петък, март 29, 2013

Еволюирай, пък да става каквото ще



"Понякога, ако адски ми се яде курабийка, а не бива, се замислям.
Какво е по-угодно на Бога? Далай Лама да бъде щастлив?
Или да яде само това, което трябва?...
И изяждам курабийката."
Далай Лама

Това нещо го мисля от месеци, но така и не съм сигурен какво точно ми се иска да кажа в крайна сметка. Whatever, ако не го пусна сега, сигурно така и ще си гние още с години в черновите.

За захарта всички вече знаят, нали? Един вид, тя е вредна. Wikipedia твърди, че "употребата на захар предизвиква зависимост, при това предизвиканите от захарта промени в мозъка са много подобни на тези, които възникват под въздействието на кокаин, морфин или никотин" и предлага "вместо захар... да се използва мед или плодове, които съдържат и фруктоза, и глюкоза".

Да повторим, за неразбралите: вместо... захар... плодове.

Иронията е в това, че всъщност нещата са точно наопъки. Според една от еволюционните теории, хората са програмирани да обичат сладкото точно за да консумират редовно полезни плодове и да си правят труда да ги събират (с тях общо взето не можеш да се нахраниш, така де, защото изисква бая усилия). Един вид природен индикатор "Виж сега какво правилно нещо изяде, браво!".

Да, обаче хората са измамили природата, измисляйки концентрираните сладки неща. И плодове вече не се налага да се събират! Аванта! Пък и захарта е по-вкусна.

Само дето плодовете все пак са полезни, а захарта - не твърде.

Захарта-като-метафора общо взето твърде силно съответства на съвременния живот. Човекът си е измислил идеални дразнители на рецепторите за почти всичко, само дето още не е почнал да си поставя електроди в мозъка. След което естествените дразнители губят във войната за интензивност на възприятието.

Където и да погледнеш, ще го видиш. Лайковете във Facebook са дразнител за социалните рецептори. Постнал си картинка — ето ти 50 лайка. Мозъкът го възприема също толкова силно, колкото ако излезеш да се изпъчиш пред цялото племе и то ти демонстрира одобрението си. Само дето разходите и усилията за целта са в пъти по-малко, а на племето в общи линии му е все тая. "Толкова ли ти се свиди един лайк?".

Или примерно компютърните игри. Хората искат да изпитат триумфа на победата и радостта на достижението. Но първо нали трябва все пак да ходиш да береш плодовете? Дайте да им дадем това на аванта. Ура! Ачивмънт! Ти играеш тази игра от цели 30 секунди! Браво бе, ти си супер! Фанфари, фойерверки, поощрения.

Не че ние с вас сме такива закоравели хардкор геймъри, а след нас изведнъж, видите ли, са се родили някакви дебили. Понякога и ние се поддаваме. Когато никой не вижда, нощем разцъкваме фермите, оправдаваме се пред себе си, употребяваме изрази като "Абе кежуъл си е, но какво да я направиш, забавна е", а разработчиците на игри на свой ред въздъхват: какво да правим, времето сега е такова — и щедро лисват вълна от поощрения за всяко пръдване, "на нивото на пазара".

Светът бавно като охлюв пълзи към пропастта. Не, не се носи с бясна скорост натам. Бавно си пълзи. Вярно, прави го вече един дявол знае колко време, затова какъв точно ще допълзи дотам, вече никой не може да каже.

И така е във всичко и навсякъде. Примерно порното. Ако покажеш съвременното порно на хората от по-миналия век, те биха се пръснали на място от възбуда. То направо не става за гледане — в него само дето с прожектор не светят във влагалището. Впрочем може пък и да светят, не съм в час с най-най-новите трендове. Но с или без прожектор, всичко е в HD.

Съвременният човек живее твърде лесно. Той буквално се ояжда и после се плъзга комфортно по мекото и мазното, при това дори това прави лениво и не с пълен напън. Естествено, това се сублимира в нови телефони, социални статуси, кариера, каквото и да е, само да е "по-трудно постижимо", при това повече от половината от тези неща са изкуствено породени маркетингови глупости.

