловят слънчеви зайчета на други прозорци.

Вариантът "порастват" - те откриват, че между тях има стъкло и започват да го мият - всеки от своя страна, претичвайки на гости един на друг нощем, за да се порадват на известно докосване.

Вариантът "така трябва" - те затварят очи, запушват уши и остават от едната страна на стъклото. И съществуват, разчитайки единствено на обонянието и осезанието, блъскайки се в предмети и хора и постоянно стъпвайки в неприятното.

Вариантът "вече има трети на път" не се разглежда, доколкото той е просто комбинация от посочените дотук варианти, но съчетани и с дете.

Най-плодотворният вариант естествено е "порастват". Ако достатъчно дълго миеш прозорците, можеш да видиш в партньора прелюбопитни неща. Дори такива, които го отличават от другите. И прекрасните неща също. И тогава може да отвориш прозореца даже и през деня и да се срещнете отново. А после заедно да намерите нов прозорец, по-голям, за да може, като го миете двамата, по-бързо да видите истинската дъга.

Та все пак... измихте ли си прозорците?

Смърт на хипстърията

2011-04-23T01:11:00.016+03:00

Днес, докато ровех по разни тъмблъри заради една конкретна картинка (която можете да видите по-горе), попаднах на следното описание (от самия производител!!!) за продукта, показан на нея: "Sexy wet look embroidery hipster style brief". Доколкото ми е дошло до гуша всеки да използва думата "хипстър" за щяло и нещяло, май е дошло времето да сложим всички точки над i и да уточним какво, да го еба, е хипстърия. И защо вече ми е писнало всичко да се обявява за хипстърско. Доколкото в последните дни съм се поизнервил по разни причини, ще ме извинявате, ама този път по изключение няма да се цензурирам (благоприличните да си затворят очите, запушат ушите и най-добре да заминават на пешеходно еротично пътешествие — с други думи, на пичка си лелина).

Изначално хипстърите би трябвало да са един вид брадати отцепници, които теглят на попкултурата един небръснат мъжки полов хуй, но тъй като "да живееш в обществото и да бъдеш свободен от обществото е невъзможно" (автора на цитата, ако ви вълнува, можете да намерите с просто търсене в Google), по неволя те се занимават с един вид редакторска работа.

Според мен повечето професионални художници, поети, фотографи и прочее творчески отрепки би трябвало да бъдат изгорени масово на клада — очевидно не защото творят нискокачествен боклук, а защото творят нещо, което е боклук просто на база самата си вторичност, без значение какво е качеството му. Хубави или поне прилични книги, песни и филми за любовта (и снимки на любимите котки) са се натрупали вече толкова, че на един нормален човек няма да му стигне цяла вечност, за да се запознае с тях дори повърхностно.

А това все пак не е научно-технически прогрес, където новото по презумпция означава нещо по-добро. Или поне с 4 милиметра по-тънко. Това не е прогрес също така и защото производството на емоционални говна сега почти изцяло е лишено от приемственост, дори и чрез отрицание (начинът, по който обикновено възниква прогресът). Пенчо Славейков може някога да е водил "задочни диалози" с Бодлер и Верлен, а Лермонтов да е писал стихове "в отговор" на Байрон — един вид "Аз съм различен". Сега обаче е векът на римейковете и кавърите. "Да, аз съм Байрон, само че със седефени копчета".

Тъпото е, че реално сегашните хипстъри (макар да се поотплеснах, все пак още си говорим за тях) не представляват нищо повече от нова вълна на детски бунтарски консумеризъм, който няма нищо общо с "историческите" корени на хипстърията; това не е нещо добро, но пък е естествено и нормално — всеки бунт след зараждането си веднага започва да се асимилира от обществото и след няколко години се превръща в "поредната масова боза" (каквато, с цялото ми уважение, в момента са например Arcade Fire). "Новите" хипстъри обаче са се родили вече асимилирани, което е логично, като се имат предвид ускорените темпове на живота.

Аз съм толкова дърт, че съм заварил някакви останки от "хипитата" — имам смътни спомени, че в ранните си студентски години писах за тях като феномен нещо като есе в университета (Мътните го взели. Сега вече се почувствах зверски стар!) — и споменът ми за тях в голяма степен пасва и на съвременните хипстъри, поне визуално. Нищо не се променя — просто всички обикаляме в кръг. От друга страна вече е минало половин поколение, така че "те може и да не знаят". Може пък и да не са чували, или да са забравили за хипитата, пънковете, ню-уейва, пост-пънка, метълите или дори "битниците" — каквито впрочем комай почти нямаше по нашите земи.

Хипстърите в началото като цяло правеха все пак нещо добро: те не създаваха нищо ново, а от многообразието на говното наоколо подбираха най-доброто по свой вкус и го потребяваха. Перли, извадени от кочината. Редакторска дейност, наистина. Респект за което.

Подмяната обаче възникна тогава, когато самите хипстъри се превърнаха в попкултура. Избирайки за себе си някаква "рядка особеност" — да поопростим нещата и да кажем например "тесни дънки", тъй наречените хипстъри отнеха проблема на избора от следващите поколения "хипстъри": "Ако искаш да си хипстър, носи тесни панталони" (или просто гледай стайлинга на С.К. и подражавай старателно). В резултат на което всяко следващо поколение "хипстъри" вече не се занимава дори и с подбор на каквото и да е, а просто копира предишното, или още по-зле, сегашното.

Това, че всяко анти-мейнстрийм движение първоначално се изражда до "характерни особености", а после тези особености се преливат в мейнстрийма — това го знаем всички. Не е да не сме го виждали досега с очите си.

Какво трябва да се прави също е ясно: "Ако всички са супергерои, логично никой няма да бъде супергерой". Тоест като истински, true хипстъри, имаме само една алтернатива — да нахлузваме тесните панталони, ярките шалчета, очилата с рогови рамки, кецките Converse и прочие хипстърски атрибути и в този вид да се размотаваме из градската среда. И заговорнически да намигаме на "хипстърите". Да бъдем като тях. Да окупираме заведенията им. Да чукаме мацките им (е, това последното в моя случай е неприложимо, защото си имам жена, която обичам, но все пак звучи добре).

Когато се достигне до една критична маса от "хипстъри", цялата тази дивотия ще се срине под тежестта на собствената си масовизация и почти веднага ще излезе от мода. И тогава еротичното бельо ще спре да бъде наричано "хипстърско". Тогава евентуално ще може да се върнем към любимите си (самостоятелно подбрани!) маратонки и анцузите, които не ти правят чатала на желе.

А докато това още не се е случило — борете се!

Малките трохички

2011-03-24T17:38:00.001+02:00

Наскоро четох пост в нечий блог (жалко, че не мога да се сетя точно къде) за обикновените, обичайни, ежедневни неща, за чудесните мили дреболии, от които се гради щастието. Беше ужасно трогателно — и почувствах как ме убоде нещо около сърцето. Но побързах да промърморя на самия себе си: "Естествено, те едва сега се събират… за тях всеки миг е пръв, и дори обичайното белене на картофи — само да е заедно — може да се превърне в чудесно приключение, което после дълго ще си спомнят".

А после изведнъж се замислих: а кой и какво пречи да се чувстваш така и с изминаването на времето? Защо сърцето трябва да спира само в началото — от начина, по който тя те е погледнала, от това, което ви е хрумнало — и обикновената ситуация изведнъж да се обърне на съвсем друга страна, да покаже кадифената си същност, която виждате само вие… и преди заспиване, лежейки под завивката, да прехвърляш в главата си изглеждащите сякаш най-незначителни думи, да се наслаждаваш се на тях върху езика — и да ти се иска незабавно да притиснеш, да смачкаш от прегръдка другия и да говориш, говориш, говориш за любов.

А после… ние винаги бързаме за някъде, леко сме издразнени, малко засегнати, защото винаги има някое "но", някое недоразбиране, някакви несъвпадения, че и въобще всичко това се е случвало хиляди пъти — и ти отново си забравила, колко пъти ще те моля?… Нежността не се дява никъде — тя просто се опакова в целофаново пакетче; за да не я повредиш, защото не е задължително да се лигавите всеки ден, всичкото това гукане започва да изглежда почти пошло, не е ли така, а ти самият гледаш крадешком чуждата нежност и се питаш: "А с нас какво става?".

А наистина какво става с нас? Да, един до друг сме вече не стотици, а хиляди — скоро може би ще станат милиони минути, но времето не е гума, то не трие нищо, неуморно и решително. Само някои от нещата избледняват леко — и не от движението на стрелките на часовника, а от вятъра, докосванията и праха за пране. И от сълзите, проронени заради нещо, за което в един момент тотално си забравил — а то изведнъж изниква отнемайкъде и се оказва, че може почти да разруши цялата вселена, в която съществуваш. И тогава се запитваш… А наистина, какво става с нас?

За миг се изключвам от ежедневната суета и си спомням как ние — не "някога", а миналата седмица… готвихме заедно, как се притискаха телата ни под горещите струи, как аз й подавах нещо от зеления шкаф, докато тя ме наблюдаваше с лека усмивка - и как ме гледаше като напълно чужд човек, прочитайки няколко реда, написани от мен преди повече от година, как я прегръщах на заспиване, описвайки й всичко, заради което съм се превърнал в това, което съм, и колко се боя от това, в което бих могъл да се превърна някой ден, как забил устни в рамото й снощи на свой ред се просълзих, защото донякъде винаги съм бил просто ревльо… и не спрях да я гледам чак до зори.

И запъхнатата далеч в мен, но изведнъж освободена нежност ме души с прозрачна вълна — и изисква от мен още в този миг да разкрия как се чувствам. След малко тя ще си дойде, аз ще застана на вратата, ще я погледна и ще си помисля: "Как се нарича усещането, когато човек е тук, редом, до теб — няма да избяга никъде, а сърцето ти се свива, все едно ви предстои най-страшната разлъка". Защото снощи тя бе на сантиметри разстояние, но някъде там, в съня — не с мен. И сега, когато най-после е тук, ще бъде залята от водопад думи и прегръдки. Може да съм стар войник, който не знае много думи за любов, но ако сподавяш в себе си нежността, оправдавайки се със заетостта и отлагайки емоциите за по-нататък, няма защо да мрънкаш: "Естествено, те едва сега се събират…" — защото ето го щастието, до теб, разтворено във въздуха, зависещо само от нас — дали ще го събираме трохичка по трохичка, или няма да го забелязваме. Или, което е още по-страшно, ще го рушим, без да подозираме.

Атлас изправи рамене

2011-03-20T10:17:00.005+02:00

Най-после дочетох "Атлас изправи рамене". Много добра книга, написана в Америка преди петдесетина години (1957 г.) от руска емигрантка от еврейски произход. "Малко" протяжна, тя е един от най-дългите романи, писани на европейски езици, заявява ни Wikipedia. "Когато научиш жените да говорят, как после да ги заставиш да млъкнат?" — е, тук си имаме работа именно с това.

Photo © Rajesh Pasupathi

Романът приятно съчетава руското класическо многословие с американския навик да набиваш в главата на читателя серийни еднообразни примери като един вид "аргументи" (характерен впрочем най-вече за нехудожествената литература): ако 10 пъти повторим едно и също с различни изрази и разкажем историята на 10 различни хора, значи това е универсално правило!

Книгата разказва как честният Предприемач се бори срещу държавната експлоатация. Естествено, описва се родната за авторката Русия - под маската на "алтернативна" Америка, в която на власт са дошли "социалисти" и са организирали практически щурм да превземат всичко.

Романът напоследък жъне някаква маниакална популярност по нашите ширини - и е очевидно защо: той нагледно показва, че за 50 години в скапания соц нищо не се е променило. Тогава е имало "соц" и ръководна роля на партията, прикрита под формата на грижа за нуждите на народа, докато сега има постсоц и управляващи ченгета, които се прикриват със същото - или не се прикриват с нищо.

Като призив "крайно време е да се махаме оттук", "Атлас" е перфектен.

Книгата е писана с такива резки мазки, че на тях направо можеш да се порежеш. Наоколо има най-малкото титани и богоборци, ницшеанци и прометеи. Като цялата фантастика на духа, книгата "зарежда" и "не те оставя равнодушен". Така де, щом някъде има такива Атласи (пък дори и те да са само в главата на авторката), значи и аз мога да го постигна!

Всичко в книгата е добро и правилно, освен един мъъъъничък недостатък: по абсолютно неясна за мен причина книгата се бори за званието "философска", а позицията на героите — за правото да се нарича "философия на разумния егоизъм", нова, неизвестна никому до този момент - и велика.

Което просто не е вярно.

Авторката реално не ни е казала нищо ново - като идеал се описва баналният анархо-капитализъм, при това с анархистичния му аспект съм що-годе склонен да се примирявам, защото аз самият имам леко анархистични убеждения (може би - th3 horror! - дори със социалистически привкус?), но капиталистическата идея е описана на наивното равнище "Америка като страната на равните възможности".

Всичко е струпано накуп: и протестантският морал, и култът към златния телец, и дори "само в Америка може да се роди забележителният израз „да правиш пари“" — това е почти дословно написано, и "добрата конкуренция", и "свободният пазар" - абе всички клишета, за които можете да се сетите.

Като същевременно капитализмът там е толкова див, че нарушава един от принципите на анархизма — взаимопомощта, замествайки я с "конкуренция", от която, видиш ли, произлизат само ползи.

Естествено, че за 50 години това не просто е "остаряло", а по-скоро е "показало истинската си същност".

В романа са описани Велики Промишлени Деятели, но "правенето на пари" вече е възможно, без да произвеждаш нищо освен допълнителни пари. Конкуренцията за потребителя се е оказала по-евтина от конкуренцията за качество. Конкуренцията въобще води до преразход на ресурси и свръхпроизводство на блага, но хайде няма да задълбаваме в тази насока.

В резултат на което се е получил един такъв по детски идеален свят, в който Промишленият деятел се старае да стане по-добър — например главният герой изобретява невероятен метал — а обществото разбира това със своя "разум" и го възнаграждава с пари.

"Морал" при това някак си не е особено необходим, "разумът" е достатъчен.

В съвременния свят "разумът" се оказва доста хитро нещо: например за притежателите на железници и влакове е изгодно пътниците да ги използват редовно и често - и да ги предпочитат. Изводът е прост: трябва да се понижават цените (нали така, в рамките на великата конкурентна борба), да се повишава качеството, да се използват нанотехнологии.

И печелят всички, особено потребителите.

От друга страна, за някоя фармацевтична компания е изгодно — е, хайде да направим аналогия — продуктите й да се използват редовно и често, и хората да ги предпочитат. Тоест хората постоянно да боледуват и постоянно да се лекуват. Изводът се натрапва сам - от гледната точка на баналния разум.

В съвременния свят корпорациите са като нови държави — както по ниво на влияние, така и по ниво на паразитизъм и принуда.

Но това са дреболии - одата за "правилния" капитализъм, сътворена през 1957 г., има абсолютното право на съществуване, особено като историческо-художествена книга. Още повече че понятието "анархо-капитализъм" се е родило точно през 60-те години. Но никой няма да чете икономистите, а виж една лелка, която е описала всичко това в пищна и ярка форма — защо не.

