понеделник, август 28, 2017

Music to Make Love to Your Old Lady By

Група приятели-музиканти, които досега ми бяха непознати (с изключение на Майк Патън), но сега имам намерението да изслушам всичко, което са правили, са се събрали като своеобразна мета-супергрупа и са записали един-единствен албум, наречен Lovage: Music to Make Love to Your Old Lady By. Направили са го още през 2001, така че може би всички вече са наясно с това, и аз идвам на партито с шестнайсет години закъснение.


Трип-хоп стилистиката прави тази музика идеална за правене на любов с вашата Old Lady By, ако успеете да игнорирате факта, че целият албум е самопародия на целия жанр.

Нивото на пародия напомня Lazlow в GTA: Vice City, където реални песни от определен жанр са разредени с коментари на диджей, създавайки напълно реална, но гротескна картина.

Примерно в песента Herbs, Good Hygiene and Socks се пее за венерически болести и колко често трябва да си сменяш чорапите. А в Lies and Alibis се пее, естествено, за лъжи и алибита, като всичкият текст на песента се състои от три думи — както и бихте предположили, "lies and alibis", повтаряни нонстоп. Текстовете така или иначе никога не са били силна страна на трип-хопа, wink wink (поздрав, Hooverphonic!), но от друга — абе вие наистина ли сте готови да правите любов на фона на Lies and Alibis?

Как да проверите, мисля, се досещате и сами: ако ви се получи да правите любов на фона на този албум, то мацката (най-малкото) не разбира английски (или ирония). Ако не ви се получи, сте намерили истинско съкровище, така че в никакъв случай не я чукайте, а се женете и правете деца.

неделя, юли 23, 2017

Привързаност


Напоследък установявам, че с хората ми е… скучно. Формулировката “скучно ми е с тях, защото ми се струва, че знам всичко” е по-разбираема за повечето, но същевремено е и крайно неточна.

По отношение на много неща, дори и да не знам точните “термини”, усещането ми често е като да се намирам сред деца в 3-4 клас. Децата наоколо говорят за някакви банални глупости, а аз усещам единствено самота.

Какво се прави в такива случаи?

Възможните решения на проблема са няколко.

Първо

Може да започнеш да мразиш всички, да се чувстваш като непризнат гений, да се заяждаш в коментари под постове, да ехидничиш и да проявяваш агресия по всякакви начини. Приблизително пак там се позиционира и вариантът “да теглиш черта на хората и обществото и да станеш отшелник”.

И в това “решение” можеш да си останеш задълго, ако нямаш досег с чувствата си, ако ~хората те дразнят~, но изобщо не разбираш защо. “Защото са тъпанари, защо”.

Така де, няма и съмнения в това. Тъпанари са си. Тоест наистина, естествено, че са тъпанари, но това няма нищо общо с конкретния проблем. Внимание, спойлер: вече уточних, че проблемът е самотата. И следва рационализацията “с тъпанари не общувам, затова и съм самотен”. Но има едно голямо “но”.

Второ

Можеш да признаеш пред себе си, че не всички хора са тъпанари и да започнеш да търсиш умни хора, които знаят нещо, което ти не знаеш. Това е солидна стъпка напред по отношение на първия вариант. Защото например — отново спойлери — може да разбереш, че въпросът далеч не е само в интелекта. Но да допуснем все пак, че е там. Критерият за “подходящост” на хората в такъв случай е IQ-то им и новостта, а главното взаимодействие — обменът на нещо ново. “Кажи ми нещо, което не зная”.

Затова например е приятно да прекарваш време с хора, които са по-възрастни от теб, и е разбираема обратната ситуация — когато си намираш протеже.

Още един критерий несъмнено е издържането на някакъв тест. Например човекът ще ми пасне, ако разбере всички мои бъзици. Или ако може да ме изтърпи. Или е чел същите книги, които и аз. Оф, това вече става опасно близко до “търся си близнак”.

Вторият вариант е по-добър от първия, но остава любопитството с какви глупости се занимават хората, когато не обменят нова информация.

Трето

Третият вариант засега е недостатъчно изучен от науката. Но ето какво до момента съм успял да изясня:

Това е чувство, което изпитваш към места и неща, които ти самият си избрал.
Това е чувството, което си изпитал към първото си куче или котка, преди тя да умре.

Как да го наречем?

Някаква вътрешна топлота.

