неделя, май 26, 2019

Как да се справим с раздялата в 10 стъпки, и един странен трик


Тъй като текстовете без числа в заглавието напоследък не вървят, реших да се пробвам в този прекрасен жанр на кликбейт listicles. На каква тема, личи от километри.


Не претендирам, че съм някакъв експерт (и без това съмнително достижение), но и не се определям като тотален новак в това. Зад гърба си имам няколко неимоверно трудни раздели, след които трябваше в продължение на месеци да се сглобявам от отломките на това, което съм бил (в някои случаи, дори години). Нищо чудно да ми предстои скоро да го правя още веднъж. И колкото и да не ми се иска да го кажа, с всеки следващ път ми е доста по-лесно. Опитът си е опит. Тук и сега, вече знам какво да правя, за да се оправя по-бързо.

Един от моите приятели нарича такива раздели “лична Хирошима”. След тях в теб няма нищо друго освен изгорена земя и много дълго време изглежда, че ще е така завинаги. Въпреки това, рано или късно, но задължително пониква първа трева, а след това всичко останало ще си дойде по реда.

Това е искрен и честен списък, без ирония и бъзици. В него изреждам стъпки, които някога са ми помогнали. В някои аспекти все още ми помагат. До някои от тях съм узрял сам, някои са предложени от приятели, трети са резултат от четене и разговори със специалисти. Вероятно няма никакви уникални прозрения, няма и нищо ново. Но понякога е важно някой да ви каже отстрани това, което и без това знаете от доста време.

Започвам с уговорката, че разделите са различни. В зависимост от това, което човекът е значил за вас, загубата му ще бъде или нещо смазващо, или поне ще причини временен дискомфорт от факта, че няма кой да ви изпере чорапите. Може да хленчите чисто по инерция, играейки показно ролята на човек с разбито сърце, въпреки че в действителност след няколко дни ще започнете да дишате с видимо облекчение.

Списъкът е предимно за онези, които, изправени пред принудителна самота, напълно искрено не знаят как да живеят и какво да правят със себе си. На тази фраза мнозина ще свият рамене, и ще кажат: и по-лоши неща се случват в живота. За незапознатите сигурно изглежда като глупаво преувеличение, но ако никога не сте изпитвали подобно нещо, какво разбирате всъщност? Всеки си има своя собствена болка.



0.

Бих искал да кажа, че първата стъпка е най-трудна, но не е. Всички стъпки са трудни. Цената, която се плаща за за щастливи моменти, винаги е непропорционално висока. Но първата стъпка е първата, защото е най-важната.

Позволете си да изживеете този миг. Колкото и силно да е желанието е да забутате болката някъде на тавана, да се събудите на следващия ден и да продължите така, сякаш нищо не се е случило, демонстрирайки на целия свят, че нищо не ви засяга, че сте стомана и кремък, трябва да се заставите да изпитате всеки оттенък на тази болка. Ако, разбира се, болката е истинска.

В почти всички култури съществуват традиции, свързани със смъртта - определени ритуали, ясна последователност от най-често безсмислени действия, определени периоди от време, отредени за регламентирано оплакване. Целта на тези традиции е точно да позволи на хората да приемат и да преживеят загубата, да интегрират тежкото събитие в своята лична история, да я направят част от себе си. Only by accepting you can let go. Може да звучи като високопарна баналност, но от това не става по-малко вярно.

Затова позволете си да пострадате. Няма нищо лошо в това, че ви боли и че искате да крещите, или да плачете с горчиви сълзи. Съжалявайте се, ругайте се, слушайте тъжна музика, давете се в алкохол, но от самото начало се договорете със себе си колко време си давате за това. Отпуснете си седмица, две, един месец, ако искате, но определете точен ден, когато ще спрете, и си го отбележете в календара. Помислете си за ритуал, който да изпълните на този ден. Изгорете снимката, полейте се с ледена вода, тичайте голи през моста, каквото и да е, но този ритуал за вас трябва да стане символ на това, че сте приели загубата и сте пуснали човека да си тръгне от живота ви.



