петък, септември 24, 2010

Сега


Понякога тя нахлува в живота ти като шумен цигански табор. С песни, танци, весели викове. Дрънчейки на акордеон с пълна сила, с пъстри разноцветни шатри. Празник, феерия, искрящо безумие. Не е нужно да й обясняваш нищо. Тя просто няма кога да те слуша. Тя е дошла да се весели. И сама знае кога да си отиде. Ти дори и няма да успееш да се опомниш, а в твоя дом вече е пусто - и само вятърът свири през цепките на недозатворените прозорци. А още вчера на същото място се въртяха шарени поли, виното се лееше като река - и миришеше на огън и подправки. А сега има само гаснещи въглени. И още тук-там проблясват парченца от паднали лъскави гирлянди. Такава и ще я запомниш. Като порочна циганка, звънтяща със своите евтини гривни, бляскаща с тъмните си очи, мамещи, опиващи, замайващи…



Колкото и да си силен, твърд и ошлайфан от живота, отново обиквайки (и няма значение за кой път и на каква възраст!), ставаш безпомощен, като бебе. И за миг се обновяват всички клетки на организма. И тотално се изтриват рефлексите, отработени с годините, дозакрепени от болка, кръв, разочарование. Ето че буквално преди миг си бил център на вселената. Непоколебим, статичен, като Айфеловата кула. И целият свят се е въртял около теб. А сега…

Сега ти си просто малка клетка върху нечие тяло. Но жива, уязвима, и всички кръвоносни съдове са навън. А ръцете са насреща, а носът е насочен срещу вятъра. В търсене на аромата, единствено важен, даряващ живот. И отново се луташ хаотично в търсене на това родно, топло усещане. И вярваш, безразсъдно вярваш, че този път, този път... е наистина. Този път няма да те подведат. Както майката не би подвела детето си.



А понякога се случва тя да дойде като далечна позната: сластен силует, дама пика, преизпълнена със скръб и молба в погледа: "Стопли ме, опитоми ме - и аз ще бъда твоя до края на дните ти. Ще ти изтегля всичките жили, ще изпия капка по капка кръвта ти, ще ти изям черния дроб. А ти за това ще ме утешаваш, отдавайки ми се изцяло. Ще ме глезиш, ще ми угаждаш, ще ми прислужваш. Не, повече! Още повече! Толкова ми е хубаво да страдам с теб…" Тя ще изпълни всичкото място в твоя дом, в твоя живот, ще измести всичко, което дотогава ти е било скъпо, ще стане твоят свят. Защото само тя знае как трябва да бъде. И знаеш, че няма да можеш да я напуснеш, без той да се срине. Защото всъщност останало ли е нещо в теб, което да не е част от нея?



Послушно вървиш към разтворените ръце, доверчиво усмихвайки се: "Ето ме! Тук съм. И целият съм твой! Вземи ме. Стопли ме. Прегърни…". Чакаш, с цялото си същество. Чакаш нова доза ласка и нежност. Изпитвайки мъките на завършен наркоман. И все пак, кога, кога отново? Защото всъщност не можеш другояче. И ти трябва повече. И по-често. Постоянно!

Растеш. Не, врастваш се. С всичките си пори, клетки, фибри... с всичко. И не можеш да се откъснеш. Дори вече не разбираш къде си ти. Толкова възрастен, самостоятелен. И къде е този нов, толкова потребен ти организъм. А нима всъщност вие един в друг не сте присъствали преди?! И някак сте живели!!! Е, или поне така ви се е струвало…