Всички тези движения "Назад към природата" — са някакъв опит поне някак да се оправи това положение. "Поне някак" — това естествено е да се престорим, че нищо не е станало и да направим просто няколко крачки назад.

Това обаче също не е изход; дори и човечеството да е сбъркало, дружно правейки една или повече крачки назад, пак си оставаме пред въпроса "А сега накъде?", и всички поддръжници на олдскул нещата (сред които — за свой срам — признавам, че съм и аз!) не дават отговор. Освен "да се върнем към природата и наникъде после да не вървим, защото и така всичко си е добре".

Което, както вероятно се досещате, не е отговор.

А отговорът всъщност е прост: да вземем да престанем да устройваме пир по време на чума на поверената ни територия (което в нашенски условия си е направо двоен подвиг). Тоест да зарежем това "След мен и потоп" и да започнем да приоритизираме дългосрочните планове ("Да не пукна от диабет на старини") пред краткосрочните ("Я да изям едно шоколадче"), без да забравяме при това за краткосрочните. Тоест да растем нагоре, не настрани — и още повече не надолу.

Поверената територия за всеки е индивидуална, като естествено започва със самия теб ("Дадено ми е тяло — какво да правя с него, като е само едно и си е само мое?") и семейството, а завършва ако щеш с целия свят, ако си Далай Лама.

Номерът в случая обаче е, че "черно-белите" методи — като изтласкване, отрицание, насилие над себе си и прочие неща, които така или иначе застрашават нашия интегритет, тоест практически всички всички обичайни методи — просто не работят.

И трябва да се търсят нови.

Това безкрайно лутане между "да" и "не", между "да умреш от зор" и "да умреш от мързел" и представлява тъй нареченият "живот".

Шива си танцува тандавата, запазвайки баланс винаги на един крак. Ти с какво си по-лош?

Айде, включвай се.

неделя, март 24, 2013

Confident


Всъщност твърденията, че истинските мъже са изчезнали, са истина - това е общоизвестен факт. Няма даже да споря. Защото да, изчезнали са.

От друга страна, опитвах се сега да си представя какъв персонаж трябва да застане до истинския мъж и получих прозрение. Без съмнение истинският мъж има нужда от деца — но децата в крайна сметка се раждат, а да се взема за ролята на дете някаква случайна жена, сори, просто не е същото (макар че като опция е бързо и не отнема много време).

Вариантите на отношения тип "daddy - little girl" все пак ги отхвърляме, макар без съмнение да са прекрасни. За съжаление наравно с тях се налага да запратим в кошчето и половината претенции на тема "Той трябва да е като каменна стена, зад която да застана" като откровено инфантилни. Как да го кажем, светът сега е такъв (за което ще си поговорим някой друг път) — "като цяло сравнително безопасен", в рамките на който потребността да "застанеш зад каменна стена" е продиктувана не от реална опасност и потребност от стена, а от собствената инфантилност на партньорката.

Същевременно не казвам, че мъжът не бива да бъде стена, просто отношенията "Стена + Този-който-е-зад-стената" напомнят — де да знам, отношенията на жертва и насилник. "Защитник и защитен", да го кажем така. "Те са се намерили един друг".

Обратният вариант — митичната валкирия, която може да дърпа юздите на всичко и ежедневно гаси пожари — също, сори, но просто не е вариант. Времето на пожарите и пожарникарите поотмина, така че в реалността това се превръща в "амбицията може да премести планини".

Според мен до истинския мъж трябва да застане жена, която представлява нещо, определящо се на английски като "confident woman". Точен превод, нищо че формално има, реално няма, поне и в този смисъл, който аз влагам в него. "Уверена в себе си" не е точно, защото от него до "самоуверена" има точно една крачка; а такива самоуверени идиотки се намират под път и над път, но въпросът е - каква полза от тях?

Wikipedia пише, че self-confidence не е непременно "увереност в собствения успех", а по-скоро вяра в собствените способности чрез адекватната им оценка. Един вид - знам, че не съм Нео и от десетия етаж няма да скачам. Това си е доста confident от моя страна.