1. Не оставайте сами

Колкото и да ви се иска да се наврете в ъгъла и да хленчите, издърпвайте се за косата от къщи. Обадете се на приятелите си, натрапете се някому на гости, в най-лошия случай посетете групи за подкрепа или кръжоци по интереси. Да, в началото няма да можете да говорите за нищо друго освен за другия и за връзката ви, за стотен път предъвквайки същите изглеждащи ви като ключови събития, и приятелите ви определено ще им дойде до гуша от това, но това не е страшно. Затова са приятели. И ако не могат да го понесат, ще си намерите нови.

Незнайно защо се смята, че е важно да се справите с всичко самостоятелно, че силните хора нямат нужда от никого. Което е пълни глупости. Хората сме социални животни, а другите около нас са ресурс, без който не може да се живее, особено в трудни моменти, когато често всички предвидени за деня сили стигат само за да станете от леглото. Отново, няма нищо срамно в това, че ви се иска да си го излеете, и че търсите одобрение и подкрепа.

2. Скрийте всичко, което ще да ви напомня за него/нея

Остатъците от престоя му/ѝ във вашия дом, подаръци, сувенири, артефакти от съвместни пътувания. Не, не изхвърляйте нищо, нито го връщайте. Лично аз вярвам, че връщането на подаръци е жестоко и подло. Но имате право за известно време да се избавите от ненужни напомняния.

По-късно, когато го преодолеете донякъде, можете отново да използвате подарената самобръсначка, да сложите онзи шал или да върнете на рафта сувенира, който ви напомня за нея/него. Нормално е. Нещата най-често престават да означават това, което очакваме, че ще означават. Но сега, когато всичко вътре се счупва при най-малкото споменаване на това име, не се нуждаете от никакви допълнителни дразнители.


3. Изчистете телефона от всички снимки

Всички тези стотици и стотици снимки. Не забравяйте, че само част от историята ви е запечатана на тях, и колкото по-дълго ги гледате, толкова повече ще се заблуждавате, че това е била преди всичко щастлива история. Никой не фотографира сълзи, скандали, неоправдани упреци, предателства. Снимките са стоп-кадри, извадени от контекста, докато между тях има хиляди и хиляди незаснети кадри без радост, без усмивки. Затова започнете начисто, или в този случай, с празен фотоалбум на телефона си.

Не казвам да изтриете всичко (дори и да е най-добре, най-често това е просто невъзможно), но е важно тези снимки да не са на една ръка разстояние. Копирайте ги на компютъра, прехвърлете ги на архивен диск, който да скриете в дълбините на шкафа, изтрийте всичко от "облака". Някой ден може да искате да ги погледнете пак. Най-вероятно няма да поискате, но самата възможност ще ви позволи да не пасувате на тази стъпка.

И да, между другото, говоря за всички снимки. Дори една невинна фотография на чиния със супа или арт-кадър на празна пейка в парка лесно ще ви върне към това време и място. Затова Camera Roll трябва да остане девствено чист. А и това е голям символ на началото на новия етап от живота ви.

4. Изтрийте кореспонденцията ви

Следващата стъпка обикновено е по-трудна, но е още по-необходимо да я направите, ако наистина смятате да се възстановявате в обозримо бъдеще. Изтрийте цялата си кореспонденция. Навсякъде. В whatsapp, viber, facebook, skype, във всички останали месинджъри.

Ако отново не ви стига силата да натиснете Delete, кореспонденцията също може да бъде архивирана, но е важно тя да не е достъпна за безкраен анализ във всеки момент, и за търсене на пропуснати намеци и мигове, когато сте можели да кажете или направите нещо различно, за да спасите нещата. Всички тези букви на екрана сега не означават нищо. Дори и преди те са значили доста малко, да не говорим за сега. Няма по-сигурен да си прецакате душевния мир от това да препрочитате диалози от миналото.


5. Махнете го/я от приятелите си

Отново, навсякъде, във всички социални мрежи. Някои го правят от самото начало, но ако като мен се боите, че този жест ще бъде разгледан като истерично затръшване на врати, недостойно за един истински мъж, и затова стоически търпите всички ъпдейти, отбелязвания, снимки от ивенти и други публични демонстрации колко му/ѝ е чудесно и без вас, време е да спрете.

Въпросът вече не е в това кой какво ще си помисли за вас. Вие сте скъсали и едва ли ще мислят добри неща за вас. Така че майната им на позите, по-важно е да се погрижите за психичното си здраве. Може сърцето да изглежда сякаш ще изскочи от гърдите в момента на изтриването, но заклевам се, ще изпитате облекчение буквално след няколко минути.