Романът е писан "от титани за титани" - и всеки лесно може да се постави на мястото на главните герои, защото всеки е над средното ниво.

Ако обаче все пак се замислиш, че не всички могат да бъдат титани, и си зададеш въпроса — каква е ролята на "малкия човек", лесно можеш да разбереш, че авторката е резервирала за него традиционната роля на разумно винтче в машината.

А това вече е наистина смешно, защото именно на това място се разбиват всички утопии.

Жените са по-добри от мъжете

2011-03-14T11:53:00.006+02:00

Не съм женомразец, честна дума. Даже обратно - абсолютно вярвам в това, че жените като цяло са по-добри от мъжете.

Съдете сами: ако един мъж е тъп, той е много по-лош от тъпата жена. По правило той представлява ограничено агресивно говедо, способно да провокира у другите само болка и страдание, докато тъпата жена може да стане нелоша домакиня, идеална любовница (глупостта е минимална, но не и достатъчна характеристика), актриса, моделка, ватман, шафнер, лекар, учител - и да всява у хората разум и вяра в добротата и вечните ценности.

Ама проблемът все пак е, че мъжете и жените са тъпи по различен начин. И точно заради това няма как да намерят общ език. Този специфичен тип тъпота, който доминира сред представителите на нежния пол, на английски се нарича ignorance - незнание, неведение, като често към него върви от само себе си думичката "блажено".

Женската тъпота е неведение и незнание, простичка и банална липса на познания, плюс липса на желание да придобива такива. Оттам растат и корените на всички истории за юзърите от женски пол, които няма как да им набиеш нещо в главата като знание. Защото те дори и не се опитват да разберат.

Мъжката тъпота е агресивна, повмирисана на тестостерон (сърдечно благодаря за което на пениса и останалите вървящи с него екстри) - и което е най-важно, действена. Тя е еквивалентът на това, което на английски се нарича stupidity. (Ако отворите който и да е речник и погледнете там какво точно значи stupid, повечето му значения се дефинират именно чрез действия: "…неинтелигентно или невнимателно поведение").

Затова любимата тактика на жените, когато нямат идея какво да правят, е да намерят човек, който знае - или просто да чакат, докато всичко се размине, а любимата тактика на мъжете е да тичат хаотично наоколо и спешно да правят някаква абсолютна дивотия, за да не стоят със скръстени ръце.

Но всъщност мисълта ми беше друга. Ако един мъж е умен, той за съжаление като цяло е по-добър от умната жена. Умните мъже изобретяват атомни бомби, айфони и струнни теории на относителността. Докато умните жени... те примерно откриват празници като 8 март, първи летят в космоса в ролята на първи жени в космоса - и помагат на съпруга си да открие радиацията; и 19 пъти по-рядко от мъжете получават Нобелова награда.

За щастие светът е изграден така, че кретените в него са в пъти повече от умните хора. А тъпата жена е по-добра от тъпия мъж, от което следва…

Да, точно това, което се опитвах да докажа от самото начало: жените са много по-добри от мъжете.

Пояснение за алтернативно надарените: това беше сарказъм (хаштаг #лопата)

Мисли за...

2011-03-08T17:19:00.001+02:00

В момента ме е обхванало някакво неразбираемо настроение. Понякога хората казват, че съм твърде различен от типичния мъж. Може пък и да си е така. Ако я нямаше тази прекомерна чувствителност, дори сантименталност или на моменти сълзливост, бих бил това, което е редно да бъда - мъж тип "каменно сърце с вени, в които тече смола". Но не мога реално да разбера какво означава да си такъв. Какво означава да бъдеш каменен, да си равнодушен, какво е усещането, когато най-накрая ти избива на повърхността - когато наистина много си пил, или в моментите, които не можеш да търпиш повече?

Какво е да бъдеш друг? По-малко чувствителен, по-груб и дори жесток. Какво е да бъдеш грапав на пипане? Какво е да слушаш за себе си "ти си като здрав кремък", вместо "ти си като плюшено мече". Вероятно бих бил по-твърд и много по-строен, ако в сърцето си имах по-плътно покритие, непропускащо нищо отвън. Ако имах калъфка за душата от кевлар. Уви, това надали е нещо, което бих могъл да бъда. На моменти дори ми се струва, че е трябвало да се родя жена. Но пък тази мисъл веднага ме хвърля в същински ужас: защо би му била на света още една нещастна дебелана?

Не зная как да се боря с двойнствеността на своята природа. От една страна, понякога се задушавам от желание за нежност, от друга - бих повикал за помощ само в най-краен случай, защото имам огромното желание да прекърша гръбнака на събитията сам, да гриза плътта на този живот и сам да напипам артерията, за да се вкопча в нея и да засмуча живителни сокове. Но понякога тези вътрешни противоречия просто ме разкъсват на части. Надявам се от тези противоречия да се роди нещо смислено, нещо, което да води към истината. Жалко, че вече не си водя хартиен дневник - иначе вероятно бих писал много в него, и бих късал безразборно страници. Докато сега всички тези запратени в небитието чернови от блога не оставят дори и следа подир себе си, по която да си припомня какъв съм бил, какво съм искал да кажа или изкрещя преди - но така и не съм събрал смелост да го изрека.

Един мой приятел е идеалист. Той твърди, че ако хората се обичат един друг и са решили, че ще бъдат заедно - завинаги, то главите им по вълшебен начин се преобразяват и от този момент побират единствено мисли за другия. Може би и малко за служебните ангажименти, защото с любимия раят може да бъде и в дупка, и дори на улицата - но само с нежност няма да се нахраниш. А мислите за всички останали мъже и жени – за бившите любими, за симпатичната съседка от петия етаж, за интересния минувач, за чаровния студент, изглеждащ като обожавания отскоро актьор и т.н. – просто вече не се вместват вътре.

Все едно преди образът на любимия и свързаните с него мечти са били нещо твърдо - и макар да са заемали голямо, централно място, но все пак някъде по ъгълчетата е оставало малко пространство, което някак може да бъде отделено за нещо друго. А от момента, когато сте вплели пръсти и сте си признали най-важното, мислите ви изведнъж стават пластични като вода - и запълват всеки сантиметър, до самия връх. И сега вече ще ходите изпълнени докрай с щастие и взаимност, без да обръщате ни най-малко внимание на всички останали.

И дори ако Боби, с който поняко сте си мечтали двамата да пиете кафе, или дори сте го виждали в някои свои неприлични сънища... или примерно така и недоизстраданата отпреди любов... в един момент ви каже нещо мило – което преди би ви развълнувало и вероятно за кратко би ви изкарало от равновесие - сега то ще се оттласне от повърхността, от табелката "Няма свободни места" и ще падне в краката ви, без дори да предизвика леки кръгове по повърхността. И спомените за отминали срещи, за прекрасни мигове, прекарани някога преди с някой друг, вече не че са точно забранени, но са захвърлени в архива - и трайно, завинаги са забравени; и дори няма да пробляснат като отражение на повърхността.

Сега си мисля: а всъщност в кой момент периферното ни зрение започва да забелязва останалите? От кой миг мисълта за бившите – и евентуално съпоставката с тях (в общи линии неизбежна) – означават леко, но все пак осезаемо недоволство, и не дай боже, съжаление? Защото в началото, в периода на влюбването, всичко е съвършено – и седим, хванали се за ръце, потъваме в очите на другия и ходим внимателно, опасявайки се да не разлеем своето щастие… Но това за някои хора трае твърде кратко време. Един ден ние се събуждаме, целуваме любимия по бузата, набързо отпиваме от чашата кафе, която така и никога не допиваме, обличаме се, излизаме на улицата, отиваме на лекции - и благодарно кимваме на симпатичния непознат, задържал вратата на автобуса, отговаряйки на неговата усмивка – безгрижно, без каквато и да е задна мисъл… но я забелязваме.

И въздушната, ефирна тишина отвътре, нарушавана от само една-единствена мелодия – вашата песен – се разлива в многогласието на целия свят, който и дотогава както обикновено ви е заобикалял, но вие не сте го забелязвали. Все така крачите с вплетени пръсти (и може би възнамерявате да крачите така и занапред?), но вашият пашкул се разтваря. В този момент обикновено отново ви откриват забравените приятелки - и се оказва, че от сто години не сте виждали цял куп прекрасни хора, за които – какъв срам! – нито веднъж не сте се сещали от безкрайно дълго време.

Дали този миг е началото на края? И другите хора, просмукали се в мислите ви, са първата крачка към изневярата? Дали е болезнено за любимия, ако съзнава, че от време на време мислите за някой друг – приятелски, с неясна симпатия или спомняйки си за това, което някога е било?

Може би да, може би не. Невъзможно е да живееш вечно в пашкул - дори оказвайки се на необитаем остров, където няма никой друг - защото за мислите не съществуват нито стени, нито ключалки.

Но както обикновено, всичко зависи от това - подобни моменти да бъдат с мяра...

Какономика

2011-03-07T10:44:00.008+02:00

Глория Ориджи пише за научната концепция, която би подобрила когнитивния инструментариум на всички - и въвежда една интересна нова дума: какономика.

Една важна концепция, спомагаща да разберете защо толкова често животът е скапан, е какономиката - или странното предпочитание към нискокачествената отплата.

Стандартните подходи на теорията на игрите постулират, че когато хората извършват размяна (на идеи, услуги или стоки), всеки от тях желае да получи висококачествен продукт от другите. Нека стилизираме ситуацията по такъв начин, че стоките могат да бъдат разменяни само на две нива на качество: високо и ниско. Какономиката описва случаи, където хората не само имат стандартни предпочитания да получат висококачествени блага и в отговор да осигурят нискокачествени (стандартната паразитна отплата), но и всъщност предпочитат да осигурят нискокачествено благо и да получат в отговор също нискокачествено - тоест те мълчаливо насърчават размяната "некачествено срещу некачествено".

Как въобще е възможно подобно нещо? И как то може да бъде рационално? Дори когато сме мързеливи и предпочитаме да осигуряваме нискокачествен продукт (примерно избираме да напишем материал за посредствено издание, стига това да не изисква от нас да полагаме твърде много усилия), все пак бихме предпочели да работим по-малко и да получим повече - което значи да осигурим ниско качество, но да получим високо качество. Какономиката обаче е различна: в нея не само предпочитаме да предложим нискокачествен продукт - но и предпочитаме в замяна също да получим нещо нискокачествено!

Какономиката е странното, но масово разпространено предпочитание към размяна на посредствени блага - дотолкова, доколкото никой не се оплаква от тях. Вселената на какономиката е такава, в която хората не само приемат немарливостта на другия, но дори я очакват: "Имам ти доверие, че ти няма да спазиш изцяло обещанието си, защото искам да съм свободен и аз да не спазя моето - и да не се чувствам неудобно заради това". Това, което прави тази тенденция интересна и странна, е че във всички какономически размени двете страни изглежда постигат взаимна сделка: официално споразумение, в което и двете страни заявяват намерението си да обменят продукт с високо качество - и същевременно цари негласно единодушие, че отстъпването от това качество не само е приемливо, но и се очаква от другия. Това се превръща във форма на неизказано взаимно съучастие. Така че всъщност никой не мами никого: какономиката се регулира от негласна социална норма за отстъпка от качеството, взаимно приемаме на посредствен продукт, който удовлетворява и двете страни, стига те публично да заявяват, че размяната е на висококачествено ниво.

Ето ви пример: утвърден автор на бестселъри трябва да предаде отдавна просрочения си ръкопис на своя издател. Той има голяма читателска аудитория - и знае много добре, че хората ще купят книгата му само заради името му; а и средният читател така или иначе не чете книгата след първата глава. Издателят му също знае това… Така че авторът решава да осигури на издателя новия ръкопис със зашеметяващо въведение и посредствен сюжет (нискокачествен резултат): издателят е удовлетворен от това и поздравява автора, все едно е получил шедьовър (висококачествена реторика); и двете страни са удовлетворени. Предпочитанието на автора е не само да осигури нискокачествен продукт, но и издателят да му отвърне със същото - например като избягва прекалено сериозното редактиране и директно премине към публикуването. Всеки от двамата вярва в липсата на солидност у на другия - и си затваря очите в името на взаимоизгоден слаб продукт. Когато съществува неформално споразумение за стремеж към ниско качество с взаимна изгода, налице е образец на какономика.

Парадоксалното е, че ако едната от двете страни осигури висококачествен продукт вместо очаквания нискокачествен, другата страна се възмущава от това - като един вид нарушение на взаимното доверие, макар че не го признава открито. В описания пример авторът ще негодува срещу издателя, ако той реши да извърши висококачествено редактиране. Ако издателят в такава ситуация е "достоен за доверие", той би трябвало също да осигури нискокачествена отплата. Обратно на стандартната "дилема на затворника", желанието за повторно взаимодействие с някого е гарантирано само ако той/тя осигурява ниско, а не високо качество.

Какономиката не винаги е нещо лошо. Понякога тя позволява известна негласно договорена отстъпка, която прави живота по-отпускащ за всички. Както ми каза някога един приятел, който реновираше селска къща в Тоскана: "Италианските строители никога не правят това, което обещават - но пък плюсът е, че и те не очакват да им платиш тогава, когато си обещал."

Но основният проблем на какономиката (от древногръцки - икономика на най-лошото) — и причината, поради която тя е толкова трудно за изкореняване колективно безумие, е че всяка нискокачествена размяна на местно ниво поражда равновесие, в което и двете страни са доволни, но всяка от тези размени руши цялостната система в дългосрочен план. Така че заплахата за добрия колективен резултат не идва само от мамещите системата "паразитни консуматори" или от "хищниците", както ни учат масовите социални теории, а и от добре организираните норми на какономиката, които регулират обмяната в негативна насока. Хоросанът на социалната конструкция е не само сътрудничество с положителни резултати: за да разбираме защо животът е скапан, трябва също така да разглеждаме нормите на сътрудничество, целящо локален оптимум за сметка на обща загуба.

Логиката на Ориджи ми напомня за идеите на Ед Йордън отпреди петнадесетина години:

Това, което желае пазарът... е софтуер, който е “достатъчно добър” — т.е. достатъчно евтин, с достатъчно много функции и достъпен достатъчно скоро... и доставен с “достатъчно малко” бъгове. Без нищо изключително, моля; без бъгове, които ще накарат компютъра ми да забие, без бъгове, които ще скапят всички файлове на харддиска. Но ще понеса няколко незначителни бъгове и недоизпипаности в потребителския интерфейс.

На пръв поглед звучи като много правилна мисъл. Но този подход пак има страничен ефект, който се проявява не веднага, а години по-късно.

