петък, ноември 18, 2022

Вчера, днес, утре

Човек свиква с всичко. Всеки труден път ще ти изглежда по-лесен, когато го изминеш втори път. И след това още един и още един, и все едно си го вървял цял живот, нали? Казват, че същото е и с раздялата - колкото повече остаряваш, толкова повече раздели имаш зад гърба си — и толкова по-лесно е да преживееш следващата. Болката от загубата се притъпява, белезите загрубяват, закоравяваш, ставаш по-малко уязвим. Но защо с всеки следващ път става все по-болезнено?

Залозите бяха толкова високи този път. Този път трябваше да бъде първият и последният. Главният. Единственият. Последната спирка, дългоочакваният щастлив край, към който се стремеше толкова дълго в предишните епизоди. Целият ти път, целият натрупан багаж, всичко най-накрая придоби смисъл в момента, в който тя каза „да“.

Но днес отново си тук, седиш пред екрана и се опитваш да събереш мислите си в свързани редове от текст, да поговориш със себе си, защото това е малкото, което помагаше преди. Само че не се получава както трябва - защото не слушаш себе си.

Ти отново си станал най-добрата версия на себе си. Този път най-добрата. Към момента на вашата среща, най-накрая осъзна най-важното в една връзка - няма тази, единствената. Има само тази, с която избираш да бъдеш. Да бъдеш тук, сега и утре. Разбира се, не можеш да избереш този, който да обикнеш, но можеш да избереш да останеш с този, който обичаш. Вярно, това се оказа недостатъчно. Защото не можеш да избираш тези, които не избират теб.

Отново и отново, ти се влюбваш в тези, които не искат или не могат да останат с теб. Защо не си научи урока, че е невъзможно да задържиш някой, който изначално не е твой, че една любов не стига за двама, колкото и да я изцеждаш като лимон? Що за нездравословна форма на мазохизъм е да си поставяш непостижими цели, за да се съсипеш по пътя към тях? Защо толкова се мразиш?

Когато гледаш човека през розови очила, всички червени флагове изглеждат просто като флагове. Всичко беше пред очите ти от първия ден, а ти гледаше, но не виждаше. Помниш ли думите ѝ, че те е избрала съзнателно, защото си бил различен от тези, които преди са ѝ разбивали сърцето? Или че няма да търси друг, но ако някой друг я намери, ще се остави да бъде намерена? Или че не можеш да я разбереш така, както иска да бъде разбрана? Виждаше ли, че бе достигаш нейната летва, която с всеки ден се вдигаше все по-високо? Колко често долавяше с периферното си зрение разочарованието ѝ от направения някога избор? Дори това скъпоценно „да“ тя ти даде далеч не веднага, и впоследствие ти казваше, че всъщност за нея то не е било от такова значение.

 

 

Впрочем, тя беше честна с теб — ти лъжеше самия себе си. Тя докрая не каза, че ти си всичко, което ѝ е нужно. Не го каза до последния миг, а точно това беше всичко, което искаше да чуеш, за да остареете заедно, нали? Но тя остана честна, защото не вярваше в теб. Или в себе си до теб. Или във вас двамата. Няма значение всъщност. Да, тя искаше да излъже себе си, но не успя. За разлика от теб. Най-накрая приеми простичкия факт – ти я обичаше, но тя ти позволи да я обичаш. You were not the one, you were something different.

Но ти си наивен влюбен идиот, не чуваш нищо и не искаш да си спомняш всичко, което всъщност винаги си знаел. Сякаш си в мъгла. Седиш и гледаш постовете, снимките и видеата, които сам си сглобявал старателно, така че животът ви в тях да изглежда като безкраен празник, и си казваш, че не може да свърши така, че все пак е било истинско. За теб поне - със сигурност. Гледаш снимките и усмивките и се самоубеждаваш, че е била щастлива с теб. Разбира се, защо не? В епизодите можем да бъдем щастливи с всеки. Щастието не е състояние, а момент, точка по линията на времето. Добре е, ако има достатъчно такива точки, и е добре, ако за другия те са свързани конкретно с теб, а не с това, което си направил или подарил. А снимките не са нищо повече от стоп кадри, извадени от контекста, между тях хиляди и хиляди фреймове без радост, без усмивки.