6. Престанете да влизате в социалните му/ѝ профили

Практиката показва, че премахването от приятели обикновено не спира ритуалния ежечасен рефреш на всички достъпни страници с неговото/нейното име. Вътрешният ви истеричен Шерлок Холмс със сигурност ще продължи да търси (и най-важното, да намира) скрит смисъл във всяка нова профилна снимка във Facebook или Viber, да рови профилите на общи приятели в търсене на улики, да анализира многозначителни тагове, с които щедро е поръсен поредният пост в Instagram. И отново и отново ще падате на дъното, без да си оставите какъвто и да е шанс. Ако продължите да чоплите раната, маловероятно е тя да заздравее скоро — по-скоро ще се възпали с още по-тежки последствия.

Затова трябва да си забраните да го правите. За съжаление, до голяма степен това е въпрос на воля. Има технически варианти за блокиране на достъпа до определени страници, но ако не можете да се договорите със самия себе си да не ходите там, всички те са само временни решения. Помнете: колкото по-малко знаете, толкова по-спокоен сън ще имате. Не ви е нужно да виждате снимките на цветя, които е получила, нови тагвания на стари постове, или благодарности към бившия за това, че е по-добър от вас.

Ако не ви се получава да речете и отсечете, че няма да го правите, и продължавате да се поддавате, позволявайте си мигове на слабост, но ги регламентирайте. Например, веднъж седмично в продължение на не повече от половин час. Това, естествено, са половинчати мерки, но също е вариант. Само помнете, целта е пълен информационен вакуум. Може да чешете вече заздравели белези, но не и кървящи рани.


7. Не търсете срещи

Спрете да минавате всеки ден покрай дома или офиса му/ѝ. Стига с патрулирането по известни маршрути, забравете за любимите ви клубове и ресторанти. Проблемът тук не е дори, че вероятността за среща е нищожно малка. Просто няма никакъв смисъл.

Надявате се, че когато ви види, отново ще си спомни безкрайната ви любов? Или смятате, че такава „случайна“ среща ще ви даде причина да се завтечете и да го/я залеете с признания? Не, като куче, което е догонило преследвания автомобил, ще се объркате и няма да намерите какво да кажете или направите. Ако наистина ви е останало нещо неизказано, винаги можете да се обадите или да пишете, но нещо ми подсказва, че няма вече нищо за говорене.

Същото се отнася и за неговите/нейните чувства към вас. Повярвайте ми, няма да видите нищо на лицето ѝ/му, освен раздразнение, и това отново ще ви разкъса отвътре. Ако там е останало нещо, отдавна вече ще знаете за него.

8. Не пишете. И не отговаряйте

Шибани месинджъри. Достъпност и дистанцираност на диалозите, възможност винаги да запазиш за себе си последната дума, двусмислието на точки и емотикони, измамно пространство за намиране на „правилните думи“.

Можете да се измъчвате взаимно доста дълго с мълчаливи разговори, но ако и двамата се намирате тук и сега, всичко вече е казано. Затова трябва да спрете да пишете. Това важи и за писма и публични постове "уж като за всички". Ако желанието да говорите е толкова голямо, пишете на приятели, пишете в тефтер, но не и на другия. Всяко такова послание само ласкае самолюбието му.

И не отговаряйте. По-добре е, разбира се, незабавно да го/я блокирате навсякъде, където има само такава възможност, но пак, малцина имат силата да го сторят. Така че просто се владейте, ако получите случайно съобщение „oops, wrong window“, привидно светски поздрав за празник, или друго послание. Ако човекът искаше да бъде тук с вас, щеше да тук с вас. Ако иска да ви върне, ще намери достатъчно подходящи думи. Но тук вече е необходимо ясно да съзнавате доколко искате да се връщате назад. Не забравяйте, че трябва да мине достатъчно време, преди потенциалният ви разговор да бъде поне донякъде конструктивен.


9. Без „ами ако“

Престанете да репетирате диалозите си, реални и въображаеми. Престанете да си казвате, че все още може да мине време и той/тя да се върне при вас. Скъсали сте, you're at your final destination.