Въпросът е, че много програмни продукти, радващи се на масово търсене, създадени преди момента, когато тази идея за "достатъчно добър" софтуер е набрала популярност, изглежда не са били с "достатъчно добро", а с "отлично" качество. Но отличното качество струва скъпо, ето защо се е появил и подходът "good enough". Да допуснем, че пазарът приема този подход. Естествено, намират се и отделни бунтовници, които продължават да създават висококачествени продукти. Но връзката между функционалност, качество, срокове и стойност е неумолима; при разработката на продукти не могат да бъдат подобрени всички тези показатели едновременно. По-високото качество изисква или повишение на разходите, или намаляване на функционалността, или удължаване на сроковете. Затова бунтовниците срещу статуквото се оказват губещи в сравнение с тези играчи на пазара, които са възприели подхода "good enough".

Логично, след известно време повечето продукти на пазара губят първоначалното си ниво на качество - естествено не до абсолютната нула. Но се поражда нова, понижена представа какво всъщност представлява качественият продукт. После целият цикъл се повтаря още веднъж - и така нататък. И което е най-неприятният факт - подобни процеси се случват далеч не само в софтуерния бизнес. Замислете се например как функционират редакциите на масмедиите - новината не е задължително да бъде перфектна, само точна и проверена "в степента, в която го позволяват сроковете". Можете да се сетите и сами доколко качествен продукт се ражда от подобен подход... мисля, че като гледаме състоянието на съвременната журналистика, това едва ли изненадва някого.

Стриптийз

2011-02-01T01:26:00.001+02:00

Докато хората бърчат чело над въпросите за смисъла на живота, вселената и всичко останало (ц), мисля да ви позабавлявам с малко стриптийз. Да, знам, малцина от вас харесват съвременния стриптийз. Но кажете ми, не е ли истинско безобразие, когато танцьорката излиза на пилона вече гола? Върху нея има само две лентички, които никак не провокират към действие, наподобяващо окачане върху девствен пояс на скалповете на неуспели любовници, а на практика - просто към банално пъхане на намачкани банкноти в бикините. А аз смятам да ви предложа запомнящ се стриптийз. Не всеки ще издържи до края му. Защото истинският стриптийз е като комунистически преврат - безсмислен и безпощаден.

Просто си представете - излизам пред вас, тоест пред публиката, и започвам да се въртя около пилона. И съм един такъв загорял, мускулест, направо по прашки, които нищо не прикриват. Не, уважаеми зрители, не мисля, че такъв див стриптийз е подходящ за нас. Нека с вас първо просто да разхлабим възела на вратовръзката. Това между другото е същинско начало на безброй безумия. Колко семейства са се сривали заради разхлабения възел на вратовръзката! Колко сърца са били разбити! Колко съдебни дела са били спечелени! Това един мъж да разхлаби вратовръзката си е равностойно на това да пуснеш ротвайлер от повода. А ако освен това си разкопчае и яката на ризата, това беше - дотук, изригването на Везувий ще ви се стори детска игра в сравнение с излялата се навън сексуална енергия. Сега разбирате ли защо до панталоните може и въобще да не се стигне?

Да приемем все пак, че проявявате настойчивост - и искате пълно разголване. Имайте предвид, че когато се стигне до бельото, ще разберете, че целият този стриптийз вече не ви е потребен въобще. При команда "пълно разголване" мъжът ще започне да разкрива пред вас чорапите и душата си. И колкото по-раздърпани са чорапите му, толкова по-дълбоко потапяне в света на мъжките проблеми ви очаква. Ще научите за трудностите на вашия стриптизьор във взаимоотношенията с околния свят, с колегите и колежките, които се присмиват над асиметричността на полукълбата му и му сипват натрошен лед в прашките, с момичетата, които за пореден път не виждат зад същите тези прашки ранимата му душа, и дори с майка му, която се чувства задължена да го угоява с мусака и пържоли, а той не може да ги яде - защото е на диета и непрекъснато ходи на фитнес.

А ако един мъж е достигнал до такива дълбини като чорапите, заедно с тях и душата той ще разкрие пред вас и джобовете на панталоните си. Той самият не влага в това действие някакъв дълбок еротичен смисъл, по-скоро действа на несъзнателно ниво, с някаква част от подкорието на мозъка си осъзнавайки, че за жените това е същинско еротично изпълнение, мощен афродизиак. Обръщането на хастара на джобовете действа на средностатистическата жена по-силно от хардпорно на стар, уморен от самотата тридесет и четиригодишен офисен служител с пикаперски наклонности. Но ако от джобовете му изпадне нещо повече от протрита от пране носна кърпа, ключодържател с мечето-талисман на олимпиадата през 1980 и гребенче с отчупени зъби, незабавно грабвайте мъжа с всички крайници, с които разполагате, и го удържайте до вас колкото можете по-дълго. Защото пред вас стои реализирала се личност, преминала към стриптийза или заради неразбиране на околните, или поради временни затруднения. И с този мъж ще си живеете добре, въпреки малко странния му навик да си носи парите в прашките.

В общи линии смятайте стриптийза за успешен, ако все пак до гащи не се е стигнало. Защото прашките или протритите боксерки с трогателни розови слончета принципно не влияят на усещането за естетическо удоволствие. Защото какво е по-важно за жената от мъж у дома - а дали той е по гащи или без... всъщност какви глупости говоря?! Без! Естествено, че без!

Photo © Michael Hamburg

Усмивка в слушалката

2011-01-30T10:47:00.001+02:00

Photo © skinnykidrobot

Тя се усмихва в слушалката. Сякаш усмивката може да бъде чута. Сякаш тя не е безшумна като слънчевата светлина или паяжината от отразени слънчеви лъчи на дъното на морето. Но тя притиска слушалката към ухото си и се усмихва. Защото знае, че това е всичко, което е потребно в този момент.

В началото той опитваше внимателно, почти свенливо, сякаш докосвайки студената вода с крайчетата на пръстите - първо един разговор на няколко дни, после по вечерите. Но бързо затъна. Още след седмица присъствието й му беше потребно вече толкова често, колкото храната, водата и въздуха.

Той се обаждаше, излизайки от офиса за бутилка вода. Набираше номера, докато чакаше автобуса. Няколко минути поемане на нейния дъх, нейния аромат, нейния свят - като дълго чаканата от зажаднял пушач цигара, след която можеш да се затичаш отново нататък – зареден с радост и желание за живот. До следващия път, когато отново ти е потребен този глас.

Тя се ласкаеше от неговия интерес. От това упорито, натрапчиво желание да говори с нея отново и отново. Но в началото той се тревожеше – а за какво всъщност ще си говорят? Обмисляше евентуални теми, запомняше любопитни новини от телевизията… дори си записваше тук-там нещо - и го слагаше в джоба, като камъчета, които в някой решаващ миг би трябвало да послужат за спасение. Тя се хващаше за тях - заинтригувана, но същевременно повърхностна, желаейки по-бързо да преминат през тях и от осмислените, съдържателни разговори да преминат към простите думички, лекомислената нежност и смях. Той много бързо разбра, че думите му всъщност нямат значение – не в смисъл, че той за нея е празно пространство и мнението му не се взема под внимание; просто и на двамата им беше потребно нещо съвсем различно – не информация, а чиста емоция. Ласкаво, галещо сърцето споделяне, несериозни намеци, шеги за нещо, разбираемо само за тях двамата.

Тя можеше дори и въобще да не говори - просто да остава с него на дистанция един телефонен разговор, да мълчи в слушалката, само от време на време изпускайки като дихание своя лек смях и нежно наивно гукане. Защото той говореше за двама, разказвайки всичко наред – всякакви глупости: как вижда през прозореца на улицата да минава териер в забавна червена дрешка и дори шапка в тона на дрехата, а го разхожда мъж в раздърпан анцуг, а вероятно и двамата ги е обличала една и съща жена; че е видял в Интернет нов концептуален автомобил – за един шофьор, приличащ на летяща чиния на колела; че мъжете в каубойски шапки изглеждат като идиоти и смотаняци, макар като ги нахлузват на главата си, да мечтаят за нещо съвсем друго; че има на света едно безкрайно солено море, където в сезона на дъждовете отгоре се появява тънък пласт вода - и облаците се отразяват в него, а наоколо няма нищо и можеш да си представиш как вървиш по небето; или как снегът отсреща се топи, а синьото небе се блъсва в него като в странно размито огледало.

Понякога той я пита: "Хей! Още ли си тук?" - и тя го успокоява, че естествено, че е тук, с него – с характерния си нежен глас, който той винаги се надява тя да не използва пред никого другиго. И тогава той се откъсва от оглеждането на околния свят и се гмурва в нея, в тишината и полусянката… за кратко, до мига, когато кратката пауза завърши - и го очаква работата, асансьорът, автобусът, или трябва да изсипе почти цялата си заплата на касата.

Тя се усмихва в опустялата слушалка, знаейки, че няма да мине и час, и той пак ще изпита неясно вълнение, стремеж, жажда… усещането, че нещо не му достига… и тя отново ще чуе "Хей! Привет! Толкова ми липсва твоят смях… Това е абстиненция, зависимост, нали?"

За мисленето

2011-01-25T21:05:00.005+02:00

Photo © Spag Photography

Някога в училище се влюбих. Есента на моята 16-та годишнина бе отзнаменувана с това, че настойчиво бягах от часове. Тези две събития чудесно разнообразиха личния ми живот - и донякъде заглушиха интереса ми към ученето, който и без това не изобилстваше.

И ето че в един от редките дни, когато стигнах до гимназията и отидох в час по математика, прекрасната г-жа Поплазарова ми каза нещо невероятно смислено: "В живота алгебрата и геометрията няма да ти вършат работа за нищо. Опитвам се да те науча не да смяташ, а да мислиш."

Тогава не му отдадох особено значение, затова пък сега непрекъснато си го спомням. За мен е крайно важно да умея да си задавам въпроси. Например въпросът "Защо?" неведнъж ме е спасявал от безсмислени действия. Въпросът "Поради каква причина?" помага да проумея как изобщо съм стигнал до такава каша. Понякога се налага да се ровя в себе си дълбоко и настойчиво и да копая в такива говна, каквито не съм и сънувал. Затова пък знам къде ми е користта, къде ми е самолюбието и къде ми е нещо друго. Е, хайде не изчерпателно, за работа върху себе си времето винаги не достига, но поне насоката на собствените си пороци си представям. И, уви, все по-често започвам да си мисля, че пороците са единствената движеща хората сила.

Даже когато правим някому добро — причините за това твърде често са чисто меркантилни. Християнското добро пък е направо с мед да го намажеш. "Ще живея според заповедите и ще попадна в рая или ще се спася". Муахаха. "Ще трепя хора и ще си изкарам достатъчно пари за вила на Бали" е почти същото, само че второто не претендира за титлата "общочовешки морал".

Или например любовта. Да, наистина обичам, но... Всички знаят, че роля в това нещо играят основно хормоните. Обмяна на аромати, отделяне на допамин, окситоцин, фенилетиленамин и други апетитни ендорфини. При взаимност се получава симбиоза, от рода на - мъжът осигурява, жената консумира (или обратното), всички са щастливи. И щастието на брака най-често зависи (не казвам, че винаги, но крайно често) от успешността и комфортността на симбиозното съществуване. Ето ви квинтесенцията на любовта.

Същият този морал - а той иначе е крайно полезно нещо от гледна точка на социума... трябва добре да се разбира, че това е инструмент, а не истина от последна инстанция.

Ей заради такива мои разсъждения ми е трудно да общувам с хора, които насериозно приемат фразата "така е прието". Според мен е важно за оцеляването на един жив организъм да умее критично да анализира външните постъпващи данни. Зъби няма, нокти няма, хрилете ги попиляхме някъде, какво още ни остава?

Понякога ми се иска да изляза на голям, пълен с хора площад, облят от пролетно слънце, по него се разхождат двойки, момичетата вече са с леки поли и палтенца, притискат се към елегантните си кавалери. Някои в ръцете имат захарен памук, балони с формата на сърце, букети от изкуствени полски цветя. Е, иска ми се да изляза на този площад, да застана някъде нависоко, да взема един мегафон като на митинг и силно и ясно да заявя на човечеството: "Абе научете се най-после да мислите сами, да ви е*а майката!"

apt-get install girl

2011-01-10T09:00:00.003+02:00

Photo © cebovi

Разговор на линуксаджии:
— Кофти е без комп...
— Затова пък откриваш, че наоколо има хора.
— Да вървят на майната си, всичките са бъгави, при това повечето още на ниво BIOS.
— Ми много от тях имат грешка в генетичния код, а дезасемблирането му се смята за криминално престъпление.
— Затова пък има специална модификация "жени" — и те имат много смешен порт!
— 0_o
— Към тях можеш да се конектваш. Вярно, много смешна мрежа се получава. И няма как да пуснеш безжична.
— А скоростта каква е?
— О, това е най-смешното! Там има не скорост, а честота. Много е бавно — 0.5 Hz, но в пикови моменти може да стигне 2 GHz, че и по-бързо! Казват, че това е по-весело дори от това да прекомпилираш света.
— Нещо ми се струва, че това са бая скъпи устройства.
— Не особено скъпи. Макар че тук въпросът е такъв — купуваш ги на безценица, ама поддръжката ти излиза майка си и баща си. Впрочем има и опънсорс-реализации, но и там засега не всичко минава гладко.
— А репозиторита няма ли да ми подскажеш?
— Ами локални са. И тук има няколко. Най-бързото репозитори е в Студентски град. Ама там гъмжи от вируси...

Смърт на гийковете

2011-01-05T13:38:00.001+02:00

В Wired Патън Осуалд подхваща прелюбопитна тема (естествено, в типичния си обстоятелствен стил, на няколко страници) на тема "Гийк-културата трябва да се събуди. Време й е да мре". Към нея върви и интересна видео-представа за пост-апокалипсиса:

В първата част на текста най-вече личи страданието му от факта, че попкултурата е попила вътре в себе си гийк-културата. Че и простолюдието вече познава символите от комиксите и цитатите от Monty Python. Не че непременно в това има нещо лошо - или поне аз не съм в състояние да проумея какво точно. Личи инерция, вкопчване в остарелите символи и образи. Не е чак толкова странно, че нещо е станало класика или масова култура за изминалото време, дори си е плюс. Да харесваш нещо само защото не е мейнстрийм - това вече си бие на хипстърия.

Не забелязвайки този преход от гийк-култура към масова култура, той не регистрира и същинската разлика между тях - извън мащабите на публиката или дебелината на книгите. Къде е разликата между потреблението на тези символи, на изходния материал между истинския гийк и обикновения човек? В степента на задълбочаване и нивото на внимание. И реално тази разлика не се е дянала никъде. Простолюдието обича Батман, защото Хийт Леджър си е изиграл добре предсмъртната роля, а за останалото практически не му дреме особено. Обикновеният зрител се примирява с мисълта, че в сюжета има много дупки и въобще не се отнася сериозно към всичко това, тъй като вниманието му винаги е разсеяно и не се замисля над нищо по-дълго от пет минути. Колкото и неприятно да е, все пак си е факт. Освен това, вероятно се е появила и разширила някакъв вид средна класа и сред гийковете. Което също не е лошо. Вероятно най-противно за Осуалд би било да осъзнае, че от тази класа го дели единствено степента на затруднен достъп до любимите аксесоари. Между средния фен на реалити-шоута и любителя на фентъзи няма кой знае колко голяма разлика - и двамата потребяват, подражават, обсъждат. От момента, от който продуктът става удобен за потребление - съответно се потребява повече. Проста и очевидна закономерност. Тениските на тема Star Wars вече ги носят и във фитнеса не защото гийк-културата е мъртва, а защото всичко това вече е на повече от 30 години, това си е един вид кино-аналог на Beatles, или защото наскоро е имало разпродажба на такива тениски в супермаркета. А що се отнася до скоростта на потребление - и там ситуацията е същата. Гийковете гледат филми на кино и вкъщи, докато обикновеният зрител тегли "нещо ново там" и веднага го трие. Гийковете се вкопчват в най-доброто и любимото, простолюдието винаги търси какво ново и по-модно има, и заравя в него старото. Единственият проблем е, че продуктите стават все повече и излизат все по-често, но засега сварваме да удържаме темпото.