И днес, дори след всичко, което тя ти каза и не ти каза, не оставяш глупавата надежда, че след време ще види всичко в нова светлина и ще осъзнае колко си ѝ скъп. Самоубеждаваш се, че трябва да ѝ дадеш това време; чакаш съобщение, писмо, позвъняване на вратата, запетая на екрана, каквото и да е наистина. Просто знак, че тя има нужда от теб. В студа тичаш да проверяваш пощенската кутия сутрин, стряскаш се от вибрацията на телефона, потрепваш по улиците, забелязвайки силует като нейния. Боиш се, че тя няма да може да престъпи гордостта си, но се убеждаваш да чакаш, защото всички щастливи двойки, които познаваш, са минали през подобни, често дълги раздели, защото true love waits.

Осъзнай го. Ако тя искаше да е с теб, тя щеше да е с теб. Ако искаше да е с теб, щеше да е с теб. Ако искаше да е с теб, щеше да е с теб. Никаква гордост никога не е спирала никого, когато става дума за истински чувства. Любовта винаги е по-силна от гордостта, не е ли това най-добрият лакмус? В крайна сметка това е нейно решение. В края на пътя, тя направи своя избор - и трябва да приемеш какво точно означаваш за нея.

Но ти настойчиво чакаш продължението. Или по-скоро все още си в тази връзка, все още си с нея, все така броиш смяната на календара, избираш подарък за рождения ѝ ден, събуждаш се и заспиваш с нея, водиш безкрайни диалози в ума си, планираш бъдещето ви. Да ти разкажа ли как свършва историята?



Ще се разделите. По разбираема само за теб причина ще изтриеш всичко от Facebook с изключение на видеото от сватбата. Ще пуснеш само един пост за нея с текста на поредна песен, която не я вълнува, и ще поискаш прошка, макар че ти самият няма да разбираш за какво. Наистина искаше да станеш по-добър, но вече си pretty good version of yourself и това се оказа недостатъчно. Ще се заставиш да изтриеш чатовете ви, за да не ги човъркаш във всеки свободен миг в търсене на това, което си могъл да направиш по-добре. Ще прехвърлиш всички снимки на архивния хард и ще си изчистиш телефона.

Ще се разделите. Тя ще свали пръстена и ще се почувства облекчена, сякаш е успяла да избяга от дълъг плен. Ще каже, че едва е издържала през последната ви седмица заедно, че това е било най-ужасната седмица в живота й. Ще изтрие всички снимки с теб от Facebook и Instagram. Ще изтрие снимките на твоите букети. Ще се раз-тагне от твоите видеоклипове. Ще си инсталира пак Tinder и ще продължи да се оглежда за по-добър вариант да отваря хоризонтите си, но без угризения на съвестта. Ще си махне всичките лайкове от твоите постове, ще изтрие коментарите ти, ще постави десетки нови тагове някъде в миналото, като малки надгробни плочи, символи на факта, че всичко е отминало. #nosecondchance, #sunsetofus, #itsover, #neverasbefore, #whenthesoulknows, #followyourintuition и #chance, и най-накрая ще разбереш какво означават те. Ще напише поредната глава в Unfinished Business, макар и вече отдавна да не пише в блога. И ще добави към някоя много стара снимка благодарностите си към някой бивш за това, че не е бил като теб. Бил е по-добър. И, разбира се, ти ще видиш всичко това.

В порив на гняв ще изтриеш споделените ви албуми в Google Photos – последната нишка, която ви свързва. Ще циклиш нонстоп на Sea Change и Sleep Well Beast. Ще си забраняваш да влизаш във всички социалки, но няма да издържиш и ще оставиш ново послание в същия пост само за нея, с надеждата, че тя ще влезе в профила ти и ще го прочете. Ще започнеш да го довършваш всеки ден в продължение на седмица, докато се превърне в безкрайно платно от признания, упреци и молби, но тогава ще си спомниш, че тя никога не е имала нужда от всичко това (или по-скоро има нужда, но от нещо съвсем различно, и от друг човек), а писането никога не ти е помогнало в дългата ви история, след което ще изтриеш всичко, оставяйки на мястото му зеещата празнота на черна дупка.

А после ще се срещнете случайно. Тя ще влезе в заведението, където обядваш. Ще улови объркания ти поглед, само леко ще вдигне ръка за неловък поздрав и веднага ще се извърне, за да изскочи на улицата, където ще въздъхне с облекчение - вече няма нужда да се преструва. И в този миг ще прочетеш по лицето й точно това, от което толкова си се страхувал. Нелюбов.

И ще изчезнеш. По-късно ще попаднеш на нова нейна снимка от някой празник, в приятелски кръг. Буца ще заседне на гърлото ти и ще се почувстваш сякаш са те изрязали от тази снимка, трябва да си на нея, но вече те няма. Всъщност никога не те е и имало.