Усетихте ли се вече накъде бия? Това е жена, която си знае мястото... и си тежи на него. И то не е задължително в кухнята. Това е жена, която не прави истерии "мъъъъъ, ти не ми подаряваш цветя напоследък, въобще не ме обичаш", защото е уверена в себе си и в партньора си. Всички тези мили и романтични "потвърждения" на любовта, естествено, са приятни на всички - но светът на една confident woman не се срива, ако не ги получава. Защото е confident!

При това тази увереност проличава и външно, тоест "confident woman" и "self-confident woman" са абсолютно различни неща. Жената може да бъде уверена в партньора си, живота, да бъде уверена в тялото си, в крайна сметка (адски помага в секса!).

И знаете ли какво? Правилно! Такива жени наоколо не наблюдавам. (Защото съм практически женен, а жена ми ми забранява да наблюдавам други жени!)

Photo © Rosea Posey

Изводът, както обикновено, е че "всички са идиоти". Или по-точно, че всеки получава това, което заслужава.

неделя, март 17, 2013

Ами ако?

И тя казва: ами ако бях друга? Ама съвсем друга.

Той я гледа ехидно, усмихва се само с очи и уточнява: в какъв смисъл друга? Че има най-различни други.

Естествено, че са различни, - възклицава тя и се удивлява как той не разбира веднага, - но не говоря за всякакви други, а за много конкретни други. Такива - изключително красиви други. Не такива като мен.

Той свива рамене: все пак не разбирам. Може ли малко по-конкретно?

И тогава тя се замисля, заглежда се някъде в тавана, мисли си, че може би би трябвало да го боядисат. И още трябва да се изпрахосмуче и измие подът, че дори и като гледаш тавана, се вижда каква кочина е. Но подът и боядисването на тавана са за по-нататък. А сега й е нужно спешно да си формулира мислите. Допреди малко тя знаеше със сигурност - буквално й беше на езика, тичаше там като побъркана мартенска мравка. Сега, ей сега. И тогава тя си спомня: по-конкретно? - печели време, опитва се да говори с по-малко думи, за да се разбира веднага, - Добре, по-конкретно. Ей такава съвсем различна - краката да ми почват от ушите, косата да е до коленете, талията да ми е такава, че да я обхванеш с ръце и още място да остава, очите да са огромни и зелени, устните - дебели, носът - фин, а челото - огромно, толкова голямо, че отдалеч да се вижда колко умна съм.

Той я спира: чакай, какво общо има тук умът? Започна с външността - не се откланяй, продължавай, слушам те.

Тя замлъква и мисли какво още е останало извън списъка. И разбира, че поне по този параграф като че ли това е всичко. Така и казва: това е.

И това е всичко? - той изглежда разочарован. - И това е твоето загадъчно "да бъдеш друга?"

На нея й става супер-обидно, почти до сълзи: не, естествено, че не! - Аз тепърва започвам. Но нали ти самият каза, че ако е за външността, да продължавам за външността. А за външността казах вече всичко. Мога да продължа нататък - вече не за външността.

Той мълчи и на нея й се струва, че той също мисли, че трябва непременно да се измие подът. А може би пък не. И тя вече почти започва да доразвива тезата си, но тук той се обажда: А, не! Почакай. Дай сега аз да кажа. За какво са ти крака от ушите? Това е някаква безумно странна конфигурация. Ето, представи си - няма шия, няма брадичка, няма гърди (на това знам, че би се зарадвала!), няма коремче - няма нищо, само крака. Отврат - това звучи като филм на ужасите!

Тя се ядосва и го прекъсва: ама ти самият перфектно разбираш, че просто изразът е такъв!

Той я гледа: да, разбирам. Но представи си, че беше казала, че искаш това. Вълшебниците, знаеш ли, не са непременно отличници по анатомия - имат си малко по-друга специализация. И си представи, че би получила точно това - зелени очи, коса, а всичко останао - само крака. И талия направо на краката - някъде при колената. Впрочем и така ти обхващам талията. Между другото, който не успява да я обхване, не талията е виновна - ръцете са му малки, кой е виновен за това? Та така - сега имам въпрос: наистина ли ти трябва нещо такова? Защото на мен - не. И за какво ти е коса до коленете? Ще ти е твърде топло. Че и цялата къща ще е в косми. Не спори - давай нататък.