В следващата част той говори за културната сингуларност, на практика - "Etewaf: Everything That Ever Was — Available Forever", развивайки идеята, че това ще доведе до а-поп-калипсис. Всичко прекалено скоро става immediately awesome и в Интернет моментално почват да му правят ремонтажи, пародии и прочие. Парадоксално, но пак не е прав - фен-фикшън е имало винаги, видеоклиповете по нищо не се отличават от шегите, които хората са си подхвърляли по приятелски през 80-те години (логично е да е било така - жанрът standup comedy така или иначе оттогава е в стабилен залез). Пак той си задава очевидният въпрос - какво би станало, ако принцеса Лея беше джедай. Само че хората сега съхраняват плакатите, фен-фикшъна, списъците на любимите неща и ако щеш дори размислите си не в собствената си стая или в компания - а ги пускат онлайн. Преувеличен е броят на хората, които биха се интересували от римейкове на дъщерни поредици или кросоувъри на отдавна пенсионирани теми. Всичко това отдавна се прави за нова публика, далеч не за тази, която съхранява всичко в паметта си до последната подробност и гледа "всичко завинаги достъпно някога". Иначе не биха се издънили толкова много ориентирани специално към гийковете проекти - и сполучливи, и недотам. Успехът на филми като "Спайдърмен", "Хари Потър" или "Здрач" в твърде много насоки е просто повторно сработване на същите елементи, които са били сполучливи в други медии - а не само гийк-публиката. Твърде малко продължения печелят повече от оригинала, а новите версии - точно те са преработки и изхвърляне в попкултурата, което по-скоро отлага настъпването на сингуларността. Дори любимите мемове умират. И се възраждат пак. Блокбъстърите сега са повече, но пък се дънят в пъти по-често. Любопитно впрочем, до каква степен това ще повлияе на бизнесмодела на киното. Кризата на свръхпроизводството? Решението ще се намери, така или иначе. Тъй че всички тези прогнози и анализи, въпреки красотата и иронията си все пак са по-скоро в духа на "а през XX век всички ние ще загинем от експоненциалното нарастване на количествата конски тор на улиците". Въпреки това текстът си е сериозен, интересен - и провокира бая размисли именно на тази тема; по всичко изглежда, че все пак наистина попкултурата върви към промяна. Интересно обаче - накъде?

Новогодишна приказка

2011-01-04T17:36:00.003+02:00

Тя винаги знаеше кога той е с нея, а кога с Онази. Тогава той се нахвърляше върху нея, безмилостно и грубо, и се буташе вътре с пламтяща ярост, гръмко поемайки си дъх след всеки удар. Той се сремеше да унищожи своята незаздравяла любов, да я изтрие - до основи, до кръв, да не остане нищо освен разранена кожа, така че остатъците от оказалата се ненужна някога страст да се стекат по нозете като струйки пот. Тя стискаше зъби и търпеше. Боеше се да признае сама пред себе си, че това мъчение й носеше удоволствие, а на него винаги казваше (мълчешком, с поглед), че е било хубаво. Но за него изглежда това нямаше значение.

В нея той се движеше бавно, замислено се вслушваше в промените в дишането й, галеше я безтегловно, с крайчетата на пръстите. Те се превръщаха в облак, издигаха се все по-нагоре, изцяло губейки усет за време, забравяха за мебелите, вещите, завесите наоколо. Пък и наоколо нямаше нищо в този момент. Но като всеки момент – той траеше кратко.

Той старателно избягваше местата, където е бил с Онази. Всичко трябваше да бъде различно. Ново. Друго. Тя също с нищо не напомняше Онази. Абсолютно различна фигура, кафяви, а не сини очи. Сравнително дълга, свободна коса, вместо късата, момчешка прическа. Крехки, почти детски устни – пръхкави и невинни, докато при Онази бяха тънки и долната беше леко издадена напред, тя се притесняваше от това, ако се усетеше, бързаше да я свие, а той обичаше да забива зъби и леко да я захапва, а после да пъхне език между устните и да ги разтвори. Той това и искаше – да промени образа. Но се различаваше естествено не само външността. Нервна, неспокойна, променлива като времето във вятърен ден - и спокойната нега, като в августовска вечер сега. Той не можеше да й прости, че не е Онази - и я обичаше за това, че е различна. Че е такава.

Тя искаше някога да поговори с Онази, но той го искаше дори още повече – за да разбере нещо. За да потрепне нещо в него. Не да сравни – какво тук има за сравняване… нищо общо, две съвсем различни вселени. А и никой не може да бъде по-добър или по-лош от някого, той го разбираше добре – както не може небето преди буря да бъде по-добро или по-лошо от подробната карта на Европа.

Той докосваше с върховете на пръстите, с устни, с език, леко облизвайки, синините, които й беше направил той самият - и изтезавайки себе си, питаше:

- Как изобщо можеш да ме търпиш… аз те измъчвам.
- Обичам те, - отвръщаше тя.
- Как можеш да ме обичаш… толкова те тормозя.
- Обичам те - този, който е с мен. Винаги знам кога си с Нея.

Той сядаше на леглото, машинално разглаждайки гънките върху чаршафите.
- А ако тя никога не ме освободи?
- Тя вече те е освободила, и ти ще се освободиш от нея, - отговаряше тя.

Веднъж той осъзна, че се е нахвърлил върху нея, притиснал я е към стената - така, че й се наложи да протегне ръце пред себе си, за да не се блъска в бетона – не защото иска да я накаже (не нея, естествено, тя за нищо не беше виновна… себе си да накаже), а защото отдавна беше разбрал, че така й харесва.
И въздъхна с облекчение.

Раздаде се свистене и силен гръм. Те извърнаха глави – отвъд прозореца се разтваряха огнени цветя. Всеки от тях вярваше, че сега вече всичко ще бъде различно. Все пак беше Нова Година.

Пътешествие

2010-12-25T23:32:00.002+02:00

Ако ми достигаше смелост, бих отишъл на гарата и бих си купил билет за един точно определен автобус. Вероятно преди година щях да кажа "първият автобус, за където и да е". И нямаше да оставя касиерката да ми предлага различни градове, а просто щях да сложа пръст върху устните си, някъде насред думите "А след десет минути…" и щях да кажа: "За този, който тръгва сега". След това бих заглушил всички звуци с вече отдавна несъществуващия ми дискмен и щях да се насоча към автобуса - за да поздравя шофьора с усмивка, в отговор на неговата уморена усмивка - да изкатеря няколкото стъпала и с полузатворени очи да поема на път.

И едва след като от тръгването са изминали двадесет минути, едва след като мина мястото, където София е задраскана с дебела червена черта, щях да загледна в билета и да видя къде точно отивам.

Нищо обаче вече не е същото. Сега, ако имах достатъчно смелост, бих поел без колебание към един град, за който не зная почти нищо. В крайна сметка почти не съм бил там - а дори в онзи ден, когато за единствен път стъпих там, погледът ми беше другаде. Спомените ми оттам са откъслечни и се свеждат до една градина, един ресторант и няколко улички. И една спирка, спотаила две сърца за около час. Но това ми се струва толкова отдавна, че сякаш въобще не се е случвало - и същевременно все едно е било преди миг.

Интересно е да се окажеш в град, за който не знаеш нищо. Не знаеш кога е основан, не знаеш и колко жители има, разположението на улиците ти е пълна мъгла, не се сещаш за знаменитости оттам, нито за местните легенди. Някак си все едно го създаваш за себе си, с всяка крачка отмествайки мрака на неизвестността. Опипваш с поглед къщите, попиваш камъните и прозорците. Гледаш наоколо с широко отворени очи, и доста повече от това, което виждаш, се побира в душата ти. А как да не разтвориш очи, когато от всички страни те очакват нови улици, нови хора, непознат ритъм. Същинско приключение.

Иска ми се да се спра, да поема дъх – във всеки град ароматът е на нещо специфично, особено - като никъде другаде. Някъде е на морска вода, йод и водорасли, някъде на кафе с кроасан, някъде на тамян и боя, някъде на трамваи и свежи листа. Само нещастните, озлобени редовни минувачи не чувстват нищо - освен бензина и дима от комините.

Бих се огледал първоначално, бих запомнил панорамата, бих я обиколил мислено в кръгове, отбелязвайки си какво ме влече, и бих тръгнал напосоки. Градът би ми се разкривал постепенно, от тези страни, които той самият би пожелал. Когато се разхождаш бавно, спокойно, без специална цел, не тичаш от забележителност към забележителност, старателно чертаейки оптималния маршрут, тогава виждаш доста повече. Може би никога няма да попаднеш при историческата къща-музей на някого си, или при известния паметник, или ще минеш край тях по успоредна уличка, по дворовете... но нима това е по-важно от уличките, където по балконите седят котки, дъвчейки избилото от саксиите мушкато, или мостовете, от които ти е любопитно да гледаш надолу, представяйки си къде ще доплува лодката, ако сега намериш листче хартия, сгънеш го и го пуснеш на вода? Би ми било интересно да поседя в някое улично кафене, да разглеждам минувачите, да нахраня гълъбите...

И накрая да мина край един точно определен прозорец, да изсвиря с уста - и едно безкрайно скъпо ми лице да се подаде от там, засиявайки в усмивка, че ме вижда, без да ме е очаквала. И да изскочи на вратата.

Ех, само да я имах тази смелост да го сторя. И да не й се пречкаха работата, обстоятелствата, парите...

Снежно

2010-12-11T01:30:00.002+02:00

Излизаме на прага. Плътният мрак очаквателно стои на самия ръб на светлото петно. Цари пълна тишина. Удивителна тишина. В тази черна, плъстена тишина, като на празна сцена, осветена от лампите, бавно и тържествено пада снегът.

- Нашата първа зима… - изричам едва доловимо.

И осъзнавам, че зимата съществува, за да бъде преживяна. Време, когато всяка крачка не остава незабелязана – оставя следа... дори ако тя ще бъде заличена след пет минути, но зная, че тя е там, под нозете ни – някъде ме води, и някого е довела при мен. И е непоносимо да гледам гладкия бял лист, разбирайки, че той е толкова девствен, неприкосновен, чист, така че заставам и отмятам глава, може би с надеждата тя да се промъкне и да се притисне в мен. Стоя, вдигнал лице към небето, гледам направените от памук облаци - и дали снежинки падат върху очите ми, или светът се размива в цветни петна, тъй като, без да се усетя, вече имам сълзи в очите, а нея все така я няма…

- Замръзна ли? – питам. – Дай си ръцете тук.

Тя покорно протяга зачервените, наистина поизтръпнали длани, и аз ги грабвам в своите и незабавно ги пъхам в джобовете. Тя няма какво друго да стори, освен да се доближи до мен и да притисне буза до небръснатото ми лице. Ръцете й се топлят в моите джобове, дишам леко върху шията й и галя с пръсти линията на любовта – която се е оказала на точното място… и си мисля, че зимата сближава повече от безгрижното, самодостатъчно лято.

Имаше време, когато много харесвах зимата. Харесваше ми усещането да вървя по улицата, върху попукващия, зърнист сняг, да се приближа до някой непознат вход, да се изправя на пръсти, да се протегна - и с нервен смях (защото естествено знам, че не бива) да откъсна от козирката дълга ледена висулка. Да я захапя, студена, кой знае защо горчива, но невероятно прозрачна и ярка - чувствайки как зъбите ми замръзват, и как тя се топи в устата, нагрявайки се за секунди, вече превърнала се в обикновено парченце лед. Да го търкулна из устата, или да го изплюя в краката си, да продължа напред, да сгреба шепа сняг и да я направя на топка, здраво стискайки я в ръкавиците... защото най-приятното от всичко това е не толкова да маркираш в бяло средата на електрическия стълб, а отървавайки се от снежната топка, да събираш от вълнената си длан ледените парченца, внимавайки да не захапеш и ръкавицата, защото тогава толкова противно скърца по зъбите…

А още е толкова приятно да стегнеш – много здраво – връзките на високите кънки и да крачиш адски неуверено върху изправените, притиснати от обувките крака, докато накрая стигнеш до леда, и там забравиш за всичко, освен дългата линия на плъзгане, когато се плъзгаш колкото можеш на един крак, а после най-накрая поставяш на леда и другия - и след поредица от плавни криви се опитваш да се обърнеш и дори да тръгнеш назад, съвсем леко придвижвайки крака… И още е толкова хубаво да се завърнеш в един момент – на топло, и в началото ти се струва горещо и ужасно задушно, а после развиваш шала, измъкваш се от многобройните дрехи и се усещаш вече съвсем гол, а на масата вече се издига парата от горещата чаша с чай, а леглото те зове беззвучно, а отвъд прозореца кой знае защо вече е настъпил мрак…

Мълчим дълго, после тя повдига поглед. Макар да гледам в далечината, веднага се завръщам при нея, съвсем леко се усмихвам с крайчетата на устните и неочаквано рязко казвам:

- Внимавай!

След миг тя се въргаля в снежната преспа. След минута вече тича подир мен, в движение свивайки снежна топка. След час двамата вече сме в леглото. Отвън вече е абсолютно черно, нечии стъпки попукват по чистия сняг, прокарвайки път – вероятно не нанякъде, а може би към някого… или може би до магазина, за цигари или заветната бутилка… Пред нас е цялата зима – първата ни зима, и ми се иска да я загриза, като снега в детството, на големи хапки, за да свърши по-скоро.

Wikileaks и дипломатическите депеши

2010-11-29T14:13:00.002+02:00

Че Wikileaks се опитват да набутат в ъгъла властите къде ли не, включително в САЩ, надали е тайна за никого. Но това, което започна снощи, е нещо твърде особено - и ми е трудно да преценя как би трябвало да го определя. От една страна, дори интересът на обръгнали на подобни разкрития и отегчени хора като мен е предизвикан, от друга страна - съдържанието на публикуваните материали определено не съдържа крайни сензации. Думите "поверителни документи на държавния департамент на САЩ" звучат апетитно, както и поверителната кореспонденция от посолствата. И документите като подсигуровка са връчени поне на няколко медии в основните европейски страни. Въпросът обаче е - каква е целта на подобна акция?