Oh wait, това вече се случи. Вие вече се разделихте.

четвъртък, август 05, 2021

Тогава ще заживеем щастливо

Искате ли да ви разкрия тайната на нечовешката си толерантност към всякакви прояви на човешко поведение? (За формалистите: при условие, че тези прояви не са ми цъфнали с полицейска палка на вратата).

Еволюционната психология е прекрасна лъженаука. На всеки въпрос тя дава отговора "Ами защото просто така се е получило исторически в продължение на стотици хиляди години". Супер удобно: примерно 2% от историята на човечеството е документирана някак, за останалите 98% може само да се предполага какво се е случвало.

Твърдят, че през тези стотици хиляди години хората са живели в племена, и оттогава насам се делят на нормални (собственото определение на много народи често се превежда именно така: "нормални", или "хора") и чужди ("странен", "странник", "чужд" и "чужденец" в много езици също са свързани думи), че и понякога не-хора.

Причините да се ненавиждат не-хората са били чисто прагматични: оцеляване. Те ще дойдат и ще изядат храната ни (и ще ни отнемат работните места, да).

Храната отдавна почти не е дефицитна, особено ако разкулачим буржоазията, но оттогава насам така са свикнали хората, и с никаква култура това не се премахва: така или иначе пак ще има "ние" и "те", просто разделението е по цвят на кожата, по политически пристрастия, по отношението към ваксинациите и маските и прочие.

Ако си човек — значи си ксенофоб.



Моята тайна, естествено, е в това, че не съм човек. А свръхчовек :D

Някъде до 18-годишна възраст смятах хората за отделен вид. Тоест разделението свой-чужд минаваше по границата аз-останалите хора. Тоест бях ксенофоб към всички! После, естествено, чрез титанични усилия се примирих със съществуването на хората като вид. Така или иначе нямам друго земно кълбо. А пък вече дали насреща има момче, момиче, черен, бял, или някакъв още цветнокож — за мен няма никаква разлика. Всички те ми се струват еднакви!

Само че тези странни хора кой знае защо не постъпват по същия начин. Те дори в рамките на борбата за толерантност първо се разделят на групи, после почват "абе ти нашата група уважаваш ли я". И така до безкрайност.

(Не че имам предвид, че вместо black lives matter трябва да се казва all lives matter, точно обратното: black lives matter, защото това изтъква известна несправедливост: чернокожите и до сега ги убиват повече и по-успешно от белите. И "пропагандата" на LGBT също е нужна: колкото повече Netflix снима сериали за гейове с церебрална парализа (не се бъзикам, сериалът се нарича Special), толкова повече хората свикват просто с това, че има и такива. Въпросът не е да се направи това "нормално", никой не посяга на вашите 93%, а "привично", за да не се тригърва ксенофобията. (На същия принцип, не работи стратегията "ама хайде тихомълком да се чукат в спалните си и да не се афишират". Напротив — по-добре всички да знаят.)

Това, което ме учудва, е че всеки път се започва наново. Сякаш хората не се поддават на приучване! Може да се направи веднъж и да мирясаме. Признахме ли жените за хора? Разрешихме ли им да сключват брак? Хайде сега да го разрешим и на гейовете. Появило се е ново малцинство? Бам-бам — да му дадем целият пакет от полагащи се права за три дни. Е сега примерно любими ми станаха sex workers. Дори не им позволяват да си отворят сметки в банки! Естествено, още 10 години борба, и ще ги признаят за нормални хора, ще им дават не само здравни, но и трудови книжки. Ама защо да чакаме десет години?

Накратко, хората би трябвало вместо куп различни грехове, тип расизъм, мизогиния, хомофобия, трансфобия и прочие, да се борят с ксенофобията. И всеки път да казват "оф, пак ли тя бе, не я разпознах в новия ѝ облик".

Да разделим всички на ксенофоби и нормални, да изгорим ксенофобите на клада — и тогава ще заживеем щастливо.