Не можете да върнат нещата в началото. Твърде много неща са се натрупали — обиди, взаимни упреци, такива неща не отминават толкова бързо. Всяко продължение ще продължи точно до първата невинна караница, когато всичко отново ще излезе на бял свят, "и помниш ли, когато…". Дори и ако наистина имате шанс, трябва да не оставяте никаква надежда в главата си. Отказвайки се сега да пуснете човека, вие постоянно влачите цялата си история подир вас, която, както виждате, вече веднъж е приключила. Нейното продължение ще завърши по абсолютно същия начин.

Без римейкове. Ако ѝ е писано да се случи втора част, тя ще бъде независима история, със собствен сюжет, където и двамата ставате нови герои.

10. Направете нещо ново

В главата ви има магнитна намотка, и тя цикли по същите епизоди от близкото минало. Единственото, което можете да направите, е да презапишете нещо ново отгоре. Ето защо, сега преди всичко ви е нужно ново изживяване: каквото и да е, но да е ярко, необичайно, запомнящо се. Имате нужда от нови истории, които да искате да разказвате на приятелите си, вместо… знаете какво.

Изберете каквото и да е занимание, но нещо, с което не сте се занимавали преди. Нещо, за което отдавна сте мечтали, но не сте стигнали до него. Или просто се заставете да приемете някакви предложения от приятелите си, бъдете временно "yes man".

Ски, гмуркане, спелеология, бродиране, каквото и да е. Това, което е важно, е новостта на усещанията, необичайните за вас действия и сцени. Това няма да ви излекува за една нощ — само времето лекува. Но времето ще минава по-бързо, докато се занимавате с нещо, вместо да седите на задника си и да хленчите.

И не подценявайте важността на новите истории. Докато имате въртяща се на repeat една и съща история в главата си, всички истории, които можете да разкажете, дори и по напълно невинни поводи, със сигурност ще засягат съвместното ви минало, превъртайки времето назад. За оздравяване, времето трябва да върви само напред.


"Един странен трик"

И накрая, ще споделя една интересна практика, която може да ви подкрепи във време, когато всичко останало не работи.

Изчакайте момента, в който ще бъдете „на позитив“. Колкото и зле да са нещата, разпръскването на облаците със сигурност ще настъпи, макар и само за кратко. Например след среща с приятели или интересен филм изведнъж ще усетите, че ви е по-лесно да дишате. Още на следващата сутрин отново ще бъдете смазани от бетонна плоча, но за няколко часа ще изглеждате като жив човек.

В този момент включете диктофона на телефона, отидете на няколко метра от другите и поговорете със себе си. Представете си, че пред вас е дете или тийнейджър, на който му е тежко, и вашата задача е да го успокоите и да го подкрепите. Обърнете се към него на "ти", кажете му, че го разбирате. Че знаете защо се чувства така, и че това е напълно нормално, че не е слабост, а естествени емоции на човек, преживяващ загуба. Не му се карайте за сополите или малодушието, ако не се е удържал и е писал. Предупредете го, че не минава бързо, но че не е сам, че има приятели, които са готови да помогнат, а вие сте там, и че вие ​​също ще го подкрепите във всеки един момент.

Няма нужда специално да се подготвяте, да пишете реч, просто говорете с телефона, сякаш успокоявате приятел в нормален разговор.

Вероятно ще е странен, неловък запис, но не го правите за страничен слушател. Правите го за себе си, и няма от какво да се срамувате. Слушайте го възможно най-често, всеки ден, особено в моменти, когато е най-тежко. Дори ако в началото ви се повдига от това, което чувате, на десетия път ще почувствате как като че ли нещо се е променило - вече не слушате себе си, а просто обичан човек. И ще започнете да се чувствате малко по-лесно след всяко прослушване. Знам, че всичко това звучи глупаво, но понякога най-глупавите неща се оказват най-ефективни. Освен това, какво имате още за губене? Когато сте зле, няма грешни средства.

вторник, февруари 19, 2019


Събуждаш се, отваряш очи, спираш алармата, дремеш известно известно време, вкопчил се в откъслеците от сънища. За няколко минути всичко е наред, всичко е както обикновено. Докато не си спомняш.

На работа ту се заравяш в рутина, ту изведнъж губиш концентрация, забравяйки кой ден от седмицата е и губейки се във времето. Още веднъж изравяш в паметта си детайли, докато те залива противна паника, и ти става все по-трудно да дишаш. После отново идваш на себе си, продължаваш да говориш с колеги, да се шегуваш, да се смееш; оставяш се да забравиш за известно време.