Ако съпоставим с предните случаи на изнесени документи... тогава ставаше дума за потулени военни престъпления, което беше достатъчно зле. Всичките предоставени документи бяха приписвани на един човек - Брадли Манинг, който поради работата си в военното разузнаване е имал достъп до тях. Тук, доколкото можем да се досетим, става въпрос за дипломатическа кореспонденция, която няма нищо общо с това разузнаване (тя е под отделна юрисдикция почти навсякъде по света), така че източникът просто няма как да бъде същият. Реакцията на Белия дом и Държавния департамент също е малко по-различна, което е обяснимо. Все пак ако досега изнесените факти са се отнасяли преди всичко до войни в затънтени региони, макар и шумно обсъждани от медиите, тук са засегнати държавни интереси и междудържавни контакти, плюс нелицеприятни коментари за видни политически фигури.

Това, което поражда съмнения за произхода на документите, е самото им съдържание. Там присъстват преди всичко свободни определения (естествено непредназначени за чужди очи) на световни политици от страна на американските дипломати, които в рамките на тяхната среда не са нещо необичайно, плюс (непотвърдени) искания от правителствата на страни за определени стъпки. Другото, което би трябвало да предизвика бурна реакция, е функционирането на посолствата на САЩ като мини-разузнавателни центрове, за което те са се отчитали във Вашингтон. Само че практически всеки, живял соца, би трябвало да помни, че това далеч не е тайна, както и че определени постове в посолствата са "узаконено" прикритие на разузнавачи, контактуващи с местна агентура. Това особено се отнася до превърналите се в нарицателно "втори секретар по нещо си", както и до културните аташета. С редки изключения, но като цяло това не е някакъв супер-сюрприз за никого.

Още виждаме описания на срещи на дипломати с колеги - официални и неофициални, както и на пристрастията им, любими ястия, филми, изобщо всичко, което би могло да представлява потенциален интерес за разузнаването, и което в някакъв вид се практикуваше в соца дори и за обикновените хора, които излизаха в чужбина и поддържаха близки контакти с чужденци. Може би за света това да е сензация, но аз имам спомени дори за майка ми, която някога е била разпитвана при единственото си излизане извън соц-страните - до Мароко, с кого е контактувала, какви разговори е водила, наблюдения върху колеги и участници в делегацията и така нататък. Отказът й да доносничи тогава й струваше шанса да замине на работа в Алжир, но май се отплесвам. Мисълта ми е, че под каквато и да е форма, понякога на държавно ниво, понякога недотам, но подобни сведения също се събират от всички, навсякъде. Това не е някакъв виртуозен шпионаж или анализи на противника, просто набиране на данни, които могат да бъдат използвани по-нататък от определени хора в нужния момент.

Селекцията от публикувани документи изглежда старателно подбрана и пресята, така че да не разкрива нищо фатално, но същевременно да предизвика полу-сензация. Това със сигурност не са сведения, просто събрани в определен времеви интервал, а категорично са минали през пресяване от някой орган, който е преценил какво е допустимо да се разкрива и какво - не. Възможно е това да са и самите Wikileaks, но не ми се вярва, те в името на максималната сензационност биха изнесли всичко. Което, доколкото съм параноик по нагласа, ме навежда на една проста мисъл - възможно ли е тази информация да е извадена от хора на високи постове в самата американска администрация, с цел компрометиране на Обама, Държавния департамент, оглавяван от Хилари Клинтън, и като цяло с цел да се предизвикат политически трусове в САЩ?

Разгласата означава, че изтичането на сведения е запушено и вече е без значение дали властите ще се опитват да ровят кой е пуснал духа от бутилката. Във всички случаи, ако зад това стоеше конкретна държава, примерно Русия, тя би използвала тези сведения сама, вместо да ги пуска в публичното пространство. Плюс това, поне от достъпното в момента изглежда, че документацията е старателно пресята, така че да няма катастрофални изтичания на важни сведения. Което подсказва за достъп отвътре - резултат примерно на боричкания за надмощие в рамките на самия Държавен департамент, или в Белия дом. Част от информацията е смислена, точна, донякъде провокационна, но тя не поднася кой знае какви изненади, не казва нищо, за което да не сме се досещали и преди. Поне не и от тази страна на вече падналата желязна завеса.

Отделна подробност е, че за България в тези документи - или поне в този единствен, който в момента е публично достъпен, също не се казва нищо особено ново, там присъстват констатации, които всички ние правим на чашка, у дома, сред приятели, но просто не излизат в масмедиите по обясними причини. Може впоследствие да изникне и нещо, което да не знаем... но, отново, няма особена логика това да се случи. Ако американският посланик е научил нещо, което да предаде във Вашингтон, наистина ли вярвате, че никой в България извън него не го е знаел?

Не знам. Вадете си сами изводите. Но лично за мен остават твърде много неотговорени въпроси в тази история, за да повярвам, че до подобни документи се е добрал прост анализатор в американското военно разузнаване. Не и в такива обеми. Не и с подобна цензура на разкритите факти.

Медиана

2010-11-06T10:37:00.002+02:00

Навеяно от един туит на милото... но разсъжденията в случая се отнасят до самия мен.

Има едно приятен (и доста популярен) аспект с проблемите на възприятието — всеки смята самия себе си за "над средното ниво".

Може би дори с 1%, но над това ниво. Особено неадекватните се смятат за значително над средното ниво.

Ами естествено, всички наоколо са обикновени ~~педерасти~~, а аз — това е нещо друго. Аз съм необикновен. Уникален. Единствен. Няма втори като мен.

Това е като средната дължина на члена от 14 сантиметра и средната продължителност на половия акт от 2 минути, но когото и да попиташ, всички чукат жените с 21-сантиметров член поне по 3 часа нонстоп.

Смешната истина е, че чисто математически всеки втори е под средното ниво.

И на нас, както и на вас, хората, които наистина са над средното ниво, яко им тежи да живеят с това съзнание. А да се избавиш от синдрома на свръхценните идеи е два пъти по-тежко.

Заинтригувани хора вече неведнъж са ми намеквали, че е трябвало в свободното си време да взема да напиша една книга, щото с тоя блог нищо не правя за себе си - и да тръгвам да завоювам света. Или да съм продължал да свиря на китара, щото пред мен Пако де Лусия щял да си изяде дългите нокти от завист.

Е, аз, за съжаление, съм малко по-адекватен от средния човек. Напъвайки се, мога да произведа продукт, който е в някаква степен по-добър от средната температура за болницата, но след това все пак започват да си действат физическите закони - и се оказва, че имам по-ниска от средната мотивация за лансирането на продукта, и добре го осъзнавам.

Има още един смешен проблем - хората, достигнали определено ниво на некомпетентност, са до такава степен некомпетентни, че не са в състояние дори да осмислят собствената си некомпетентност. Оттам впрочем произлизат и всички тези фотографи със сапунерки и богове на фотошопа в аватарите си в социалните мрежи — но всичко това е смехория на битово ниво.

Те наистина просто не разбират.

В професионалната ми и социална сфера съм виждал (по-често, отколкото бих искал) специалисти, които примерно се занимават на определено ниво с журналистика. Или с PR. Или с програмиране, или с администриране, SEO или монетизация на блогърството (кхм, кхм...), които са били неадекватни до такава степен, че дори не са били в състояние да осъзнаят собствената си неадекватност и са се смятали за гурута в областта. Нещо повече, опирайки се на себеподобните си, са успявали да убедят част от тях, че действително са.

Аз просто смятам, че някои мои умения, които при мен са развити малко над средното ниво, сравнително резонно се балансират от умения, които са развити малко под средното ниво, в резултат на което на финала се получава една пълна самодостатъчна нула.

Честно, кажете ми. На вас примерно чете ли ви се книга, написана от пълна нула?

На човек е нужен друг човек, непременно

2010-10-13T21:46:00.001+03:00

За да пие с него нагарчащо кафе от огромни чаши, може даже с домашно направени бисквити или бонбон в блестящо фолио, а после понякога на устните да остават трохички.

За да седи на парапета, отпуснал краката си в дънки и смешни кецове - и да говорите за нещо важно: например за бензиновата дъга в локвите.

За да се обади пет минути след като сте се разделили - и да попита: "Е, как си?". И страшно да се успокои, чувайки в отговор: "Всичко ми е наред".

За да разкаже за това, че на улицата ръми и въобще иде есен, а на село ябълките се развалят, защото няма кой да ги събере… язък.

За да може понякога да се държите да ръце, защото това е много важно: просто да се държите за ръце.

За да оправиш разрошената му прическа, все едно имаш правото да го правиш - и после да осъзнаеш: да, имаш това право.

За да ти се усмихва: не защото е смешно, а защото иска да ти се усмихва и от това му е хубаво.

За да те загръща понякога с одеяло: не, ти можеш и сам, разбира се, но това е нещо съвсем друго - и далеч не е толкова интересно.

За да се вълнува за теб, ако си излязъл без чадър, защото навън е облачно. И ти да се вълнуваш в отговор: и защо той не си е сложил топлия ръчно плетен пуловер, който си му подарил.

За да може, когато му е зле, и на теб също да ти е зле, но не защото ти харесва да ти е зле, а защото на него му е зле - и от това ти става кофти.

За ма може понякога да се нацупиш и да се чувстваш много обиден, а после да се помирите - и да ви стане толкова хубаво на мига…

За да се смее, гледайки как ти пъхтиш, за трети пореден път опитвайки се да си вържеш проклетата вратовръзка така, че единият й край да не е много по-дълъг от другия.

За да намери някое много красиво и нежно цвете, а после да разказва на всички, че заедно сте го намерили - и всички да разберат, че държите един на друг.

За да може дълго-дълго да спорите кой все пак ще изнесе боклука - и въобще да не го изнесете, защото той поначало не ви пречи, а сте спорили за това само защото за всичко останало сте съгласни.

За да може, ако изведнъж оплеска ястието в кухнята, весело да го излееш в тоалетната - и да отидете на ресторант, а после още и да се поразходите, докато не се стъмни, броейки будните прозорци на отсрещните къщи.

За да го гледаш с нежност, когато той прави нещо вкъщи - и много се старае, дори ако няма представа как то се върши.

За да забрави изведнъж да купи мляко, а ти дори и да не се разстроиш - защото всъщност за какво ви е това мляко?

За да тъжиш, когато отдавна не сте се виждали - от цял час, а после да се видите и всичко отново да е наред - дори минувачите да станат някак си по-красиви.

На човек е нужен друг човек, непременно. А иначе защо ни е това небе? И пеперудите, например. И листата. И капките дъжд. И снежинките…

Може би да започнем с ампутации?

2010-10-01T20:17:00.002+03:00

Отдавна съм спрял да дъвча темата за безумията на екологичните активисти, но понякога дори моето търпение изпушва. Просто когато британските активисти, организатори на кампанията 10:10 (убеждаващи хората и организациите да понижат своя "въглероден отпечатък" с 10%) пуснат подобно потресаващо клипче, което със сигурност има за цел да доведе до тотален скандал, ползвайки похватите на вирусната реклама, има нещо наистина неизмеримо сбъркано. По-долу можете да видите въпросното четириминутно пропагандно филмче с участие на различни знаменитости (футболисти, актьори, членове на групата Radiohead), където несъгласните с позицията на климатичните активисти просто ги... взривяват с натискане на червено копче. Видеото е хиляда процента NSFW, честно казано, не мога да ви препоръчам да го гледате и у дома, поне ако вкъщи имате деца:

Изглежда безумно, невероятно, практически невъзможно да възприемеш, че авторите на това... произведение на пропагандното изкуство... са смятали, че подобна кампания би им била от полза. Но по всичко изглежда, че наистина е така. Това не е фалшификация, не е шега, наистина филмът е заснет от самите тях, и те самите не го отричат. Ясно е, че от гледна точка на създателите му това е нещо като шега (?!), която е предназначена да шокира и по този начин да привлече вниманието към проблема. Основателката на организацията 10:10 Фани Армстронг продължава да се майтапи: "Какво да правим с тези, които съвместно излагат на опасност съществуването на всички нас на тази планета? Много ясно, че всъщност не искаме да ги взривяваме - това е просто шега за краткия ни филм, но може би не би било зле да започнем с ампутации?"

Изумително в случая не е това, че климатичните фанатици толкова сляпо вярват в своята религия и толкова ненавиждат каквото и да е несъгласие с нея, че могат да заснемат рекламен филм с подобно съдържание. Това само по себе си е показателно, но то в случая не е основното. Основното, което потриса, е до каква степен те са затънали в слепия си фанатизъм и са се откъснали от това как мислят и възприемат реалността нормалните хора - до такава степен, че искрено са сметнали, че подобен клип би бил успешен инструмент за пропагандиране на тяхната идея; ако ще и да шокира, да предизвика различни реакции, но като цяло да привлече хората. Ето това като че ли е най-интересното. И авторите на филма като че ли в близките дни ще бъдат подложени на доста неприятно за тях изпитание под формата на общественото мнение.

Официално този "мини-филм" трябваше да дебютира публично днес, но за него е написал в аванс Guardian, а подир него темата е поета от други вестници и блогове. В момента медиите и блоговете преливат от негодуващи коментари, включително от хора, които са в "същия лагер" с авторите на клипа. В YouTube оригинално каченият клип вече е недостъпен - сигурно защото създателите му са били адски неприятно изненадани от негативната реакция - но естествено вече е копиран многократно и качен отново.

Сега

2010-09-24T09:51:00.002+03:00

Понякога тя нахлува в живота ти като шумен цигански табор. С песни, танци, весели викове. Дрънчейки на акордеон с пълна сила, с пъстри разноцветни шатри. Празник, феерия, искрящо безумие. Не е нужно да й обясняваш нищо. Тя просто няма кога да те слуша. Тя е дошла да се весели. И сама знае кога да си отиде. Ти дори и няма да успееш да се опомниш, а в твоя дом вече е пусто - и само вятърът свири през цепките на недозатворените прозорци. А още вчера на същото място се въртяха шарени поли, виното се лееше като река - и миришеше на огън и подправки. А сега има само гаснещи въглени. И още тук-там проблясват парченца от паднали лъскави гирлянди. Такава и ще я запомниш. Като порочна циганка, звънтяща със своите евтини гривни, бляскаща с тъмните си очи, мамещи, опиващи, замайващи…

Колкото и да си силен, твърд и ошлайфан от живота, отново обиквайки (и няма значение за кой път и на каква възраст!), ставаш безпомощен, като бебе. И за миг се обновяват всички клетки на организма. И тотално се изтриват рефлексите, отработени с годините, дозакрепени от болка, кръв, разочарование. Ето че буквално преди миг си бил център на вселената. Непоколебим, статичен, като Айфеловата кула. И целият свят се е въртял около теб. А сега…

Сега ти си просто малка клетка върху нечие тяло. Но жива, уязвима, и всички кръвоносни съдове са навън. А ръцете са насреща, а носът е насочен срещу вятъра. В търсене на аромата, единствено важен, даряващ живот. И отново се луташ хаотично в търсене на това родно, топло усещане. И вярваш, безразсъдно вярваш, че този път, този път... е наистина. Този път няма да те подведат. Както майката не би подвела детето си.