Обикновено цари студ, а тук — топлота.


Естествено, това не е “любов” — според Фром любовта е “активен интерес към живота и развитието на този, който обичаме”.

Добре. Да бъде просто “топлота”. Или дори “привързаност”.

Е, оказва се, че това чувство можело и хората да го изпитват по отношение на други хора.

Wait, let it sink in.

Как го правят — нямам никаква представа.

Има три хипотези.

  1. “На мен нещо не ми е наред”. Не си заслужил, groznius si malkos, не ти е писано.
  2. “На тях нещо не им е наред”. Същото “всички те са тъпанари”.
  3. “Нещо в комуникацията и отношенията ни не е наред”.

“Да обичаш — значи да искаш да докосваш” (приписва се на Станиславски). “Никой не ме обича” в този случай е именно “никой не ме докосва, никой не го ебе за мен, кво става с мен, не ги касае”. Което всъщност е опасно близо до “нищо не ме касае”, което както знаем е взаимен процес (“Don't let yourself get attached to anything you are not willing to walk out on in 30 seconds flat”).

И пак стигаме до същото.

Но да се върнем към котенцата, кученцата, вещите и местата.

Имах натрапчивата идея да посетя стаята в блока в Студентски град, където съм ходил бая дълго преди години. Естествено, там сега живеят съвсем непознати хора. Да вляза, да кажа “тук са минали години от живота ми”? Ако доразвия мисълта си — да си вкарам в bucket list-а всички места, които са ми свързани с много спомени. Асмата на “Горнобанско шосе”. Тераската върху гаражите край Морската градина. Балкончето с изглед към големия двор край Перловската река. Там също май вече живеят други хора? “Градовете ще ни надживеят всичките” — като отговор на въпроса “как и защо с градовете се градят отношения?”.

“Хората са шумни и смъртни”, ако търсим разликата.

По въпроса със смъртността не можем да направим нищо, така че да преминем към шумността.

Според хипотезата ми привързаност се изгражда с времето, в рамките на което ти и обектът на привързаността ти сте в досег.

Направо си проси употребата на английското exposure. Оттам и being exposed и времето, в което нещо влияе на друго нещо (“a laying open or subjecting to the action or influence of something”). В българския има “експозиция” (в музея и фотографията), във фотографията експозицията е време и процес, в което върху светлочувствителния елемент пада светлина, като оставя отпечатък.

Exposure, because imprinting. That’s why.

Пак тук е мястото на една хипотеза за устата. В “Пътеводителят на галактическия стопаджия” пришълецът от друга планета си мисли, че хората толкова много говорят, защото се страхуват устата им да не се слепнат. Другата му идея, по-хуманна (или може би обратното?) — ако цитирам: “Ако не мърдат постоянно устните си, мозъците на човешките същества започват да работят”.

Та хипотезата ми бие приблизително в същото: общувайки, хората не създават контент. Те не “обменят информация” и не казват нищо важно, или полезно, или дори осмислено.

Когато кучетата лаят нощем, предават ли те някаква важна информация? Или просто “Аз съм тук, а вие? О, и вие сте тук, супер!”.

Жабите в блатото, квакайки, ~привличат самки~. “Аз съм тук! Ето ме! Готов за чифтосване”. Тук съм, cogito.

В понятията на exposure, те просто увеличават времето, в рамките на което се изгражда тази привързаност. Тоест хората разговарят основно за да може у околните да се създава усещането, че те не са празно място. Ей, тук има някой! Я да се привържем към него.

Когато двама души дълго разговарят (или просто взаимодействат) един с друг, те си стават близки. Съдържанието на разговора не е толкова важно.


Тази хипотеза ни е нужна не за да обиждаме хората, а за да оправдаем някак не-хората. Да приемем, че имаме човек с увреждане на привързаността. Да приемем, че той не се привързва към хората. Тогава всичкото социално квакане ще се възприема от него като празни дрънканици.

А не-празни дрънканици би било нещо “информативно” (ако при този човек е нарушена емоционалната сфера) или нещо много дълбоко и лично (ако не е нарушена), което се споделя само с близките хора.

И така, при запознанство от новия човек бързо ти доскучнява, тъй като той упорито не спира да “дрънка глупости” и не преминава към “нормални разговори”. А да “дрънка глупости” той не спира, защото му е нужно време, за да свикне с теб и да се “отпусне”. Демек exposure.

