събота, декември 25, 2010

Пътешествие


Ако ми достигаше смелост, бих отишъл на гарата и бих си купил билет за един точно определен автобус. Вероятно преди година щях да кажа "първият автобус, за където и да е". И нямаше да оставя касиерката да ми предлага различни градове, а просто щях да сложа пръст върху устните си, някъде насред думите "А след десет минути…" и щях да кажа: "За този, който тръгва сега". След това бих заглушил всички звуци с вече отдавна несъществуващия ми дискмен и щях да се насоча към автобуса - за да поздравя шофьора с усмивка, в отговор на неговата уморена усмивка - да изкатеря няколкото стъпала и с полузатворени очи да поема на път.

И едва след като от тръгването са изминали двадесет минути, едва след като мина мястото, където София е задраскана с дебела червена черта, щях да загледна в билета и да видя къде точно отивам.

Нищо обаче вече не е същото. Сега, ако имах достатъчно смелост, бих поел без колебание към един град, за който не зная почти нищо. В крайна сметка почти не съм бил там - а дори в онзи ден, когато за единствен път стъпих там, погледът ми беше другаде. Спомените ми оттам са откъслечни и се свеждат до една градина, един ресторант и няколко улички. И една спирка, спотаила две сърца за около час. Но това ми се струва толкова отдавна, че сякаш въобще не се е случвало - и същевременно все едно е било преди миг.

Интересно е да се окажеш в град, за който не знаеш нищо. Не знаеш кога е основан, не знаеш и колко жители има, разположението на улиците ти е пълна мъгла, не се сещаш за знаменитости оттам, нито за местните легенди. Някак си все едно го създаваш за себе си, с всяка крачка отмествайки мрака на неизвестността. Опипваш с поглед къщите, попиваш камъните и прозорците. Гледаш наоколо с широко отворени очи, и доста повече от това, което виждаш, се побира в душата ти. А как да не разтвориш очи, когато от всички страни те очакват нови улици, нови хора, непознат ритъм. Същинско приключение.

Иска ми се да се спра, да поема дъх – във всеки град ароматът е на нещо специфично, особено - като никъде другаде. Някъде е на морска вода, йод и водорасли, някъде на кафе с кроасан, някъде на тамян и боя, някъде на трамваи и свежи листа. Само нещастните, озлобени редовни минувачи не чувстват нищо - освен бензина и дима от комините.

Бих се огледал първоначално, бих запомнил панорамата, бих я обиколил мислено в кръгове, отбелязвайки си какво ме влече, и бих тръгнал напосоки. Градът би ми се разкривал постепенно, от тези страни, които той самият би пожелал. Когато се разхождаш бавно, спокойно, без специална цел, не тичаш от забележителност към забележителност, старателно чертаейки оптималния маршрут, тогава виждаш доста повече. Може би никога няма да попаднеш при историческата къща-музей на някого си, или при известния паметник, или ще минеш край тях по успоредна уличка, по дворовете... но нима това е по-важно от уличките, където по балконите седят котки, дъвчейки избилото от саксиите мушкато, или мостовете, от които ти е любопитно да гледаш надолу, представяйки си къде ще доплува лодката, ако сега намериш листче хартия, сгънеш го и го пуснеш на вода? Би ми било интересно да поседя в някое улично кафене, да разглеждам минувачите, да нахраня гълъбите...

И накрая да мина край един точно определен прозорец, да изсвиря с уста - и едно безкрайно скъпо ми лице да се подаде от там, засиявайки в усмивка, че ме вижда, без да ме е очаквала. И да изскочи на вратата.


Ех, само да я имах тази смелост да го сторя. И да не й се пречкаха работата, обстоятелствата, парите...

събота, декември 11, 2010

Снежно

Излизаме на прага. Плътният мрак очаквателно стои на самия ръб на светлото петно. Цари пълна тишина. Удивителна тишина. В тази черна, плъстена тишина, като на празна сцена, осветена от лампите, бавно и тържествено пада снегът.

- Нашата първа зима… - изричам едва доловимо.

И осъзнавам, че зимата съществува, за да бъде преживяна. Време, когато всяка крачка не остава незабелязана – оставя следа... дори ако тя ще бъде заличена след пет минути, но зная, че тя е там, под нозете ни – някъде ме води, и някого е довела при мен. И е непоносимо да гледам гладкия бял лист, разбирайки, че той е толкова девствен, неприкосновен, чист, така че заставам и отмятам глава, може би с надеждата тя да се промъкне и да се притисне в мен. Стоя, вдигнал лице към небето, гледам направените от памук облаци - и дали снежинки падат върху очите ми, или светът се размива в цветни петна, тъй като, без да се усетя, вече имам сълзи в очите, а нея все така я няма…

- Замръзна ли? – питам. – Дай си ръцете тук.

Тя покорно протяга зачервените, наистина поизтръпнали длани, и аз ги грабвам в своите и незабавно ги пъхам в джобовете. Тя няма какво друго да стори, освен да се доближи до мен и да притисне буза до небръснатото ми лице. Ръцете й се топлят в моите джобове, дишам леко върху шията й и галя с пръсти линията на любовта – която се е оказала на точното място… и си мисля, че зимата сближава повече от безгрижното, самодостатъчно лято.