А понякога се случва тя да дойде като далечна позната: сластен силует, дама пика, преизпълнена със скръб и молба в погледа: "Стопли ме, опитоми ме - и аз ще бъда твоя до края на дните ти. Ще ти изтегля всичките жили, ще изпия капка по капка кръвта ти, ще ти изям черния дроб. А ти за това ще ме утешаваш, отдавайки ми се изцяло. Ще ме глезиш, ще ми угаждаш, ще ми прислужваш. Не, повече! Още повече! Толкова ми е хубаво да страдам с теб…" Тя ще изпълни всичкото място в твоя дом, в твоя живот, ще измести всичко, което дотогава ти е било скъпо, ще стане твоят свят. Защото само тя знае как трябва да бъде. И знаеш, че няма да можеш да я напуснеш, без той да се срине. Защото всъщност останало ли е нещо в теб, което да не е част от нея?

Послушно вървиш към разтворените ръце, доверчиво усмихвайки се: "Ето ме! Тук съм. И целият съм твой! Вземи ме. Стопли ме. Прегърни…". Чакаш, с цялото си същество. Чакаш нова доза ласка и нежност. Изпитвайки мъките на завършен наркоман. И все пак, кога, кога отново? Защото всъщност не можеш другояче. И ти трябва повече. И по-често. Постоянно!

Растеш. Не, врастваш се. С всичките си пори, клетки, фибри... с всичко. И не можеш да се откъснеш. Дори вече не разбираш къде си ти. Толкова възрастен, самостоятелен. И къде е този нов, толкова потребен ти организъм. А нима всъщност вие един в друг не сте присъствали преди?! И някак сте живели!!! Е, или поне така ви се е струвало…

Най-трудно от всичко е с момичето с доверчивия поглед. Наивно, малко и искрено - до болка. И на всичко се налага да я учиш - да яде, да ходи, да говори. Тя ще ти дарява радост. Както и всичко, в което има частица от теб. И безсънните ви нощи, и възторгът от първите ви победи. При нея всичко е насериозно, всичко е наистина. Просто не може да ти се обърне езикът да кажеш: "Хайде, върви! Късно е. Въобще отдавна ти е време да лягаш да спиш…" Тя с топлата си буза се притиска към ръката: "Моля те, нека остана още малко?". И си отива, но после. Сама, когато дойде времето й. И когато двамата разберете, че е пораснала, че вече нямаш какво да й дадеш, че сега има свой собствен път. Или че ти си твърде стар, твърде уморен. Че може би вече не й е нужно да й сплиташ косите, да й разказваш приказки преди лягане, да я люлееш на люлките…

Сякаш си прикован към апарат за изкуствено дишане. Само че то, изкуственото, всъщност е истинското! Сега. В това единствено ваше сега. Колкото и да продължава то. И, по дяволите, не е важно! Няма значение какво ще стане после. Ако ти просто умееш така. Ако това сега просто го има. Значи… Просто дишай. С пълни гърди. Значи ти си още жив. Животът – той винаги е точно сега.

Това е само твоята любов. Любов-празник, любов-болка, любов-грижа. Както чувстваш, както умееш, както можеш. Ако смогнеш. И ако срещнеш любовта…

Защото всъщност всичко е много просто

2010-09-23T22:10:00.006+03:00

Просто има човек, който точно сега е и изцяло твой. Защо той е твой - и кога това е започнало - няма никакво значение. Защото той е твой. Целият. И абсолютно без да иска нищо. Но!

Ти за нищо на света няма да го удържиш. Колкото и да е твой в това твое сега. Той задължително ще умре. Макар че може би ти ще умреш пръв. Или просто ще ви стане скучно и ще се разотидете. Но въпросът не е в това: напълно така или иначе няма да го удържиш. И той теб също, разбираш ли? Вие съществувате само сега, в този миг. И може би още известно време по-нататък. Но не завинаги! И каквото и заедно да планирате, някой от вас някога със сигурност ще умре. Най-вероятно, и двамата. При това в различен момент. Просто така. Затова…

За какъв, кажете ми, полов орган, постоянно се опитваме да изстискаме един от друг всичко и завинаги?! Обичайте това, което имате до себе си. Именно за това. И докато то е там. Защото всички в крайна сметка рано или късно ще умрат. А точно това сега вече няма да го имате. Защото тъпо сте го пропиляли в преследване на едно или друго. Идиоти, честно…

Тя се събужда, закусва, храни кучето, пише новините... А той просто я обича.

Хората не те следват

2010-09-05T12:22:00.008+03:00

Хората не вървят подир теб, а подир твоите маратонки.

Писането в Twitter не е знак за каквото и да е. Дори и да е знак, той е свръх-неопределен. И ако сортираме хората по такъв признак, в това ще има толкова смисъл, колкото и това да отделяш в специална категория тези, които имат нос. Или член (упс, пардон, феминистките правят точно това, примерът не е твърде сполучлив). Или… сайт. Или блог. (Да, последното е камък в градината на тези, които твърдят, че и има и такова нещо като блогосфера.)

С какво ни помага това осъзнаване? Избавя ни от илюзиите, естествено. В смисъл, че следващия път, когато чуете "това ще бъде интересно на туитъросферата", можете да се посмеете от сърце.

Туитърджиите, колкото и да ви се иска, не са група. И "българските туитърджии" не са група. И което е още по-интересно, тези, които те следят и тези, които ти следиш, също не са група. Освен ако не притежават някакви качества, които нямат директна връзка с Twitter ("дизайнери-фолоуъри", "програмисти-фолоуъри", "админи-фолоуъри", "бизнесмени-фолоуъри" и така нататък).

"Да де, знам го това, не ми казвай очевидности, и какво следва от това?". Ами ето какво. Обръщайки се "към Twitter", ти просто си крещиш в кладенеца, независимо колко голяма е (несъществуващата) армия от "твои читатели". (Именно заради това и тези, които масово фолоуват всеки, имат на практика нулева авторитетност, дори ако "тайфата" им не е съставена изцяло от ботове. Поради това и опитите да се рекламира каквото и да е в Twitter чрез "видни туитърджии" са уникално тъпа идея.)

"Ама чакай, чакай бе! Читателите са си мои, защо в кавички. А това, че не са група — не е толкова важно". Да, ама не. Твоите читатели са толкова тясно сформирана фокус-група (не се дуй, не са се замаяли по теб. Седни си, двойка), колкото не можеш и да си представиш. Те се появяват, намирайки в това, което пишеш, микроскопично парченце вкусничко съдържание. И щом концентрацията на именно този вид съдържание спадне, те: а) просто си отиват; б) остават, но филтрират твоите съобщения - или чрез специални приложения, или автоматично, на ниво подсъзнание.

Хубаво ли ви звучи да сте рупори на специфичен вид съдържание? Ето ви един казус. Представете си съвършения бот, който ви информира за всички отстъпки в магазини за маркови обувки в София - неговото присъствие ще бъде неизмеримо по-полезно от вашето. При това неговата аудитория от фолоуъри ще бъде абсолютно стабилна и неделима група. С един, но същевременно свръх-важен за всички тях общ интерес. Ето ви необоримият плюс: ценното специфично съдържание удържа интересуващите се от него потребители.

А ти… Ти може да навлезеш в запой. Да намериш жената на живота си. Да се изпокараш с жената на живота си за битовизми. Да гледаш смешна (и неимоверно тъпа) комедия или мелодрама… И на мига твоят таймлайн се раздува с откровения, които довеждат читателите до скърцане със зъби и потресен поглед, обърнат към тавана. Да, същия читател, който те е фолоунал, очаквайки обещаните от препоръчалия те туитърджия "забавни лафове". И той естествено не е готов да опознава (условните) дълбини на твоята душа.

Има ли изход? Донякъде. Да се направи някакъв вид категоризатор, който да прави контент-анализ на това, което пишеш, подавайки на читателя не всичко наред, а единствено темите, от които той се интересува, заради които те фолоува. Примерно на база, знам ли, тъпите групи на Twitter. Ако си сложил @acnapyx в група "fun" — ето ти три порции седмично. Ако е "софтуер" или "политика" - веднъж-два пъти в месеца. А говна от рода на лични истории, беснеене по служебни въпроси, любови, споделени дочути парчета — въобще да не получаваш. Проблемът обаче е как да се създаде читаво разпознаване на написаното така, че да не се крепи само на ключови думи и хаштагове.

Защо пиша това? Ами, защото все по-често се питам защо изобщо пиша в Twitter. И има ли въобще смисъл да го правя. Защото редовно виждам неща, които съм шервал, да правят след време втори и трети заход, изведнъж открити самостоятелно от хора, които ме фолоуват - но очевидно просто не четат това, което пиша. Защото на моменти се усещам, че моят таймлайн в туитър напоследък именно по тази причина е станал основно върволица от ретуитове, своеобразен туитър-StumbleUpon. Защото какъв е смисълът да споделям там нещо лично, обмислено, оригинално, което никой няма да прочете? Защо ми е да крещя в кладенец?

Не, няма такова нещо като туитъросфера. Когато примерно на #twitterbloggerbeer от всички, които пряко или непряко познаваш, всъщност можеш да си кажеш няколко думи единствено с трима-четирима души... има нещо сбъркано в цялата идея. Сам сред близки непознати... не, не мисля, че това е моята идея за общност. Социализирането само заради самата идея за социализиране, без някакви допълнителни свързващи фактори, не поражда цялостна група - а само отделни (понякога динамични) молекули от изолирани близки атоми.

Не, няма да си изтрия туитъра, нито ще спра да пиша в него. Но... не се чувствам част от общност, и не възприемам вас, читателите ми (колкото и да сте), като общност. Тук би трябвало да добавя някакъв окончателен, фундаментален извод. Но няма да има такъв. Това е.

Алтруизмът не е на почит?

2010-08-31T16:51:00.007+03:00

Мислех да пиша за отношението към алтруистите (след емблематичното изследване) още снощи, но реших да изчакам колегите да пуснат материала. И нещо ми подсказва, че мнозина ще се извъдят, които ще изтълкуват изследването в стил "Алтруистите не ги обичат и това си е". Нещо повече, със сигурност не един и двама ще заявят: "А, сега загрях защо никъде не съм се удържал на работа повече от половин година! Ами аз съм ебахти алтруиста, а те не го ценят".

Естествено. Причината никога не е в теб. И лайното ти все така мирише на "Шанел №5".

И все пак, въпреки че с някои от тезите там съм съгласен, все пак експериментът, доказващ че "алтруистите ги недолюбват" има една голяма греда в окото.

Също така мнозинството от участниците са заявили, че не желаят да работят занапред и с не-егоистичния колега. Те често са заявявали: "Този човек ме кара да изглеждам лош", или че той нарушава правилата.

Ключовата дума в случая е точно "нарушава правилата".

Защото експериментът е давал избор: или да получиш награда за себе си незабавно, при това със стопроцентен шанс, или да повишиш шанса да получиш абстрактна, отложена награда за цялата група след време (която после ще им се такова мамата как да я разделят помежду си). Тъй че авторът на експеримента очевидно не е успял да създаде осезаема, разбираема и желана награда за "групово" поведение, затова най-изгодната стратегия е изглеждала като "хайде не ставай нагъл - и си ползвай личната изгода".

Ако погледнем на този казус от гледна точка на теорията на игрите - ама наистина, съпоставете наградата "незабавно възнаграждение под формата на ваучъри за храна" с наградата "повишаване на шансовете на групата да получи парично възнаграждение". Груповата награда изначално е поставена като почти нереална, да не кажем отсъстваща.

И подставените алтруисти — което е също показателно, защото кой разумен човек би избрал стратегията на алтруист точно в този експеримент? — вредят на групата, като обезценяват разменната валута, откъдето идва и разбирането за "нарушаване на правилата". (И съответно "кара ме да изглеждам лош" — когато валутата е обезценена, а ти се опитваш да търгуваш по стария курс, ставаш "алчен").

Така че реално в този експеримент "алтруистите", както и "алчните", са нанасяли обективни, а не субективни вреди, просто участниците в експеримента не са могли да го разяснят на експериментаторите, а експериментаторите не са в състояние да преценят достатъчно добре какви резултати са получили.

Искате ли една простичка аналогия, понеже станахме твърде суховато научни? Ами ей ви я на: да вземем която и да е онлайн ролева игра от типа на World of Warcraft. Къде са алтруистите в цялата каша? Ами те са в почти всички поддържащи класове, от типа на лечителите.

От гледна точка на масовия играч лечителят жертва способността си да ~~скъса гъза~~ (пардон, анално да доминира) враговете, което, каквото и да си говорим, е основната цел във всяка онлайн ролева игра - и въобще "да си лечител е скучно занимание", но в замяна на това групата печели ("минава нивото или мисията").

И да, подобно поведение автоматично и категорично се възприема като алтруистично, дори и ако мотивите за него са неразбираеми ("Вижте тук как някакъв идиот доброволно се мъчи да играе като лечител, давайки ми възможност да стана любимия ми ловец"). В резултат на това в онлайн ролевите игри лечителите ги носят направо на ръце, а с тях играят основно мили девойки-алтруистки.

Та ако се върнем към въпросния недоизпипан експеримент, "алтруистичното" поведение тук се възприема като "Я гледайте, тук някакъв идиот, който се опитва да се изкара по-чист от изворна вода, ни осра цялата далавера", тоест все едно той просто се прави на "много нещо" и те кара "да се чувстваш лош" на неговия фон.

Добре де, ще кажете - остава въпросът дали мнението на колектива реално има значение. Ами донякъде има, поне в насоката на ефективната съвместна работа по някаква сериозна задача. Само че докато социопатите-алтруисти блъскат и поемат товара на половината от работата, колективът като цяло не обръща чак такова внимание на факта, че те не извършват нужната кунилингвистика спрямо ръководството и "старите кучета" и не тичат охотно по фирмени купони да се натряскват в компания. А след изчерпването на текущата критична потребност от "копачи", които да бачкат, докато останалите "летци" си чешат оная работа, най-често въпросните социопати-алтруисти биват изритани, тъй като "не се вписват в колектива". Освен ако наистина не са хипер-незаменими. Или не направят компромис със себе си.

Очаквате поука накрая? Е, мисля, че можете да стигнете до нея и сами :D

Парченце лимон

2010-08-29T01:10:00.007+03:00

Чуй ме - не тъжа, не. Просто това е есента. Просто до вчера още цареше уморителната, безкрайна, не побираща се в рамките на разумното жега, а днес… Днес вече шумят листата отвъд прозореца, вятърът и небето… Не, въпросът не е в листата. А виж, небето… То първо чувства, първо знае, известява за всичко първо. И много ми се иска да се дръпна, да се скрия в най-далечния ъгъл - и просто да си помълча. Ама не, слушай, наистина не тъжа. Не. Просто толкова отдавна не съм седял в този далечен ъгъл. Той търпеливо е чакал завръщането ми, покривайки се с паяжини и меланхолично поглеждайки ме. Защото когато е горещо, ти се иска да лежиш, отпуснал ръце, да говориш и да крещиш, да скачаш и със смях да вадиш от хладилника кубчета лед. Ледените кубчета… можеш да ги раздробиш и да им добавиш лимонада - добре знаеш колко вкусно може да бъде това. И небето - то е съвсем друго. В него се отразяват кубчета лед - и понякога ти се струва, че слънцето напомня огромен, зрял, напиращ да се окаже в ръцете ти, лимон. Когато небето е такова - всичко е различно.