“I bond fast. Time is an illusion”.

“Смятам този човек за близък от днешния ден”, — мога да кажа аз, и да го направя. Не знам как.

Струва ми се обаче, че други начини да го правя при мен не работят. Например не мога да си позволя (защо и как е съвсем отделен въпрос) да се привързвам към човека “по естествен път”, но умея да изграждам близост (и да я разграждам).

Някои хора може да заподозрат, че това не е истинска близост и привързаност, тъй като е “твърде бързо”. Или примерно има хора, които бързо се влюбват в мечтата си, “измислят си всякакви неща”, а после се разочароват. Това е друго — търсене на спасител в другия, мисия да откриеш идеалната цица. Ние обаче си знаем, че спасението е невъзможно. Death is the most certain possibility (Хайдегер).

Може да се каже, че умея да градя близост, но не разбирам напълно привързаността. Което потриса “обикновените” хора, защото е по-лошо и от необвързващ секс.

Което ме води към текущия проблем. Как да търпиш човека, докато той свикне с теб? “Как да търпиш една жена 15 години, докато тя най-после се отпусне и стане човек?”.

Или, ако се върнем към началото и го погледнем с нови очи, разбираме, че не “тъпите хора говорят глупости”, а просто “хората дружат”.

Поддържат връзки, ква-ква, и това е всичко.

А ти просто завиждаш!

вторник, юли 18, 2017

Give a Sign


If you're suffering, it's because you're telling yourself a story that isn't true, but you believe it.

Имам потресаваща по безполезността си дарба. Всеки ден, в някакви случайни моменти, се прехвърлям в алтернативна реалност, като го правя толкова сръчно, че дори аз самият не го забелязвам. Рисувам си колоритни образи, които естествено нямат нищо общо с реалността, но аз все пак вярвам в тях, все едно те наистина са реални. Но за да стане ясно за какво говоря, хайде да започна по-отдалеч.



В отношенията с противоположния пол винаги съм се опитвал нищо да не правя "просто ей така". Още от първото обаждане на първото момиче, което поканих на среща за първи път.

Сегашното поколение на Google не може въобще да си представи какъв късмет има. Тогава нямах в арсенала си социалки, нямах дори шибаните есемеси. Не можеше, прикривайки се зад монитора, спокойно и методично да сондираш почвата, без да произнесеш на глас нито дума, без риск да изръсиш някоя глупост, без да се боиш да не изглеждаш натрапчив. Налагаше се да набираш с треперещи от вълнение пръсти шест цифри, след което да чуеш груб мъжки глас от другата страна на слушалката. “Ало, може ли Т. на телефона?” “Привет, айде да излезем?” “Чудесно, айде на Царевец в седем?”

Или когато, мъртвопиян, записвах на салфетка телефона на момиче в клуба, на сутринта нямах никакъв шанс да проверя струва ли си да ѝ звъня, защото не можех да си спомня как е изглеждала, че и името не помнех, защото бях пропуснал да го запиша. Никакви инстаграми, и — опази боже — селфита във фейсбуци, за да оценя подобаващо кандидатката. Впрочем имаше и насрещен плюс — момичето също не можеше да бъде сигурно коя от вчерашните пиянски мутри ѝ звъни, така че шансовете се изравняваха. Но се отплесвам, не за това ставаше дума всъщност.

Тогава, преди за първи път да набера заветния телефонен номер, който помня и до този момент, пуснах като фон “She” достатъчно силно, за да се чува “Me, I'll take her laughter and her tears / And make them all my souvenirs”. Така че да се чува точно в този момент, когато я канех на среща. Защо? Един дявол знае. “May be my treasure or the price I have to pay”, вероятно.

Оттогава десетки, стотици, може би хиляди дреболии са съпътствали всяка моя стъпка. Понякога съм оставял непретенциозни съобщенийца на страници на книги, които съм подарявал, пускал съм песни “с послание”, оставял съм цветя пред врати, рисувал съм върху снега. Във всеки жест са се крили многобройни знаци и символи, и съм очаквал тези, за които всичко това се е правило, да ги прочетат.