Нямаш апетит, но се заставяш да излезеш на обяд, уж да се разсееш малко. През целия ден чувстваш убийствена слабост; вечер след работа лежиш на дивана повече от час, не можеш да направиш нищо, гледаш тавана, гледаш пода, гледаш телефона, скролваш Twitter. По незнайна причина отиваш на майната си за един жалък сандвич, превърташ песните на плеъра, опитваш се да намериш нещо подходящо, но не дослушваш нито една песен докрай.

Не искаш да виждаш никого, да говориш с никого, но същевременно се чувстваш неимоверно самотен. Не се самосъжаляваш, още по-малко ти е нужно чуждо съжаление. Повтаряш си, че нещата ще се оправят. Пускаш първия попаднал ти филм и се изключваш за няколко часа.

След това, преди заспиване, отново и отново превърташ последния разговор в главата си, после предпоследния, после всичко останало, което спомените услужливо ти подават. Спомняш си събития, места, имена, вглеждаш се в лица. Мислиш за всички грешки, които си допуснал. Питаш се грешки ли са били, можело ли е и трябвало ли е да направиш нещо другояче, да кажеш други думи или просто да замълчиш. Усещаш се, че вероятно не би променил нищо, дори и да имаше този шанс, но това не ти носи облекчение.


Липсваш ми.

понеделник, август 28, 2017

Music to Make Love to Your Old Lady By

Група приятели-музиканти, които досега ми бяха непознати (с изключение на Майк Патън), но сега имам намерението да изслушам всичко, което са правили, са се събрали като своеобразна мета-супергрупа и са записали един-единствен албум, наречен Lovage: Music to Make Love to Your Old Lady By. Направили са го още през 2001, така че може би всички вече са наясно с това, и аз идвам на партито с шестнайсет години закъснение.


Трип-хоп стилистиката прави тази музика идеална за правене на любов с вашата Old Lady By, ако успеете да игнорирате факта, че целият албум е самопародия на целия жанр.

Нивото на пародия напомня Lazlow в GTA: Vice City, където реални песни от определен жанр са разредени с коментари на диджей, създавайки напълно реална, но гротескна картина.

Примерно в песента Herbs, Good Hygiene and Socks се пее за венерически болести и колко често трябва да си сменяш чорапите. А в Lies and Alibis се пее, естествено, за лъжи и алибита, като всичкият текст на песента се състои от три думи — както и бихте предположили, "lies and alibis", повтаряни нонстоп. Текстовете така или иначе никога не са били силна страна на трип-хопа, wink wink (поздрав, Hooverphonic!), но от друга — абе вие наистина ли сте готови да правите любов на фона на Lies and Alibis?

Как да проверите, мисля, се досещате и сами: ако ви се получи да правите любов на фона на този албум, то мацката (най-малкото) не разбира английски (или ирония). Ако не ви се получи, сте намерили истинско съкровище, така че в никакъв случай не я чукайте, а се женете и правете деца.

неделя, юли 23, 2017

Привързаност


Напоследък установявам, че с хората ми е… скучно. Формулировката “скучно ми е с тях, защото ми се струва, че знам всичко” е по-разбираема за повечето, но същевремено е и крайно неточна.

По отношение на много неща, дори и да не знам точните “термини”, усещането ми често е като да се намирам сред деца в 3-4 клас. Децата наоколо говорят за някакви банални глупости, а аз усещам единствено самота.

Какво се прави в такива случаи?

Възможните решения на проблема са няколко.

Първо

Може да започнеш да мразиш всички, да се чувстваш като непризнат гений, да се заяждаш в коментари под постове, да ехидничиш и да проявяваш агресия по всякакви начини. Приблизително пак там се позиционира и вариантът “да теглиш черта на хората и обществото и да станеш отшелник”.

И в това “решение” можеш да си останеш задълго, ако нямаш досег с чувствата си, ако ~хората те дразнят~, но изобщо не разбираш защо. “Защото са тъпанари, защо”.

Така де, няма и съмнения в това. Тъпанари са си. Тоест наистина, естествено, че са тъпанари, но това няма нищо общо с конкретния проблем. Внимание, спойлер: вече уточних, че проблемът е самотата. И следва рационализацията “с тъпанари не общувам, затова и съм самотен”. Но има едно голямо “но”.

