понеделник, ноември 29, 2010

Wikileaks и дипломатическите депеши

Че Wikileaks се опитват да набутат в ъгъла властите къде ли не, включително в САЩ, надали е тайна за никого. Но това, което започна снощи, е нещо твърде особено - и ми е трудно да преценя как би трябвало да го определя. От една страна, дори интересът на обръгнали на подобни разкрития и отегчени хора като мен е предизвикан, от друга страна - съдържанието на публикуваните материали определено не съдържа крайни сензации. Думите "поверителни документи на държавния департамент на САЩ" звучат апетитно, както и поверителната кореспонденция от посолствата. И документите като подсигуровка са връчени поне на няколко медии в основните европейски страни. Въпросът обаче е - каква е целта на подобна акция?

Ако съпоставим с предните случаи на изнесени документи... тогава ставаше дума за потулени военни престъпления, което беше достатъчно зле. Всичките предоставени документи бяха приписвани на един човек - Брадли Манинг, който поради работата си в военното разузнаване е имал достъп до тях. Тук, доколкото можем да се досетим, става въпрос за дипломатическа кореспонденция, която няма нищо общо с това разузнаване (тя е под отделна юрисдикция почти навсякъде по света), така че източникът просто няма как да бъде същият. Реакцията на Белия дом и Държавния департамент също е малко по-различна, което е обяснимо. Все пак ако досега изнесените факти са се отнасяли преди всичко до войни в затънтени региони, макар и шумно обсъждани от медиите, тук са засегнати държавни интереси и междудържавни контакти, плюс нелицеприятни коментари за видни политически фигури.

Това, което поражда съмнения за произхода на документите, е самото им съдържание. Там присъстват преди всичко свободни определения (естествено непредназначени за чужди очи) на световни политици от страна на американските дипломати, които в рамките на тяхната среда не са нещо необичайно, плюс (непотвърдени) искания от правителствата на страни за определени стъпки. Другото, което би трябвало да предизвика бурна реакция, е функционирането на посолствата на САЩ като мини-разузнавателни центрове, за което те са се отчитали във Вашингтон. Само че практически всеки, живял соца, би трябвало да помни, че това далеч не е тайна, както и че определени постове в посолствата са "узаконено" прикритие на разузнавачи, контактуващи с местна агентура. Това особено се отнася до превърналите се в нарицателно "втори секретар по нещо си", както и до културните аташета. С редки изключения, но като цяло това не е някакъв супер-сюрприз за никого.

Още виждаме описания на срещи на дипломати с колеги - официални и неофициални, както и на пристрастията им, любими ястия, филми, изобщо всичко, което би могло да представлява потенциален интерес за разузнаването, и което в някакъв вид се практикуваше в соца дори и за обикновените хора, които излизаха в чужбина и поддържаха близки контакти с чужденци. Може би за света това да е сензация, но аз имам спомени дори за майка ми, която някога е била разпитвана при единственото си излизане извън соц-страните - до Мароко, с кого е контактувала, какви разговори е водила, наблюдения върху колеги и участници в делегацията и така нататък. Отказът й да доносничи тогава й струваше шанса да замине на работа в Алжир, но май се отплесвам. Мисълта ми е, че под каквато и да е форма, понякога на държавно ниво, понякога недотам, но подобни сведения също се събират от всички, навсякъде. Това не е някакъв виртуозен шпионаж или анализи на противника, просто набиране на данни, които могат да бъдат използвани по-нататък от определени хора в нужния момент.

Селекцията от публикувани документи изглежда старателно подбрана и пресята, така че да не разкрива нищо фатално, но същевременно да предизвика полу-сензация. Това със сигурност не са сведения, просто събрани в определен времеви интервал, а категорично са минали през пресяване от някой орган, който е преценил какво е допустимо да се разкрива и какво - не. Възможно е това да са и самите Wikileaks, но не ми се вярва, те в името на максималната сензационност биха изнесли всичко. Което, доколкото съм параноик по нагласа, ме навежда на една проста мисъл - възможно ли е тази информация да е извадена от хора на високи постове в самата американска администрация, с цел компрометиране на Обама, Държавния департамент, оглавяван от Хилари Клинтън, и като цяло с цел да се предизвикат политически трусове в САЩ?