Днес нищо не се е променило. И скрити признания в някоя и друга книга, и специалните песни, и случайните подаръци, всичко това си остава част от мен. Музиката в клипове, които съм монтирал преди години, видеа в презентации на съвсем скучни теми. Ако щете, почти няма постове в този блог, които да са писани просто ей така. И подбраните тук илюстрации и песни също не са случайни, разбира се. Нужно ми е адски много време, за да наситя всеки пост тук с количеството дребни детайли, което е приемливо за мен. Затова и пиша рядко. Но всичко това са обичайни дреболии. Не че не достигам нови върхове на безумието, но това е тема за съвсем друг пост.

Майната му, че всички тези красиви, хаотични и често наивни символи и знаци са се разчитали в най-добрия случай в една трета от случаите. Това никога не ме е спирало, не ме спира и няма да ме спира. Не в това е проблемът.

Проблемът е в това, че практически винаги подсъзнателно очаквам подобни постъпки от тези, чиито имена изведнъж са станали за мен нещо повече от просто набор от букви.

Преди съм чакал звука от потракване на токове зад гърба ми, когато, изпращайки я до тях, съм се връщал към къщи. Или съм седял половин час на пейките пред входа на блока ѝ, в очакване тя да забележи и да слезе да ме целуне още веднъж.

Сега, когато примерно се озовавам на гарата, се пренасям в паралелен свят, в която тя решава да ме изненада. Защото именно това бих направил сега. Заглеждам се в лицата на хората насреща, с надеждата да ме очаква изненада. Защото съм устройвал такива неочаквани посрещания. Когато се качвам по стълбите, някъде в периферията на съзнанието си очаквам да видя неочаквано нейната усмивка. С подобен трепет поглеждам към хладилника, с копнежа нещо да се крие под магнитчетата върху него.

Търся послания във всичко, във всякакви нови снимки, статуси, в шибаните съобщения. И, естествено, в музиката.

Няколко пъти, когато неочаквано съм бил изненадван по такъв начин, в секундите преди това съм успявал да се пренеса в тази паралелна вселена.

Вероятно разбирате накъде бия. Всеки път измислям някакви дреболии, романтични глупости, които да са присъщи само на мен. Виждам ситуациите така, както аз бих постъпил на мястото на човека срещу мен. Представям си себе си във връзка със самия себе си.



При това положение надали ще има изненадани, че разочарованията от реалността ме преследват почти на всяка крачка. Но не мога да виня за това никой, освен самия себе си. Аз съм си виновен, че измислям тези приказки, само аз съм виновен, че си позволявам да не пазя сили for the swim back, да скачам от скалата в бездната на паралелните светове, където всичко е различно. Глупаво е да се сърдиш на някой за това, че не ти е прочел мислите. Винаги ми се струва, че ако дам пример как може да бъде, ако предложа правила на играта, човекът отсреща ще разбере. Понякога е сработвало, но рядко. Хората в основната си част се боят да застанат голи на площада.

Макар че, както ми подсказва опитът, всеки си има своите приказки и своите паралелни светове. Цялата разлика между нормалните хора и шантавите като мен е в това, че те не се опитват да превръщат мечтите в реалност. Те просто консумират това, което им дават.

събота, януари 07, 2017

Трето ниво


- Да, заповядайте, седнете. Свободно е. Кафе ли? Да, с удоволствие. Не успях да закуся. Да, по време на полета ще дадат кафе, знам. Но тук е по-хубаво. Тук като цяло е хубаво. Защо да е неуютно? Ами да, нито тук, нито там. Прекрасно е така. При вас това се нарича “вкъщи”, знам. Не, не кафенето на летището, естествено, че не. Това чувство.

- Не, не половинката ми ме изпращаше. Много сте наблюдателен. Да, и аз ви забелязах. Не, любим човек. Чудесен човек. Разделихме се днес, всъщност. Не, не за седмица. Завинаги. Но още не го знае.

- Нищо не се е случило, просто дойде моментът. Ние винаги сами знаем кога е настъпил моментът. И можем сами да решаваме. Тези, които са на първо или на второ ниво - те нищо не решават. Аз съм на трето, ние можем.

- Трудно е за обясняване. Наистина ли ви е интересно? Разбирате ли, ние не сме като всички други. Умеем едно нещо, нещо много важно. Можем да правим така, че човекът да се чувства така, както винаги е искал да се чувства. Неразбираемо ли звучи?

- Ето вие, например, искате да се чувствате сякаш сте най-добрият? Че ви обичат и никога няма да ви изоставят? Че вече не сте сам, че повече не се налага никъде да бягате, че сте дошли където сте искали? При вас това се нарича - “аз съм вкъщи”. Като в ръцете на мама? Може и така да се каже.