Второ

Можеш да признаеш пред себе си, че не всички хора са тъпанари и да започнеш да търсиш умни хора, които знаят нещо, което ти не знаеш. Това е солидна стъпка напред по отношение на първия вариант. Защото например — отново спойлери — може да разбереш, че въпросът далеч не е само в интелекта. Но да допуснем все пак, че е там. Критерият за “подходящост” на хората в такъв случай е IQ-то им и новостта, а главното взаимодействие — обменът на нещо ново. “Кажи ми нещо, което не зная”.

Затова например е приятно да прекарваш време с хора, които са по-възрастни от теб, и е разбираема обратната ситуация — когато си намираш протеже.

Още един критерий несъмнено е издържането на някакъв тест. Например човекът ще ми пасне, ако разбере всички мои бъзици. Или ако може да ме изтърпи. Или е чел същите книги, които и аз. Оф, това вече става опасно близко до “търся си близнак”.

Вторият вариант е по-добър от първия, но остава любопитството с какви глупости се занимават хората, когато не обменят нова информация.

Трето

Третият вариант засега е недостатъчно изучен от науката. Но ето какво до момента съм успял да изясня:

Това е чувство, което изпитваш към места и неща, които ти самият си избрал.
Това е чувството, което си изпитал към първото си куче или котка, преди тя да умре.

Как да го наречем?

Някаква вътрешна топлота.

Обикновено цари студ, а тук — топлота.


Естествено, това не е “любов” — според Фром любовта е “активен интерес към живота и развитието на този, който обичаме”.

Добре. Да бъде просто “топлота”. Или дори “привързаност”.

Е, оказва се, че това чувство можело и хората да го изпитват по отношение на други хора.

Wait, let it sink in.

Как го правят — нямам никаква представа.

Има три хипотези.

  1. “На мен нещо не ми е наред”. Не си заслужил, groznius si malkos, не ти е писано.
  2. “На тях нещо не им е наред”. Същото “всички те са тъпанари”.
  3. “Нещо в комуникацията и отношенията ни не е наред”.

“Да обичаш — значи да искаш да докосваш” (приписва се на Станиславски). “Никой не ме обича” в този случай е именно “никой не ме докосва, никой не го ебе за мен, кво става с мен, не ги касае”. Което всъщност е опасно близо до “нищо не ме касае”, което както знаем е взаимен процес (“Don't let yourself get attached to anything you are not willing to walk out on in 30 seconds flat”).

И пак стигаме до същото.

Но да се върнем към котенцата, кученцата, вещите и местата.

Имах натрапчивата идея да посетя стаята в блока в Студентски град, където съм ходил бая дълго преди години. Естествено, там сега живеят съвсем непознати хора. Да вляза, да кажа “тук са минали години от живота ми”? Ако доразвия мисълта си — да си вкарам в bucket list-а всички места, които са ми свързани с много спомени. Асмата на “Горнобанско шосе”. Тераската върху гаражите край Морската градина. Балкончето с изглед към големия двор край Перловската река. Там също май вече живеят други хора? “Градовете ще ни надживеят всичките” — като отговор на въпроса “как и защо с градовете се градят отношения?”.

“Хората са шумни и смъртни”, ако търсим разликата.

По въпроса със смъртността не можем да направим нищо, така че да преминем към шумността.

Според хипотезата ми привързаност се изгражда с времето, в рамките на което ти и обектът на привързаността ти сте в досег.

Направо си проси употребата на английското exposure. Оттам и being exposed и времето, в което нещо влияе на друго нещо (“a laying open or subjecting to the action or influence of something”). В българския има “експозиция” (в музея и фотографията), във фотографията експозицията е време и процес, в което върху светлочувствителния елемент пада светлина, като оставя отпечатък.

Exposure, because imprinting. That’s why.

Пак тук е мястото на една хипотеза за устата. В “Пътеводителят на галактическия стопаджия” пришълецът от друга планета си мисли, че хората толкова много говорят, защото се страхуват устата им да не се слепнат. Другата му идея, по-хуманна (или може би обратното?) — ако цитирам: “Ако не мърдат постоянно устните си, мозъците на човешките същества започват да работят”.

Та хипотезата ми бие приблизително в същото: общувайки, хората не създават контент. Те не “обменят информация” и не казват нищо важно, или полезно, или дори осмислено.