сряда, януари 06, 2021

Непоносима

Знаеш ли, тя е просто непоносима. Понякога ми се иска да я удуша. И е инатлива като магаре, даже повече. Дори не инатлива - упорита. Ако нещо си навърти на пръста, и танкова колона няма да я откаже. Какво тук значи някаква си колона срещу нейното "не" - ще си намръщи челото, устните на тънка ивичка, и просто тихо ще каже "Не". И след това нищо не можеш да направиш. Но това е нищо. Толкова е безцеремонна - без да мисли за каквото и да е, за последствията. И не е до липса на такт, в смисъл, има си го когато е нужно, но ако реши - "Не ставаш, брат!" - ей така, директно във физиономията. И нито един мускул няма да ѝ трепне на лицето. Спокойна като смок. Най-ужасното е, че обикновено е права - наистина, права е, но кой постъпва така?! Тя продължава да запазва спокойствие, а може да докара човек до истерия - с това си спокойствие. Или например, бързаме за някъде. Аз нервнича, не си намирам място, а тя спокойно отива да се изкъпе, после сяда да се гримира - "кво толкова паникуваш, ще успеем навреме - аз приключвам ей сега". И въобще не бърза, и дреме ѝ, че направо ще се побъркам. После, също толкова спокойно, си избира рокля... И пак - "стига си нервничил, ще успеем навреме". И най-странното е, че наистина стигаме навреме - не мога да го проумея. И уж се гримира, оправя, облича... И все пак стигаме навреме. Или, айде, ако не навреме, fashionably late. Никога не съм разбирал това - как ѝ се получава това. И като си говорим за инат и упоритост, понякога такива номера прави.... Поканили са ни на събитие, разбираме се да се срещнем направо там. И тя идва по дънки и кецове. Всички останали - изтипосани в рокли, със скъпи бижута, тя по кецове. И се усмихва - "и какво от това, въпреки всичко съм по-яка от всички тях, взети заедно". И докато те гледа - в очите ѝ рота... не, по-скоро батальон дяволчета. Даже не дяволчета, ами същински дяволи. И си е вярно. Разбираш ли, най-поразителното е, че в тези кецове я заглеждат всички - направо център на вниманието е. И тя се усмихва, флиртува неангажиращо - иде ми просто да я утрепя. А тя със своето "Ама как така, скъпи, само твоя съм" направо ме доубива - контролен изстрел в главата. И е абсолютно невъзможно да прецениш - сериозно ли го казва това, или се гаври с теб. Или, примерно, като почне - "трябва да направим ремонт", "трябва да изкараш шофьорски курс". Ако ще да се гръмнеш, не се отказва. И всичко при нея е "завинаги" - ако се разсърди, гледа през теб като през празно пространство. Сякаш изобщо не съществуваш. Може да не ти заговори с часове и дни. Направо на моменти ми се иска да я утрепя. Но понякога ми се и приисква да не говори. Разбираш ли, тя всичко обръща наопъки. Аз казвам нещо, тя присвива очи и задава уточняващ въпрос. Уж е същото, което съм казал, ама всъщност е точно наопъки. Въобще не съм имал това предвид, а става ужасно. Приисква ми се завинаги да замлъкна и да не казвам нищо освен "да" и "не". Всичко - абсолютно всичко - може да извърти по своя начин. Не проумявам как успява. И знае, че не това съм имал предвид, ама все пак присвива очи, набърчва нос с луничките и гледа очаквателно - а да те видя сега как ще се измъкнеш. Или лежи и гледа някъде - и мълчи. Усмихва се. Не можеш да разбереш за какво си мисли - дали за служебни неща, дали за списъка си за шопинг, дали за... Дори не искам да мисля за какво още може да мисли в този момент. А като не издържиш и попиташ, винаги - "за нищо, просто така...". И отново мълчи и се усмихва. Непоносима е, разбираш ли, непоносима.... Защо ли?! Знаеш ли... Без нея е някак... тъмно... Тя прави живота по-светъл.


вторник, януари 05, 2021

11



 Лежим си.

- Скъпи, - прегръща ме като голямата лъжичка, - помниш ли кой ден е утре?

- А? - леко се напрягам аз, - какво? какъв ден? къде? Богоявление? Мъжкото хоро?

- Стига де, - смее се тя, - направо ще се обидя, честна дума!

- Помня бе, помня. - не се обръщам и пробвам с намеци. - и кво, утре ли е?

- Какво утре? - ехидно пита тя.

- Ми.. денят, нима е утре?

- Какъв ден? - не се предава тя.

- Еми нашият ден, когато бяхме в Студентски, - избухвам в смях и се обръщам.

- Я, ти да видиш, - учудва се тя, - помниш значи. Хубаво. Ама ми е интересно, - замислено продължава да си развива мисълта, - какъв подарък ми се полага, че толкова години те търпя?

- Ама аз вече съм ти направил подарък! - смея се аз, - не съм те утрепал още! Знаеш ли какъв подарък е това! Ако те бях очистил, както пишеха класиците, щяха да ме хвърлят в затвора, ама вече щях да съм излязъл на свобода, за добро поведение.