Честно, казвам ти - не тъжа, не. Просто когато започва есента, винаги ми е малко неприятно, некомфортно, нервно, че тя вече никога няма да свърши. И никога повече няма да се налага да вадя лед, и лимонът от днес нататък ще бъде само в чая. Защото е невъзможно да пиеш в ъгъла лимонада - някак си дори е несериозно - в ъгъла, пък лимонада. И е почти невъзможно да разговаряш - защото всичко наоколо сякаш е замръзнало на пауза. Всичко се е изплашило - може би и малко, но се е изплашило. Защото е много страшно да си представяш, че никога повече няма да има друго небе, никога повече няма да има кубчета лед, никога…

Не, после всичко ще ти разкажа, непременно. Дълго ще ти разказвам. Тихо ще разказвам, а облаците ще те галят по главата, рошейки косите ти и успокоявайки те. Ще ти разкажа за това колко е хубаво понякога просто тихо да си седиш в ъгъла, как бавно отстъпва страхът, как се връща усещането за движение. Ще ти разказвам дълго - много, много дълго. Но не сега. Но повярвай ми - не тъжа. Не. Това е просто период на тишина. Период, когато трябва за кратко да затаиш дъх, за да започнеш да дишаш после отново - много по-силно отпреди. За да може всеки дъх да бъде такъв… Като небето, което - виж - внезапно стана толкова синьо, че ти се струва, че може да ослепееш… Парченце лимон в чая, като мълчаливо обещание за продължение. Продължение на всичко - разбираш ли ме? Не, не тъжа - просто понякога толкова ми се иска да се дръпна, да поседя в ъгъла и да помълча…

Иска ми се

2010-08-23T21:47:00.005+03:00

Ти си единственият човек, за който искам да харча пари.
И не защото имам твърде много. Просто това, което бих искал да направя за теб, понякога струва твърде скъпо.
Например бих искал да те отведа в Париж. Там ще имаме различни интереси: аз ще гледам улиците и реките, а ти - кафенетата и галериите, и Айфеловата кула. Искам да си наемем етаж във вила (100-200 евро на ден). Искам да палим свещ и да разговаряме, опасявайки се, че няма да се наспим, но пък не можем нищо да направим срещу това, нали? Защото има още толкова неща, които бихме могли да си кажем. Поред да отпиваме от бутилката с алкохол, ти от време на време да мъждиш с цигарата в мрака, а, всъщност ти май напоследък почти не пушиш. Освен след секс.
Понякога да тичаме за чай. И за вино.
Денем да се печем и да плуваме край Сена, а още от време на време да тичаме по делови въпроси, защото понякога цял ден с теб е трудно да мине спокойно. Просто от време на време те прихваща странно настроение - и или тъжиш за нещо, или изгаряш от желание за скандал.
Но, накратко, такова пътуване би ми струвало минимум две-три хиляди евро.
И не бих искал въобще и да се замислям за това ти да плащаш дори и част от това. Защото, първо, нямаш толкова пари. А, второ, все пак това е мое желание - да те отведа в Париж, нали? Не че и ти нямаш това желание, но не това е въпросът.

И да, бих искал да те отведа някъде в нашенския юг - може би Созопол или Ахтопол. Естествено, че ще ти хареса. Даже нещо ще кажеш, и след твоите думи ще видя по нов начин това място. И ти ще се качиш на някоя вишка, а аз... може би няма да се кача.
После ти ще слезеш и оживено ще размахваш ръце, ще говориш на висок глас, ще описваш колко чудесно е било. А аз ще се наслаждавам на твоя глас. И още ще пием минерална вода. На връщане ще ми се иска да ти купя понички и кафе.

Иска ми се да пия с теб коняк. Хубав, стар и скъп коняк, знам, че ще ти хареса. Бих искал да те поканя да отидем в някой хубав ресторант, или да заминем още сега в някое градче в Родопите, където да сме все едно в друг свят - и никой да не ни познава. Искам да те затворя в моя дом - и да ти купувам всичко, което поискаш. За ядене, и не само за ядене. За да усетя повече от твоята радост, която опива и мен.

Да, скъпа моя, моите планове изглеждат наполеонови, и естествено реализацията на е препъва в моето финансово, хммм... неблагополучие. Но това са дреболии. Защото някъде така или иначе ще те отведа. Това ми е адски нужно, защото никога в живота си не съм виждал човек, който толкова да се радва дори на толкова дребни жестове.

Каква история да ви разкажа?

2010-08-20T22:24:00.006+03:00

Изглежда сякаш няма нищо по-лесно от разказването на история. Простичка. Линеен сюжет, без извивки и нечаквани обрати, прост като военен виц. Няма нищо по-просто. Такива истории са милион и още една-две, като двойките, които се целуват на задния ред в киното. А сега малко да поусложним задачата. Нека разкажем проста история за провинциален град. Не провинциално градче, където всичко е толкова скучно, че само по себе си се превръща в чеховска трагедия. Нека разкажем история за няколкохиляден град. Провинциален, средно голям, тромав, с крадлива управа и стари автобуси. С история, паметниците на която приличат на гнили обломки от неподдържани зъби. С герои, от които не са останали дори гробове. И да разкажем история за периферните, спални райони, повече наподобяващи гето. Или да ви разправим за малките хора, които като цяло са доволни от живота си: биричка в петък, водчица в събота, секс веднъж на три седмици, че и под одеялото, само и само да ги остави на мира.

Изглежда сякаш всички истории са еднакви. Геният облича простичкият сюжет за враждата на две семейства в тогата на трагедията и залива олтара на високата литература с кръвта на двама влюбени тийнейджъри. Но декор за това не е Мадан, или примерно Димитровград, декорът е Верона. И изглежда, че не е толкова важна средата, колкото самата идея. Но картината без впечатляващи декорации не се получава. Как можеш да минеш заедно с героите по улици, които не са нищо повече от сив фон? Какво служи на автора за почва, за основа, ако не мащабните архитектурни паметници, самите стъпала на които са свидетели на впечатляващи истории? Докато тук си говорим за обикновен спален крайградски район. Простичка, като пластмасова бутилка с евтино вино, местна бандитска тайфа. Ленива полукриминална история за любовта на Марчето и Киро, които биха могли да бъдат гейове и да се оженят, но са гейове от различни райони. Което означава проблеми и война.

Изглежда като да има изход. Трябва просто да се потопиш в детските спомени. В тях са всички отговори. Или чернота и тлен, ужас и мрак. Или светлина и добро, мед и сладолед по петдесет стотинки във вафлена фунийка. Като че ли всичко е добре, има основа, има обстоятелства. Но тогава сюжетът се получава дребнав. За да разкажеш добра история за провинциално детство в такъв град, в който няма за какво да се заловиш, трябва да спазиш закона за премахването. Да бъдеш като избит зъб, премахнат, нежелателен елемент, да се окажеш в състояние на осъзнаване на загубата на някаква важна част от теб. Накратко, да бъдеш столично парче, което има по-широк поглед върху нещата, по-точен. Да имаш по-добър прицел. А за това ти е необходим столичен блясък. Защото както и да го въртим и сучем, столичният блясък се постига по само един начин - с досаден еднообразен труд. Пък и столицата най-често е само груба шкурка, съдираща от обикновения провинциалист цялата му домашност, мекота, наивност, шлифоваща го до такъв предел, когато се оголват не само зъбите и нервите, но и талантът. И осъзнавайки този факт, става някак глупаво да заплашваш столицата с гръм и жупел, седейки си на трикракото столче някъде в Петърч. Но всъщност си говорихме за историите.

Как да се признаеш в любов на град, който не съществува? Как да изградиш декор, който не е в състояние да нарисува нито един художник и сценограф, колкото и гениален да е той? Може би трябва просто да измислиш една любов, да нарисуваш нещо различно от това, което виждаш всеки ден. Да си мислиш, че има не само настояще, което е сега - и което ще бъде и после, а че бъдещето все пак съществува. Чака. Ти нали си вярвал в него като дете? Е, и то вярва в теб сега. Вярва в твоята история. Вярва, че ще намериш за какво да се заловиш и как да го разкажеш. Важното е преди всичко да започнеш. После бъдещето ще покаже - нужни ли са за твоята история разкошни столични декорации, или ти е достатъчен вход с захабена ключалка и надпис на вратата "Развлечения, позвънете", за да увлечеш читателя.

И все пак - каква история да ви разкажа?

Хората с огледала

2010-08-14T23:59:00.006+03:00

Истината е, че все пак не съм графоман. Напоследък рядко пиша, не хронометрирам битието си, общо взето напоследък не ме вълнуват особено и социалните проблеми. Като цяло мълча, когато съм щастлив. Сгрятите от чашата с горещо кафе ръце не са повод за мен, колкото и да ми се иска да пиша за вълшебството на мига. Сигурно за щастието умело и апетитно могат да напишат други хора, които са по-талантливи - и недотам алчни.

В последните седмици се мяркам тук само епизодично - и най-често когато ми е кофти, когато болката пробива през кожата, прелива от пръстите ми върху клавиатурата и стига до екрана. Еverybody hurts sometimes, но като че ли броят постове при мен с разтворено сърце на показ ме е направил прекалено депресивен и твърде драматичен в очите на някои хора с огледала под мишница.

Човекът с огледало под мишницата не е равнодушна тълпа. Той идва при теб и поставя пред теб това свое огледало. И ти се виждаш в цялата си прелест - в ярката слънчева светлина лицето ти е сиво и бледо, мускулите са ти хилави, тялото ти е провиснало и несъвършено. Виждаш себе си - неправилно живеещ, омачкан, емоционално неуравновесен, понякога пиян, клатушкащ се, почти уродлив - и животът ти започва да ти се струва такъв - пиян, уродлив и клатушкащ се. И това за теб е такъв шок - такова откровение, досещал си се, че може би не всичко ти е наред, но чак пък толкова... а този човек, който е донесъл огледалото, стои близо до теб, елегантен, харизматичен, донесъл ти истината за теб самия - сурова, шибаща те по бузите, но вероятно необходима - и по-добре късно, отколкото никога…

Ти се извръщаш, защото не можеш повече да се гледаш, започва да ти призлява от самия теб, изведнъж обърканият ти разум се хваща за последното, позорно, пулсиращо малко съмнение. Но красивият харизматичен човек, улавяйки в твоя поглед това свенливо съмнение-надежда, се смее гръмко, поклаща глава и казва: не, нищо подобно - напълно и стопроцентово равно е. И внимателно загръщайки огледалото в пърче плат, го поставя отново под мишница. И усмихвайки се, like Jesus to a child, добавя на прощаване: "Постъпвай като мен, постъпвай като мен!". И ти му благодариш за безценния съвет - и въобще за всичко…

Светът е пълен с красиви хора с техните равни огледала - а ти там навсякъде за тях си блед и неуравновесен, как е усещането?

Оттеглих се в пълно офлайн затишие, да не би дори случайно да се погледна. Комфортният режим "само моят свят с един-единствен човек в него" - и нито ред от рийдъра, пълна концентрация върху моята си малка клетка от света. Изключих всички странични дразнители - и сред тях бяхте и вие.

Промените при мен са дълбоки. Не, все така си живея в този град, работя на същото място, дори прическата не съм си променил. Нито човекът до мен е друг - просто всички тези промени стават вътре в мен самия.

Страхът от бъдещето дълго ме караше да се крия в сенките. Страхът от бъдещето, който ме заставяше да мълча, да крия, да пазя части от себе си сякаш затворени в сейф, да бягам, да се доближавам до пропастта и да не скачам, и с времето да съжалявам, че не съм скочил - постепенно всичко това започва да утихва.

Блогът се оказа толкова вторичен за мен, че дори в един момент имаше мисълта въобще да го махна. Все пак, без него тези хора с огледалата нямаше да имат къде да се забавляват.

И все пак... част от вас ми липсваха. Не искам да губя напълно тези, които са ми били интересни, които са ми били близки. Все още дори не съм поглеждал - много ли от вас са останали тук, колко от тях още ме четат. Но за тези, които още са тук… привет. Пак съм тук.

Недоизказаното

2010-08-12T20:07:00.006+03:00

Едно от най-големите заблуждения на убедените моралисти е, че на база лъжа не се гради щастие. Огромно количество щастие се е градило, гради се и ще се гради именно на лъжа. По-скоро не точно на лъжа, а на премълчаване, недоизказаност, недостатъчна информираност... във всеки случай на нещо, което така или иначе може да бъде обединено под твърде вулгаризиращото понятие "нечестност".

Като човек, който обича да бъде краен и който все се надява да ми прощават провокативно-безапелационните тези, даже ще подхвърля и нещо повече: както в основата на всяко голямо богатство се крие престъпление, така и в основата на всяко голямо щастие се крие нечестност. Думата "лъжа" някак си пръстите ми не събират смелост да напишат, черно на бяло. Чак толкова убеден циник не съм, сори :)

Впечатлението ми е, че когато стане дума за откровеност, сработва най-страшният и обиден дисонанс от всички възможни. На този, който е "болезнено откровен" му се струва, че събеседникът му ще оцени огромната степен на неговата откровеност - и взаимоотношенията ще преминат на едно радикално, прямо, директно ниво. Но първият извод, който обикновено си прави събеседникът, е горе-долу следният: "Егати, ако той за такова нещо ми разказва, то какво аджеба има още по-ужасно, което премълчава?". И недоверието се засилва дори още повече.

Не убеждавам никого да лъже. Лъжата поне аз я смятам за нещо крайно противно - и вярвам, че тя с нищо не краси лъжеца. Но май с годините ставам все по-склонен да защитавам тезата, че "премълчаването не е лъжа". Нищо страшно няма да не доизкажете нещо докрай. Или поне аз не смятам, че някакви сериозни ответни удари се полагат от съдбата за такова (скромно) прегрешение. Или може би пък е въпрос на доверие в човека до теб?

Казвам това не за друго, а защото понякога изкушението да говориш напълно искрено, прямо - да наричаш всичко с имената му, става твърде силно. Ако не искате да съжалявате после... сдържайте се. Защото в желанието си да не криете нещата от другия, отваряте такива ями на недоверие, в които ще падате с години. Вчера аз самият сторих нещо, което най-добре се определя с думите "грешка, но все пак правилна грешка". И ако сега не съжалявам... това се дължи единствено на факта, че Тази, която е до мен, се оказа човек с главно Ч.

И понеже от известно време ме човърка въпросът за прошката... И по-скоро за това какво е простимо и до каква степен. Преди време съм водил упорити спорове с радикали и от двете страни, които твърдят, че "всичко се прощава", или "нищо не бива да се прощава". Животът обикновено не е правен в съответствие с крайно отвлечени принципи, така че всъщност хората в такива случаи подхождат към прошката с различни мотиви.