Когато кучетата лаят нощем, предават ли те някаква важна информация? Или просто “Аз съм тук, а вие? О, и вие сте тук, супер!”.

Жабите в блатото, квакайки, ~привличат самки~. “Аз съм тук! Ето ме! Готов за чифтосване”. Тук съм, cogito.

В понятията на exposure, те просто увеличават времето, в рамките на което се изгражда тази привързаност. Тоест хората разговарят основно за да може у околните да се създава усещането, че те не са празно място. Ей, тук има някой! Я да се привържем към него.

Когато двама души дълго разговарят (или просто взаимодействат) един с друг, те си стават близки. Съдържанието на разговора не е толкова важно.


Тази хипотеза ни е нужна не за да обиждаме хората, а за да оправдаем някак не-хората. Да приемем, че имаме човек с увреждане на привързаността. Да приемем, че той не се привързва към хората. Тогава всичкото социално квакане ще се възприема от него като празни дрънканици.

А не-празни дрънканици би било нещо “информативно” (ако при този човек е нарушена емоционалната сфера) или нещо много дълбоко и лично (ако не е нарушена), което се споделя само с близките хора.

И така, при запознанство от новия човек бързо ти доскучнява, тъй като той упорито не спира да “дрънка глупости” и не преминава към “нормални разговори”. А да “дрънка глупости” той не спира, защото му е нужно време, за да свикне с теб и да се “отпусне”. Демек exposure.

“I bond fast. Time is an illusion”.

“Смятам този човек за близък от днешния ден”, — мога да кажа аз, и да го направя. Не знам как.

Струва ми се обаче, че други начини да го правя при мен не работят. Например не мога да си позволя (защо и как е съвсем отделен въпрос) да се привързвам към човека “по естествен път”, но умея да изграждам близост (и да я разграждам).

Някои хора може да заподозрат, че това не е истинска близост и привързаност, тъй като е “твърде бързо”. Или примерно има хора, които бързо се влюбват в мечтата си, “измислят си всякакви неща”, а после се разочароват. Това е друго — търсене на спасител в другия, мисия да откриеш идеалната цица. Ние обаче си знаем, че спасението е невъзможно. Death is the most certain possibility (Хайдегер).

Може да се каже, че умея да градя близост, но не разбирам напълно привързаността. Което потриса “обикновените” хора, защото е по-лошо и от необвързващ секс.

Което ме води към текущия проблем. Как да търпиш човека, докато той свикне с теб? “Как да търпиш една жена 15 години, докато тя най-после се отпусне и стане човек?”.

Или, ако се върнем към началото и го погледнем с нови очи, разбираме, че не “тъпите хора говорят глупости”, а просто “хората дружат”.

Поддържат връзки, ква-ква, и това е всичко.

А ти просто завиждаш!

вторник, юли 18, 2017

Give a Sign


If you're suffering, it's because you're telling yourself a story that isn't true, but you believe it.

Имам потресаваща по безполезността си дарба. Всеки ден, в някакви случайни моменти, се прехвърлям в алтернативна реалност, като го правя толкова сръчно, че дори аз самият не го забелязвам. Рисувам си колоритни образи, които естествено нямат нищо общо с реалността, но аз все пак вярвам в тях, все едно те наистина са реални. Но за да стане ясно за какво говоря, хайде да започна по-отдалеч.



В отношенията с противоположния пол винаги съм се опитвал нищо да не правя "просто ей така". Още от първото обаждане на първото момиче, което поканих на среща за първи път.

Сегашното поколение на Google не може въобще да си представи какъв късмет има. Тогава нямах в арсенала си социалки, нямах дори шибаните есемеси. Не можеше, прикривайки се зад монитора, спокойно и методично да сондираш почвата, без да произнесеш на глас нито дума, без риск да изръсиш някоя глупост, без да се боиш да не изглеждаш натрапчив. Налагаше се да набираш с треперещи от вълнение пръсти шест цифри, след което да чуеш груб мъжки глас от другата страна на слушалката. “Ало, може ли Т. на телефона?” “Привет, айде да излезем?” “Чудесно, айде на Царевец в седем?”