- Да бе! - тя широко отваря очи и се прави на ужасена, - АЗ! Аз! Аз не те утрепах! Аз ти направих подарък! Мен щяха да ме хвърлят в затвора и да ме освободят предсрочно за добро поведение!



- Скъпа моя, - ласкаво я прегръщам и преминавам към трагичен шепот, - това, че не си ме убила, несъмнено е подарък. Но ще те огорча. Прости ми, скъпа, но с прискърбие, искрено между другото, се налага да отбележа, че за нищо на света не биха те освободили предсрочно. Не умееш да се държиш добре. Не умееш, и точка по въпроса, - нежно я галя по главата, докато тя трескаво размишлява как да се добере до чугунения тиган. Далеч е, в кухнята под всички останали съдове, мамка му. - Така че аз бих излязъл на свобода, и аз не съм те убил, стига спори!

- Ебахти гадняра! - хили се тя, - как може да си такъв гадняр, как изобщо те търпя?

- Как ме търпиш? Честно?! Ми не знам. Аз не бих изтърпял.

събота, април 25, 2020

Жената и биополето


Ако сте говорили с леки жени (проститутки, моделки, държанки, порноактриси, нимфоманки, абе курвички с една дума), вероятно сте забелязвали една едва доловима обща черта в тях — и говоря не за поведението, било то вулгарно или прелъстително (в този случай нещата са ясни), или характера (той може да бъде всякакъв) — не, става дума за своеобразна мрачна аура, тайнствено биополе, което едновременно очарова и отвращава.

Когато се намираш до момиче, броят на партньорите на което е преминал отвъд, условно казано, трицифрено число, ти се струва, че тя не е точно човек, а по-скоро същество от друга планета, пришълка — и въпросът, отново казвам, не е в конкретните думи и постъпки, а в чисто инстинктивни усещания. Следващия път се загледайте по-внимателно, и в опушения поглед на представителката на тази социална общност ще откриете всеобемаща празнота, вакуумна бездна — и, веднъж разпознавайки този поглед, опознавайки го отблизо, ще се научите безпогрешно да идентифицирате на радара си такива жени. Жените със знаменития поглед на хилядата хуя.


Дълбоко съм убеден, че всяка разновидност на slut shaming произлиза единствено и само от мъжка слабост, и кресливото "Курва!" в 90% се състои от безпомощна обида. "Курва!" е последният аргумент на фрустрирания самец, бяло знаме, кърпа, хвърлена на ринга на любовната игра. В либералния западен свят на развитите комуникации и официализираното равенство на половете, където безмилостната невидима ръка на пазара на запознанства и отношения определя цена на всеки участник, а броят партньори е потенциално неограничен, човек може да вини единствено себе си. В такъв свят мъжът, който сериозно се опитва да сочи на жената "мястото ѝ" и я съди за нейните избори, е просто неудачник-фантазьор, който рита срещу ръжена на реалността.

Всичко е точно така, и така и трябва да бъде. Нещо повече, жените, които с лекота подхождат към секса, свободно говорят за секс и го практикуват, тези жени, за които тази тема въобще не е Тема с главно Т, а просто нещо подобно на разговор за времето или професионален навик — са хиляди пъти по-интересни от задръстените девойчета, които се свиват в надежда за награда за добро поведение (newsflash: няма такива награди, и никой не ги раздава). И да, не по-малко жалък е мъжът, опитващ се да получи от приятелката си вълнуващото число на брояча — по-зле от това е само таящият се на дъното въпрос "Обичаш ли ме?" или зададеното след признанието "А ти?"

Всичко си е така, да. Но има един проблем. Безразборният секс, колкото и да ни е неприятно да го признаем, все пак по някакъв начин руши човешката душа. И мъжката, и женската.


Въпросът не е в това, че погледът на хилядата хуя постоянно изучава околното пространство в търсене на следващия — в края на краищата дали ще ти изневерят, с редки патологични изключения, зависи единствено от самия теб. Но всичко, което искате да предложите на такъв човек — любов, емпатия, преданост, чувство за партньорство, планове, надежди, интереси — всичко ще пропада в тази обвита с пушек бездна и безследно ще изчезва там, защото на чуждопланетните пришълци не им е писано да обичат земляните. С пришълки може да си прекарваш приятно времето, даже е чудесно да го правиш, но ако се изпуснеш и паднеш в клопката на този дълбоко специфичен чар (толкова привличащ определена категория мъже), ще замръзнеш в царящия там вакуум.