- Ами, това го има у нас. Не, не са ни учили, такива се раждаме. Просто ние сме създадени за това. Ето вижте, в телефона си имам фенерче. Включвам го и го насочвам към вас. И вие се оказвате в това... поле? в този лъч? И в него сте съвсем различен, и за вас всичко е съвсем различно. Такова, каквото сте искали. Горе-долу така работи, но не е в телефона. А вътре в мен.

- Аз съм трето ниво, мога да го изключвам. Страхотно е. Така имам заряд за няколко души. Първо ниво не могат така, те се включват само веднъж и това е. Докато не се изчерпат. И лъчът им е по-слаб. А на десето въобще нито да се включваш, нито да се изключваш не е нужно, то само си грее на всички страни, залива всички наоколо. Но такъв е имало досега само един.

- Малко сме, да. И малцина знаят за нас. Не, не е тайна. Просто - защо? Не, мерси, вино не искам, още едно кафе, моля.

- Не, никой не ми посочва, сам избирам. Не знам. Някак си виждам на кой има нужда да му дадеш. Не, реално всички имат нужда, но не мога да се разкъсам, така че да има за всички. И без това нямам чак толкова много в себе си, трето ниво съм, не пето. Просто виждам. Гледам човека и виждам какъв ще стане, ако го заредя със себе си. А стават просто поразителни! Такива, каквито трябва. И после, когато всичко приключи, са други завинаги.

- Естествено, че не разбират. Защо им е? Те си мислят, че просто най-после им е провървяло. После изобщо нищо не мислят, просто живеят. Не, естествено, че не го ценят. На нас това не ни е нужно. Ние не изпитваме глад. Защо ни е хляб, ако ние самите сме хляб?

- О, това много рядко се случва. Такива съвпадения са почти невъзможни. Но ми харесва, че помислихте за това. И аз често съм мислил за това. Имах една любима. Прекрасен човек. Аз я избрах. Или поне така си мислех. Но с нея нещо не беше както трябва. Прегръщах я и не можех нищо да направя. Просто се залепвах за нея и лежах като в топла вана. И да се откъсвам от нея беше като да излезеш от гореща вана на студа навън. Сякаш са те изключили от система. Така разбрах, че и тя е от нашите.

- Не, това не може, не. Не сме създадени за това.

- Не, мерси. Ще се оправя, нямам багаж. Никой не ме посреща. Още не е време за това.

- Не, и това не. Вече казах - още не е време за това.

вторник, декември 13, 2016

Знаци и суеверия


Когато една жена я сполети любовта, не ѝ идва наум да търси някакви признаци дали наистина е така, защото това няма как да го сбъркаш с нещо друго.

Първо, повишава се общият тонус. Тя започва да подскача като млада кобилка и да извърта глава без остеохондрози. Светът наоколо ѝ се вижда не просто годен за обитаване, а дори нелишен от чар. Освен това тя започва да си похапва добре, което също се отразява добре на самочувствието. Заради това жената стига до извода, че в живота ѝ се е случило нещо приятно, а от приятните неща познава най-вече влюбването - тоест би трябвало да е то, така де.

Вторият симптом е в това, че жената започва много да мисли. Околното пространство се изпълва със знаци и символи - локвата кой знае защо е нашарена от ивици от бензин, враната не случайно е кацнала на кашпата, а колата е затрупана от сняг очевидно не просто ей така, а поради някакъв дълбок смисъл. Всички тези послания имат нужда от разшифроване, така че понякога буквално няма кога жената да си седне на задника. Оптиката също се променя в посока художествено преувеличение. Салатата има отблясък на оникс и нюанси на аквамарин, което несъмнено означава, е всичко ще е чудесно и щастието съществува.

Мъжът, провокирал това умствено разстройство, на този етап не се подлага на никакъв анализ и се описва с икономичната формула "страхотен е". В крайна сметка жената не е враг на самата себе си. Първо, тя се опасява да не пропъди очарованието. Второ, всичките ѝ сили отиват за съзерцание на ониксово-аквамариновата салата и няма как да се разкъсва между няколко неща. Ако се превключи на съзерцание на любимия, зрителният ефект е същият като със салатата - няма значение какво е това, но господи, колко е красиво.