Най-трудно от всичко е с момичето с доверчивия поглед. Наивно, малко и искрено - до болка. И на всичко се налага да я учиш - да яде, да ходи, да говори. Тя ще ти дарява радост. Както и всичко, в което има частица от теб. И безсънните ви нощи, и възторгът от първите ви победи. При нея всичко е насериозно, всичко е наистина. Просто не може да ти се обърне езикът да кажеш: "Хайде, върви! Късно е. Въобще отдавна ти е време да лягаш да спиш…" Тя с топлата си буза се притиска към ръката: "Моля те, нека остана още малко?". И си отива, но после. Сама, когато дойде времето й. И когато двамата разберете, че е пораснала, че вече нямаш какво да й дадеш, че сега има свой собствен път. Или че ти си твърде стар, твърде уморен. Че може би вече не й е нужно да й сплиташ косите, да й разказваш приказки преди лягане, да я люлееш на люлките…



Сякаш си прикован към апарат за изкуствено дишане. Само че то, изкуственото, всъщност е истинското! Сега. В това единствено ваше сега. Колкото и да продължава то. И, по дяволите, не е важно! Няма значение какво ще стане после. Ако ти просто умееш така. Ако това сега просто го има. Значи… Просто дишай. С пълни гърди. Значи ти си още жив. Животът – той винаги е точно сега.

Това е само твоята любов. Любов-празник, любов-болка, любов-грижа. Както чувстваш, както умееш, както можеш. Ако смогнеш. И ако срещнеш любовта…

четвъртък, септември 23, 2010

Защото всъщност всичко е много просто

Да, колкото и да се безпокоиш, утрешният ден пак ще дойде
Просто има човек, който точно сега е и изцяло твой. Защо той е твой - и кога това е започнало - няма никакво значение. Защото той е твой. Целият. И абсолютно без да иска нищо. Но!

Ти за нищо на света няма да го удържиш. Колкото и да е твой в това твое сега. Той задължително ще умре. Макар че може би ти ще умреш пръв. Или просто ще ви стане скучно и ще се разотидете. Но въпросът не е в това: напълно така или иначе няма да го удържиш. И той теб също, разбираш ли? Вие съществувате само сега, в този миг. И може би още известно време по-нататък. Но не завинаги! И каквото и заедно да планирате, някой от вас някога със сигурност ще умре. Най-вероятно, и двамата. При това в различен момент. Просто така. Затова…

За какъв, кажете ми, полов орган, постоянно се опитваме да изстискаме един от друг всичко и завинаги?! Обичайте това, което имате до себе си. Именно за това. И докато то е там. Защото всички в крайна сметка рано или късно ще умрат. А точно това сега вече няма да го имате. Защото тъпо сте го пропиляли в преследване на едно или друго. Идиоти, честно…

Тя се събужда, закусва, храни кучето, пише новините... А той просто я обича.

неделя, септември 05, 2010

Хората не те следват


Shouting in the well
Хората не вървят подир теб, а подир твоите маратонки.

Писането в Twitter не е знак за каквото и да е. Дори и да е знак, той е свръх-неопределен. И ако сортираме хората по такъв признак, в това ще има толкова смисъл, колкото и това да отделяш в специална категория тези, които имат нос. Или член (упс, пардон, феминистките правят точно това, примерът не е твърде сполучлив). Или… сайт. Или блог. (Да, последното е камък в градината на тези, които твърдят, че и има и такова нещо като блогосфера.)

С какво ни помага това осъзнаване? Избавя ни от илюзиите, естествено. В смисъл, че следващия път, когато чуете "това ще бъде интересно на туитъросферата", можете да се посмеете от сърце.

Туитърджиите, колкото и да ви се иска, не са група. И "българските туитърджии" не са група. И което е още по-интересно, тези, които те следят и тези, които ти следиш, също не са група. Освен ако не притежават някакви качества, които нямат директна връзка с Twitter ("дизайнери-фолоуъри", "програмисти-фолоуъри", "админи-фолоуъри", "бизнесмени-фолоуъри" и така нататък).

"Да де, знам го това, не ми казвай очевидности, и какво следва от това?". Ами ето какво. Обръщайки се "към Twitter", ти просто си крещиш в кладенеца, независимо колко голяма е (несъществуващата) армия от "твои читатели". (Именно заради това и тези, които масово фолоуват всеки, имат на практика нулева авторитетност, дори ако "тайфата" им не е съставена изцяло от ботове. Поради това и опитите да се рекламира каквото и да е в Twitter чрез "видни туитърджии" са уникално тъпа идея.)