Някои са способни да простят всичко - на тези, които обичат. Други могат да простят всичко, ако разбират, или чувстват, че "нанеслият обида" наистина ги обича. Ако го формулираме по-точно: според вторите всичко е простимо не за човек, който обичаш, а за такъв, който те обича. Малко егоистично ми звучи във втория случай. Но пък не е толкова вманиачаване по собствените емоции и изживявания, колкото е при първите.

Впрочем прощаващите заради любовта към другия и тези, които прощават заради любовта към тях самите, рядко са в състояние да се разберат едни други. И са напълно неспособни да се променят. И кой знае защо си мисля, че и не бива да се опитват да се променят...

Недей

2010-07-30T19:51:00.007+03:00

Само не се влюбвай… Твоята ръка. Моята ръка. Горещи. Парещи. Дръж ме здраво. Защото ще избягам. Дръж ме здраво. Но не се влюбвай. Докато не го сторя аз. Иначе ще избягам. Дръж. Да вървим. Къде? Все едно. Слабост. Малко се боя. Желая. Зная, че и ти. Ръце. Пръсти. Чувстваш ли как се боя от теб? По-близо. Не, още е рано. Още не е моментът. Да отидем там. Отиваме. Дъжд. Буря. А ние отиваме. Да тичаме? Под дърво. Стой. Стой. Почакай. Не. Не, не настоявай. Капки падат върху бузите. Върху пламенното тяло. Върху гърба. Върху раменете. Охлаждащи капки. Ти си гореща. Какъв контраст. Какво блаженство. Каква романтика. Ела по-близо до мен. Стой. Аз сам ще се протегна към теб. През падащата вода. През шума на листата. Като в забавен кадър. Всичко замира. Миг първи. Ето сега. Сега. Първи път. Първи. Шепнешком. Желая. Само не се влюбвай. Устни. Нежно. Нежно. Едва докосвайки се. По-смело. Сега, каквото поискаш. Ако ще и тук, ако ще и сега. Сега не се боя. Взимай. И дръж здраво. За да не избяга. Само не се влюбвай. Дишай. Вдишване. Издишване. Искам да чуя как дишаш. Искам да зная. Ти. И водата. Всичко заедно - да се побъркаш. Гледай ме. Гледай загорялата кожа. Стичащите се капки дъжд. Мокрите коси. Не мисли за нищо. Какво значение има сега. Коя си ти. Кой съм аз. Просто се наслаждавай. Само не се влюбвай. Всичко е мокро. Вода. Буря. Дъжд. Стихия. Ти и аз. Реално. Тревожно. Толкова важно. Да сплетем пръсти. Да сплетем ръце. Да сплетем тела. В тъмнината на нощта. Под сиянието на мълниите. Сред вода и шум от капки. Под музиката на природата. Желаем. Заедно. Обичаме. Живеем. Сега. Под дъжда. После. Мен няма да ме има, но ти ще видиш. Ще излезеш под дъжда и ще почувстваш. Това сплитане на ръцете. Тези звуци. Шепот. Мен. Това блаженство. Това безумие. Предупреждавах те: само не се влюбвай.

Без фанатизъм

2010-06-28T21:10:00.001+03:00

Съществува мнение, че човек преди всичко обича тази музика, която е слушал на младини. Примерно между 16 и 20-годишна възраст. С носталгичен трепет после ще я слуша на 30, 40, 50 - и до края. Блажено притваряйки очи и поклащайки в такт глава, той ще говори на детето си тийнейджър: "ето, синко, това наистина е желязно, мощно е, наистина, чуй, това не е като твоето "туп-туп-туп"…" Детето пък най-вероятно вяло ще отхвърля доводите и снизходително усмихвайки се, ще сумти: "Татко, остави ме на мира, наистина не е лошо, честно, но ще тръгвам…"

Нашите родители са си имали Група №1. Или мястото на №1 са делили 2-3 други Групи. Баща ми например, смятайки Beatles за твърде лигави и мръщейки се на непретенциозносттта на "обикновените момчета от работническата класа", някога е предпочитал подивелия Хендрикс, декадента Морисън и интелектуалците Pink Floyd. В огромната за времето си домашна фонотека е имало още десетина други групи. Част от това е станало и музиката на моето детство, заедно с плочите на Лайза Минели и Сачмо при вуйчо ми - и това беше музиката на моето детство, в която буквално съм расъл. Плочи с песни на братя Аргирови кой знае защо не са се купували в семейството ми.

Както се е полагало на творческата интелигенция в онези времена, родителите ми са хипареели в някаква степен, и голяма част от детството ми премина в една прелестна къщичка на "Иван Асен", където сега е Футболният съюз, в компанията на весели брадати чичковци и пушещи цигара от цигарата, не винаги само с тютюн, какички. Там изпих първите си чаши алкохол, там водих някои от най-важните разговори за живота, там прослушах и немалко неща, които дотогава не бях чувал. Там имаше огромна ръчно скована библиотека, преливаща от странна литература, и столовете никога не достигаха. Презаписваха се магнетофонни ленти и касети, взели се незнайно откъде, гостите разговаряха, смееха се, ядяха и пиеха нещо, понякога танцуваха, пушеха, пееха в съпровод на китари, флегматично се въртяха бобините на невероятно добрия за времето си магнетофон, от колоните, поставени в ъглите на стаята, кънтяха и се разнасяха из стаята легендите на онова време… и апокрифните записи. И понякога пианото се обаждаше под ръцете да стопанката на дома...

Тези, които сега са на 25? Е, тогава вече изборът беше много по-широк. Някои предпочитаха честния пънк, някои се удовлетворяваха с зализаните, все едно току-що излезли от фризьор Бон Джови, някои до дъно затъваха в Дитер Болен. На разположение бяха DM, The Cure, още не сдаващите багажа U2 - и естествено, безумните поп-богове - Мадона и Майкъл Джексън… Billie Jean is not my lover! :)

Когато бях на 13, редовно киснех на купони по съученици, и по квартални компании и мазета, където процъфтяваше пост-пънк стилистиката. Господи, тогава всичко ми се струваше неимоверно прекрасно, мамещо възрастно - и бях убеден, че като порасна, задължително все така ще се обличам и ще се подстригвам. Помня как веднъж се събудих след някакъв купон и разглеждах от леглото плакатите, с които бяха облепени стените. Върху ретината ми завинаги се отпечатаха тъжният маниак Робърт Смит с очертаните с молив очи и черните устни, готично-смешните и все още хлапаци тогава DM в нещо, изглеждащо като садо-мазо кожа, вампирът-албинос Бауи и тук-таме на островчета нежното лице на Милен Фармър.

В осми клас май още слушахме и слънчевите Roxette, а в девети-десети при нас дойде невчесаният чичко Кърт и обяви, че всичко е скапано. И много от нас повярваха, ходехме с мрачни лица и масово ни се мреше. След песимиста Кобейн ни посетиха жизнеутверждаващите Live, енергичните диваци от RHCP и потресаващите изроди Radiohead. А на съседната пейка в огромни обувки и неизмерими шорти присвиваше очи на слънце 2Pac, до който се бяха облегнали сладкогласните бежанци от Fugees.

Като вихър профучаха леко е… екзалтираните Prodigy, за кратко развинтвайки ни главите, оставяйки място по-нататък за по-"възрастните" си събратя-химици и Orb.

По-нататък имаше още. Някъде отгоре прозвуча откровението "God is a DJ", черните магьосници от Бристъл започнаха масирана атака по нас, а странната девойка от Исландия с глас на русалка разтваряше сърцата ни като цветя.

Една от спирките пътувахме с Garbage, следващата - с Лени Кравиц.

Мимолетно, за кратко потъжихме с Korn и се веселяхме с Трент Резнър.

Хармонията в душите ни се запълваше от романтика Моби. Сеансите по релакс се провеждаха от Morcheeba, психоанализата от Recoil. (Или от Coil – комуто каквото е по-близко на душата…)

А после като се почна… Посипаха се всякакви афекс туинове и еймон тобиновци, и купчина всякакви безименни и… айдизми. Понякога скърцахме със зъби, но все пак ги слушахме. Така да се каже, в името на всестранното развитие. Периодът на "великите музикални открития" ми беше някъде между 17 и 24 години, когато систематично потребявах огромно количество нова музикална продукция, четях рецензии, вечно нещо търсех, прекарвах цял куп време в нелегални звукозаписни студиа и музикални магазини, понякога дори просто купувайки диска или касетката заради харесалия ми дизайн на обложката. Сред другото "търпи се" намирах своето "о, ей това е страхотно!". Това, което ми падаше на сърце и тихо и незабелязано се врастваше. Това, което сега ме разва в летните дни, есенните вечери и зимните нощи. Натрупах своя запас.

Сега се отнасям към новата музика като ленив котарак, който лежи на брега на преливаща от риба река - по-далеч от тези, които са с въдиците или саковете, и от време на време отпуска лапа във водата – а ако му попадне някоя рибка, придирчиво ще я огледа; ако му хареса, ще я изяде, ако ли не, ако е твърде дребна, ще я пусне да си плува нататък. Просто не е гладен.

Защо всъщност пиша това? Ами и аз не знам. Като че ли никога не сме имали Група №1. В епоха, когато музиката е прието да се слуша не като отделни изпълнители, а като цели направления…
Или все пак?

Как чета

2010-06-08T21:08:00.006+03:00

Картинка за привличане на вниманието:

Зарекъл се бях, че ако някой ми подхвърли щафетата за четенето, няма да я пропусна. Така че мерси на Катя за жеста - въпреки че ме сварва в леко неподходящ момент, но пък доколкото ме мързи да превеждам, защо не?

Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
A: Принципно не изключвам идеята за ядене и четене едновременно. Поне доскоро така или иначе ядях пред компютъра - и доколкото повечето ми книги чета в електронен вид, няма риск да изцапам нищо. Любимата ми храна за четене? Май нямам такава. Каквото ми се яде в момента, това ще да е. Но пък от известно време по силата на житейски обстоятелства не ям сам - и определено за това време нямам възможност да обръщам внимание на лаптопа.
Но хартиена книга на маса не чета, наистина. В основното училище четях така - и опропастих не една и две книги, например любимия ми Киркегор, с филии с лютеница (срааам, срааам). По въпроса за учебниците обаче няма скрупули. Тях и на хартия бих ги чел, докато ям :D

Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
A: Нещо, което да не ми пречи на възприятието. Кафета и чайове са ОК, кола - също, бира или вино обаче - абсурд. Май най-често нищо не пия. Не спазвам специален ритуал от типа "сега да си налея любимото питие и да отворя книгата" - просто нямам време и сили за подобни церемонии :)

Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
A: Категорично не. В хартиена книга никога не драскам, а в електронна не виждам смисъл, дори анотации не правя. Имам достатъчно силна памет, ако някой пасаж пък ми хареса, си го хвърлям в текстов файл в хранилището за идейки. Има нещо абсурдно в идеята да се дращи по книгата, чак да ме ужасява не, но не ми е особено приятно после да листя надраскана от мен книга. Отново признавам едно изключение - учебници, особено ако вече са ползвани от други. Тогава не ми пука.

Q: Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
A: Приемаме, че за хартиена книга говорим? С листче, най-често. Може и касова бележка, стига да е достатъчно дълга и тясна. Имах по едно време навика да си отбелязвам мястото с фонокарта (някой още помни ли, че имаше и такива неща?), ама от години нямам такава подръка. Прегъването на листа не го смятам за катастрофа, но лично аз предпочитам да не го правя. Отворена книгата мога да оставя, понякога, ако нямам листче подръка - но гледам да не я обръщам с корицата нагоре, докато е отворена (за да не се скапва книжното тяло).
А в електронните книги - имам си читав четец, който обикновено помни къде точно съм спрял, така че просто с пускането му отваря на правилното място.

Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
A: И двете - едното по необходимост, другото за развлечение. Понякога нещата се смесват, де :) Примерно "Психология на влиянието" на Чалдини я четох за кеф, въпреки че е научна. Важното е да ми е любопитно съдържанието, оттам нататък просто се поддавам и нерядко задълбочени научни изследвания са ми по-интересни от художествената литература.

Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
A: О-о-о-о, хайде да не се заблуждаваме. Аз съм от онзи тип ужасни читатели, които като хванат книгата, не я пускат, докато не я прочетат или докато до такава степен не им се доспи, че да не мога да възприемам повече. Или докато се отегча до степен просто да загубя интерес. Случвало ми се е да не спя по цели нощи, само и само да допрочета нещо, което ме е "зарибило".

Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?
A: Мога, макар че често по-късно се връщам - ако все пак виждам, че зад очевидните недостатъци в изказа или стила се крие някакво реално съдържание. Някои книги така съм ги чел на големи паузи, с по няколко изоставяния, пък накрая ми станаха особено любими. Класически образец е "Майсторът и Маргарита", която май съм я захвърлял три или четири пъти, но като я дочетох, изведнъж ми се прииска още веднъж да я изчета цялата.

Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?
A: Понякога, макар че общо взето е рядко. Пък и грамотните книги поне преди имаха приятния навик да изнасят смятаните за непознати думи с бележка под черта... Като се замисля, това май е имало особено голяма роля за общата ми култура сега.

Q: Какво четеш в момента?
A: Единият от томовете на Джордж Мартин от серията "Песен за огън и лед". Понеже лесно ме отегчава, го разнообразявам с "Ако в зимна нощ някой пътник" на Калвино. Всъщност и двете са ми сравнително скучни, но някак си още не мога да се навия да ги зарежа.

Q: Коя е последната книга, която си купи?
A: Сборник с произведения на Уилям Голдинг, който се оказа после, че вече имам.

Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
A: Както вероятно вече поясних по-горе, ако ми доскучее нещо, гледам да си отдъхвам от него с друго. Пък и примерно не виждам нищо чудно в това да комбинирам едно научно с едно художествено, внася приятно разнообразие :)

Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?
A: Да, вкъщи, в леглото, по възможност на здрачаване, макар че чета навсякъде, стига да имам време и да не съм зает с друго.

Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
A: Все ми е едно - макар че досега май не съм попадал на читава сериозна поредица, някак си прекалено база за сравнение има между отделните книги от серията; но пък имам кофти навика да подкарам наред някой писател и да не го пусна, докато не открия всичко негово - и после да си кажа "егати, как е възможно да съм толкова смотан, всъщност по-голямата част от книгите му са еднообразни" :)

Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
A: Чак на всички не. Имам си един определен кръг от автори, които харесвам - и които смятам, че никому не би навредило да ги изчете, но чак на всички е прекалена генерализация. Пък и малко от приятелите ми се вслушват в моите препоръки, а и не са чак толкова книжни плъхове ;)

Q: Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
A: По автор, обикновено. Макар че, като се замисля, от толкова отдавна чета основно в електронен вид, че просто не си и представям друго организиране, освен в папки с името на автора.

Нямам идея кой вече е отговарял на тази щафета, така че ще карам наслуки. Бих се радвал на отговор как четат Лидия (да се възползвам от случая да й честитя!), Гери, Ива и Марио. Ако обаче нямате време, не ви се занимава да пишете, или просто точно това не ви се споделя, естествено, няма да се разсърдя.