Разгласата означава, че изтичането на сведения е запушено и вече е без значение дали властите ще се опитват да ровят кой е пуснал духа от бутилката. Във всички случаи, ако зад това стоеше конкретна държава, примерно Русия, тя би използвала тези сведения сама, вместо да ги пуска в публичното пространство. Плюс това, поне от достъпното в момента изглежда, че документацията е старателно пресята, така че да няма катастрофални изтичания на важни сведения. Което подсказва за достъп отвътре - резултат примерно на боричкания за надмощие в рамките на самия Държавен департамент, или в Белия дом. Част от информацията е смислена, точна, донякъде провокационна, но тя не поднася кой знае какви изненади, не казва нищо, за което да не сме се досещали и преди. Поне не и от тази страна на вече падналата желязна завеса.

Отделна подробност е, че за България в тези документи - или поне в този единствен, който в момента е публично достъпен, също не се казва нищо особено ново, там присъстват констатации, които всички ние правим на чашка, у дома, сред приятели, но просто не излизат в масмедиите по обясними причини. Може впоследствие да изникне и нещо, което да не знаем... но, отново, няма особена логика това да се случи. Ако американският посланик е научил нещо, което да предаде във Вашингтон, наистина ли вярвате, че никой в България извън него не го е знаел?

Не знам. Вадете си сами изводите. Но лично за мен остават твърде много неотговорени въпроси в тази история, за да повярвам, че до подобни документи се е добрал прост анализатор в американското военно разузнаване. Не и в такива обеми. Не и с подобна цензура на разкритите факти.

събота, ноември 06, 2010

Медиана


Навеяно от един туит на милото... но разсъжденията в случая се отнасят до самия мен.

Има едно приятен (и доста популярен) аспект с проблемите на възприятието — всеки смята самия себе си за "над средното ниво".

Може би дори с 1%, но над това ниво. Особено неадекватните се смятат за значително над средното ниво.

Ами естествено, всички наоколо са обикновени педерасти, а аз — това е нещо друго. Аз съм необикновен. Уникален. Единствен. Няма втори като мен.

Това е като средната дължина на члена от 14 сантиметра и средната продължителност на половия акт от 2 минути, но когото и да попиташ, всички чукат жените с 21-сантиметров член поне по 3 часа нонстоп.

Смешната истина е, че чисто математически всеки втори е под средното ниво.

И на нас, както и на вас, хората, които наистина са над средното ниво, яко им тежи да живеят с това съзнание. А да се избавиш от синдрома на свръхценните идеи е два пъти по-тежко.

Заинтригувани хора вече неведнъж са ми намеквали, че е трябвало в свободното си време да взема да напиша една книга, щото с тоя блог нищо не правя за себе си - и да тръгвам да завоювам света. Или да съм продължал да свиря на китара, щото пред мен Пако де Лусия щял да си изяде дългите нокти от завист.

Е, аз, за съжаление, съм малко по-адекватен от средния човек. Напъвайки се, мога да произведа продукт, който е в някаква степен по-добър от средната температура за болницата, но след това все пак започват да си действат физическите закони - и се оказва, че имам по-ниска от средната мотивация за лансирането на продукта, и добре го осъзнавам.

Има още един смешен проблем - хората, достигнали определено ниво на некомпетентност, са до такава степен некомпетентни, че не са в състояние дори да осмислят собствената си некомпетентност. Оттам впрочем произлизат и всички тези фотографи със сапунерки и богове на фотошопа в аватарите си в социалните мрежи — но всичко това е смехория на битово ниво.

Те наистина просто не разбират.

В професионалната ми и социална сфера съм виждал (по-често, отколкото бих искал) специалисти, които примерно се занимават на определено ниво с журналистика. Или с PR. Или с програмиране, или с администриране, SEO или монетизация на блогърството (кхм, кхм...), които са били неадекватни до такава степен, че дори не са били в състояние да осъзнаят собствената си неадекватност и са се смятали за гурута в областта. Нещо повече, опирайки се на себеподобните си, са успявали да убедят част от тях, че действително са.

Аз просто смятам, че някои мои умения, които при мен са развити малко над средното ниво, сравнително резонно се балансират от умения, които са развити малко под средното ниво, в резултат на което на финала се получава една пълна самодостатъчна нула.

Честно, кажете ми. На вас примерно чете ли ви се книга, написана от пълна нула?