Или когато, мъртвопиян, записвах на салфетка телефона на момиче в клуба, на сутринта нямах никакъв шанс да проверя струва ли си да ѝ звъня, защото не можех да си спомня как е изглеждала, че и името не помнех, защото бях пропуснал да го запиша. Никакви инстаграми, и — опази боже — селфита във фейсбуци, за да оценя подобаващо кандидатката. Впрочем имаше и насрещен плюс — момичето също не можеше да бъде сигурно коя от вчерашните пиянски мутри ѝ звъни, така че шансовете се изравняваха. Но се отплесвам, не за това ставаше дума всъщност.

Тогава, преди за първи път да набера заветния телефонен номер, който помня и до този момент, пуснах като фон “She” достатъчно силно, за да се чува “Me, I'll take her laughter and her tears / And make them all my souvenirs”. Така че да се чува точно в този момент, когато я канех на среща. Защо? Един дявол знае. “May be my treasure or the price I have to pay”, вероятно.

Оттогава десетки, стотици, може би хиляди дреболии са съпътствали всяка моя стъпка. Понякога съм оставял непретенциозни съобщенийца на страници на книги, които съм подарявал, пускал съм песни “с послание”, оставял съм цветя пред врати, рисувал съм върху снега. Във всеки жест са се крили многобройни знаци и символи, и съм очаквал тези, за които всичко това се е правило, да ги прочетат.

Днес нищо не се е променило. И скрити признания в някоя и друга книга, и специалните песни, и случайните подаръци, всичко това си остава част от мен. Музиката в клипове, които съм монтирал преди години, видеа в презентации на съвсем скучни теми. Ако щете, почти няма постове в този блог, които да са писани просто ей така. И подбраните тук илюстрации и песни също не са случайни, разбира се. Нужно ми е адски много време, за да наситя всеки пост тук с количеството дребни детайли, което е приемливо за мен. Затова и пиша рядко. Но всичко това са обичайни дреболии. Не че не достигам нови върхове на безумието, но това е тема за съвсем друг пост.

Майната му, че всички тези красиви, хаотични и често наивни символи и знаци са се разчитали в най-добрия случай в една трета от случаите. Това никога не ме е спирало, не ме спира и няма да ме спира. Не в това е проблемът.

Проблемът е в това, че практически винаги подсъзнателно очаквам подобни постъпки от тези, чиито имена изведнъж са станали за мен нещо повече от просто набор от букви.

Преди съм чакал звука от потракване на токове зад гърба ми, когато, изпращайки я до тях, съм се връщал към къщи. Или съм седял половин час на пейките пред входа на блока ѝ, в очакване тя да забележи и да слезе да ме целуне още веднъж.

Сега, когато примерно се озовавам на гарата, се пренасям в паралелен свят, в която тя решава да ме изненада. Защото именно това бих направил сега. Заглеждам се в лицата на хората насреща, с надеждата да ме очаква изненада. Защото съм устройвал такива неочаквани посрещания. Когато се качвам по стълбите, някъде в периферията на съзнанието си очаквам да видя неочаквано нейната усмивка. С подобен трепет поглеждам към хладилника, с копнежа нещо да се крие под магнитчетата върху него.

Търся послания във всичко, във всякакви нови снимки, статуси, в шибаните съобщения. И, естествено, в музиката.

Няколко пъти, когато неочаквано съм бил изненадван по такъв начин, в секундите преди това съм успявал да се пренеса в тази паралелна вселена.

Вероятно разбирате накъде бия. Всеки път измислям някакви дреболии, романтични глупости, които да са присъщи само на мен. Виждам ситуациите така, както аз бих постъпил на мястото на човека срещу мен. Представям си себе си във връзка със самия себе си.



При това положение надали ще има изненадани, че разочарованията от реалността ме преследват почти на всяка крачка. Но не мога да виня за това никой, освен самия себе си. Аз съм си виновен, че измислям тези приказки, само аз съм виновен, че си позволявам да не пазя сили for the swim back, да скачам от скалата в бездната на паралелните светове, където всичко е различно. Глупаво е да се сърдиш на някой за това, че не ти е прочел мислите. Винаги ми се струва, че ако дам пример как може да бъде, ако предложа правила на играта, човекът отсреща ще разбере. Понякога е сработвало, но рядко. Хората в основната си част се боят да застанат голи на площада.

Макар че, както ми подсказва опитът, всеки си има своите приказки и своите паралелни светове. Цялата разлика между нормалните хора и шантавите като мен е в това, че те не се опитват да превръщат мечтите в реалност. Те просто консумират това, което им дават.