Нататък. Добре. Тя има още много нататък. И казва: и бих била супер-умна. Много по-умна от всички. Най-умната на света.

Той не слуша и я прекъсва: това вече дори и няма да го обсъждам. Ти всичките тези всички не ги познаваш въобще. И всъщност ти и така си си най-умната, накъде повече?

Идиот! - зачервява се тя и разбира, че по-нататък няма смисъл да обсъжда това. Добре, - продължава тя, внимателно подбирайки думите си, - бих могла примерно да съм спец по оправяне на компютри, да правя лазаня, или да карам кола, или...

Той на секундата размахва ръце: За нищо на света! Ако умееше да оправяш компютри, или да правиш лазаня, за какво бих ти бил аз? Сори - не съм съгласен. Тези, които умеят, да отиват да си живеят някъде другаде. Не става! Давай нататък.

Тя не може повече да си спомни какво е било нататък. Определено знае, че е имало нещо. Но не помни. Затова изсумтява: обърка ме, забравих всичко! Имаше още много. Ама чакай, поне на това отговори - все пак, ако бях съвсем друга?

Той кой знае защо се усмихва, сякаш е измислил най-важния довод - този, който ще обясни всичко. Знаеш ли, - казва той и се приближава, - ако беше друга, за нищо на света не би погледнала този идиот с дългата коса, черната риза и коженото яке в "Баба Яга" - тогава. А ако не би го погледнала, каква разлика има каква би била?

понеделник, март 04, 2013

Бог вярва в тези, които вярват в себе си


С религията много хора са на нож. Всичките сме ебахти умниците и знаем, че пропъждането от рая е по същината си изхвърлянето от матката (и обратното), монотеистичният бог е бащинската фигура и прочие фройдистки шитни, тунелът преди смъртта е "изключването" на организма, като светлото петно а старите кинескопи след изключването на главния бутон, а цялата религия е просто начин да не се побъркаш от безсмислеността на битието и въобще е вид психоза.

Проблемът е в това, че обратната позиция — "вселената е студена и враждебна, животът е случаен, звездите - огромни, а аз не" — в общи линии също не води до сладък живот, и по същината си също е психоза. Предизвикана от пропъждането от рая, най-малко.

"Вярата" като цяло е продукт не на ума, а на сърцето, което е изключително трудно разбираемо за ума. Може даже да се каже, че "вярата" е емоционано състояние (което, естествено, не е съвсем вярно, но все пак е по-близо до истината от "дайте ми доказателства и ще повярвам").

Така въпросът "Да вярвам ли в?" преминава от категорията "научни" въпроси в категорията на емоционалните въпроси, т.е. "дали пък днес да не изпадна във вселенска скръб?". За всеки човек, който има що-годе изграден контакт с емоциите си (такива напоследък са бая малко, но психотерапията помага, да знаете!) е очевидно, че за "вселенска скръб" никакви логични истини и доказателства не са ти нужни.

Тоест вярата в бога по този начин е просто разновидност на вярата в себе си — и Бог се намира (и се търси) в такъв случай, естествено, вътре в теб.

Естествено, иска ми се да кажа, че съм се избавил от демоните си и съм открил бога, с което окончателно ще наплаша малцината останали читатели на този блог, които до момента продължават да чакат пикантерии от личния живот или съвети за кунилингус.

(Ще има такива, обещавам... само не се разотивайте :))

Но всичко е малко по-сложно: за годините досега придобих единствено чувството, че няма абсолютно никакво значение в какво вярвам — до момента, в който вярвам в това, то представлява реалност в моя свят (докато смъртта не ни раздели).

След което да се ровиш до клетъчно ниво и да изясняваш абсолютно конкретно има ли Бог или не просто изгуби всякакъв смисъл.