"Ама чакай, чакай бе! Читателите са си мои, защо в кавички. А това, че не са група — не е толкова важно". Да, ама не. Твоите читатели са толкова тясно сформирана фокус-група (не се дуй, не са се замаяли по теб. Седни си, двойка), колкото не можеш и да си представиш. Те се появяват, намирайки в това, което пишеш, микроскопично парченце вкусничко съдържание. И щом концентрацията на именно този вид съдържание спадне, те: а) просто си отиват; б) остават, но филтрират твоите съобщения - или чрез специални приложения, или автоматично, на ниво подсъзнание.

Хубаво ли ви звучи да сте рупори на специфичен вид съдържание? Ето ви един казус. Представете си съвършения бот, който ви информира за всички отстъпки в магазини за маркови обувки в София - неговото присъствие ще бъде неизмеримо по-полезно от вашето. При това неговата аудитория от фолоуъри ще бъде абсолютно стабилна и неделима група. С един, но същевременно свръх-важен за всички тях общ интерес. Ето ви необоримият плюс: ценното специфично съдържание удържа интересуващите се от него потребители.

А ти… Ти може да навлезеш в запой. Да намериш жената на живота си. Да се изпокараш с жената на живота си за битовизми. Да гледаш смешна (и неимоверно тъпа) комедия или мелодрама… И на мига твоят таймлайн се раздува с откровения, които довеждат читателите до скърцане със зъби и потресен поглед, обърнат към тавана. Да, същия читател, който те е фолоунал, очаквайки обещаните от препоръчалия те туитърджия "забавни лафове". И той естествено не е готов да опознава (условните) дълбини на твоята душа.

Има ли изход? Донякъде. Да се направи някакъв вид категоризатор, който да прави контент-анализ на това, което пишеш, подавайки на читателя не всичко наред, а единствено темите, от които той се интересува, заради които те фолоува. Примерно на база, знам ли, тъпите групи на Twitter. Ако си сложил @acnapyx в група "fun" — ето ти три порции седмично. Ако е "софтуер" или "политика" - веднъж-два пъти в месеца. А говна от рода на лични истории, беснеене по служебни въпроси, любови, споделени дочути парчета — въобще да не получаваш. Проблемът обаче е как да се създаде читаво разпознаване на написаното така, че да не се крепи само на ключови думи и хаштагове.

Защо пиша това? Ами, защото все по-често се питам защо изобщо пиша в Twitter. И има ли въобще смисъл да го правя. Защото редовно виждам неща, които съм шервал, да правят след време втори и трети заход, изведнъж открити самостоятелно от хора, които ме фолоуват - но очевидно просто не четат това, което пиша. Защото на моменти се усещам, че моят таймлайн в туитър напоследък именно по тази причина е станал основно върволица от ретуитове, своеобразен туитър-StumbleUpon. Защото какъв е смисълът да споделям там нещо лично, обмислено, оригинално, което никой няма да прочете? Защо ми е да крещя в кладенец?

Не, няма такова нещо като туитъросфера. Когато примерно на #twitterbloggerbeer от всички, които пряко или непряко познаваш, всъщност можеш да си кажеш няколко думи единствено с трима-четирима души... има нещо сбъркано в цялата идея. Сам сред близки непознати... не, не мисля, че това е моята идея за общност. Социализирането само заради самата идея за социализиране, без някакви допълнителни свързващи фактори, не поражда цялостна група - а само отделни (понякога динамични) молекули от изолирани близки атоми.

Не, няма да си изтрия туитъра, нито ще спра да пиша в него. Но... не се чувствам част от общност, и не възприемам вас, читателите ми (колкото и да сте), като общност. Тук би трябвало да добавя някакъв окончателен, фундаментален извод. Но няма да има такъв. Това е.