Ако любимият не успее да се изнесе своевременно от пейзажа, любовта получава въплъщение, да не кажем развитие. То се изразява в това, че любимият се внедрява в жизненото пространство, изтласквайки от него ониксово-аквамариновата салата и други възвишени впечатления, и след известно време накъдето и да погледнеш, навсякъде виждаш него. Тази промяна на ландшафта обикновено е малко неочаквана за жената. Тя вече се е настроила да се любува на цветовете на сакурата, а изведнъж вместо сакура някакви такива други неща.

Попаднал неочаквано на фокус, любимият предизвиква у жената нов изблик на интелектуална активност, и сега тази активност е от съвсем друг род. В зората на отношенията всяко глухарче ѝ е вещаело щастие, което душата не може да побере, и избраникът във връзка с това се е приемал само като общи очертания. Сега, когато фигурата на избраника е застанала с целия си гигантски ръст отсреща на помещението, а щастието никакво го няма, жената излиза от състоянието на сладко объркване и започва да размишлява по-прагматично. А именно: не е ли прибързала с преценката си.

Това ли е или не е, а само ѝ се е сторило, или е било това, но вече е приключило? И как да го разбере, по какви признаци и символи? Защото ако не е това, мисли си жената, напразно си губим времето. А ако все пак е това, що е такова смотано, скучно и тъпо? Ей тези въпроси жената си задава на себе си, а понякога и на околните, ако не са успели да се скрият овреме.

Всъщност няма нищо сложно в това, ако не се обърква форматът. Ако ви вълнува дали пичът е подходящ за мисия от рода на съвместно притежание на пералня и може ли да му доверите изнасянето на боклука - то личността на заподозрения наистина има някакво значение. Ако говорим за любов, то експлоатационните му характеристики са абсолютно маловажни. Най-често жената се терзае от въпроса това ли е или все пак не е, когато именно е в партньорство с мъж, който формално не може да упрекне в нищо – не я бие, изнася боклука, подава палтото, отваря вратата, а все пак някак си ѝ се повдига от него. Ако говорим за любов, а не за ипотека – безполезно е да се вглежда в него. Трябва да се вглежда в себе си.


Има пет надеждни признака, че все пак не е това, и че рубините в салатата само са ти се привидели, а ако поне два от тях се налице, то салата няма да има и с този човек на нищо по-интересно от ипотека не можеш да разчиташ. Всички тези признаци са физически, телесни –  по простата причина, че тялото е неподкупно и с ипотека не можеш да го излъжеш.

Не е любов, ако ти е неприятно да го гледаш. Не в смисъл да не искаш да му виждаш очите въобще, а в това, че сам по себе си видът му не те радва. Ако гледайки мъжа, прагматично си отбелязваш какво да поправиш в него, да го заведеш на фризьор и на глас му нареждаш да си глътне корема и да си смени чорапите. Това не е любов, това е мебел.

Не е любов, ако не можеш да понасяш звука на гласа му. Може въобще да не слушаш какво там си мърмори, но ако въобще те дразни самият факт, че гласът му звучи, ако ти се струва, че той крещи или мрънка, даже когато ти обяснява пътя - това просто не е твоят мъж, природата се е погрижила да ти го покаже, слушай я.

Не е любов, ако са ти неприятни докосванията му. Ако толкова неловко те прегръща, че губиш равновесие и забиваш нос в бодливия пуловер, докато междувременно си си прищипала косата неясно с какво - не той има проблеми с координацията, а ти имаш проблем с него. Ако не можеш да заспиш под едно одеяло с него, ако ти е горещо, неудобно и ти пречат всички части на тялото му, включително ушите - не е това, и никога няма да бъде.

Не е любов, ако те дразнят нещата му. Ако целта на чистенето е да унищожи всички следи от неговото съществуване. Ако те дразни, че заема твърде много място, ако не се вписва в твоята естетика, ако чистиш не заради него, а след него - значи в твоя свят той е чужд, и това не се лекува.

Не е любов, ако след среща се чувстваш така, сякаш си била на конно състезание и най-после можеш да си поемеш дъх. Ако се чувстваш като след тежък труд - значи е било труд. От любовта не се уморяваш. Просто не е това.

Можеш да минеш и без признаци. Ако една жена се терзае от въпроса това ли е или не е - със сигурност не е.

Друг е въпросът, че когато жената не се терзае от този въпрос и твърдо е уверена в това, че е точно любов - в девет от десет случая също не е. Но това вече е съвсем отделна тема.