Имаше време, когато много харесвах зимата. Харесваше ми усещането да вървя по улицата, върху попукващия, зърнист сняг, да се приближа до някой непознат вход, да се изправя на пръсти, да се протегна - и с нервен смях (защото естествено знам, че не бива) да откъсна от козирката дълга ледена висулка. Да я захапя, студена, кой знае защо горчива, но невероятно прозрачна и ярка - чувствайки как зъбите ми замръзват, и как тя се топи в устата, нагрявайки се за секунди, вече превърнала се в обикновено парченце лед. Да го търкулна из устата, или да го изплюя в краката си, да продължа напред, да сгреба шепа сняг и да я направя на топка, здраво стискайки я в ръкавиците... защото най-приятното от всичко това е не толкова да маркираш в бяло средата на електрическия стълб, а отървавайки се от снежната топка, да събираш от вълнената си длан ледените парченца, внимавайки да не захапеш и ръкавицата, защото тогава толкова противно скърца по зъбите…

А още е толкова приятно да стегнеш – много здраво – връзките на високите кънки и да крачиш адски неуверено върху изправените, притиснати от обувките крака, докато накрая стигнеш до леда, и там забравиш за всичко, освен дългата линия на плъзгане, когато се плъзгаш колкото можеш на един крак, а после най-накрая поставяш на леда и другия - и след поредица от плавни криви се опитваш да се обърнеш и дори да тръгнеш назад, съвсем леко придвижвайки крака… И още е толкова хубаво да се завърнеш в един момент – на топло, и в началото ти се струва горещо и ужасно задушно, а после развиваш шала, измъкваш се от многобройните дрехи и се усещаш вече съвсем гол, а на масата вече се издига парата от горещата чаша с чай, а леглото те зове беззвучно, а отвъд прозореца кой знае защо вече е настъпил мрак…

Мълчим дълго, после тя повдига поглед. Макар да гледам в далечината, веднага се завръщам при нея, съвсем леко се усмихвам с крайчетата на устните и неочаквано рязко казвам:

- Внимавай!

След миг тя се въргаля в снежната преспа. След минута вече тича подир мен, в движение свивайки снежна топка. След час двамата вече сме в леглото. Отвън вече е абсолютно черно, нечии стъпки попукват по чистия сняг, прокарвайки път – вероятно не нанякъде, а може би към някого… или може би до магазина, за цигари или заветната бутилка… Пред нас е цялата зима – първата ни зима, и ми се иска да я загриза, като снега в детството, на големи хапки, за да свърши по-скоро.

понеделник, ноември 29, 2010

Wikileaks и дипломатическите депеши

Че Wikileaks се опитват да набутат в ъгъла властите къде ли не, включително в САЩ, надали е тайна за никого. Но това, което започна снощи, е нещо твърде особено - и ми е трудно да преценя как би трябвало да го определя. От една страна, дори интересът на обръгнали на подобни разкрития и отегчени хора като мен е предизвикан, от друга страна - съдържанието на публикуваните материали определено не съдържа крайни сензации. Думите "поверителни документи на държавния департамент на САЩ" звучат апетитно, както и поверителната кореспонденция от посолствата. И документите като подсигуровка са връчени поне на няколко медии в основните европейски страни. Въпросът обаче е - каква е целта на подобна акция?

Ако съпоставим с предните случаи на изнесени документи... тогава ставаше дума за потулени военни престъпления, което беше достатъчно зле. Всичките предоставени документи бяха приписвани на един човек - Брадли Манинг, който поради работата си в военното разузнаване е имал достъп до тях. Тук, доколкото можем да се досетим, става въпрос за дипломатическа кореспонденция, която няма нищо общо с това разузнаване (тя е под отделна юрисдикция почти навсякъде по света), така че източникът просто няма как да бъде същият. Реакцията на Белия дом и Държавния департамент също е малко по-различна, което е обяснимо. Все пак ако досега изнесените факти са се отнасяли преди всичко до войни в затънтени региони, макар и шумно обсъждани от медиите, тук са засегнати държавни интереси и междудържавни контакти, плюс нелицеприятни коментари за видни политически фигури.

Това, което поражда съмнения за произхода на документите, е самото им съдържание. Там присъстват преди всичко свободни определения (естествено непредназначени за чужди очи) на световни политици от страна на американските дипломати, които в рамките на тяхната среда не са нещо необичайно, плюс (непотвърдени) искания от правителствата на страни за определени стъпки. Другото, което би трябвало да предизвика бурна реакция, е функционирането на посолствата на САЩ като мини-разузнавателни центрове, за което те са се отчитали във Вашингтон. Само че практически всеки, живял соца, би трябвало да помни, че това далеч не е тайна, както и че определени постове в посолствата са "узаконено" прикритие на разузнавачи, контактуващи с местна агентура. Това особено се отнася до превърналите се в нарицателно "втори секретар по нещо си", както и до културните аташета. С редки изключения, но като цяло това не е някакъв супер-сюрприз за никого.

Още виждаме описания на срещи на дипломати с колеги - официални и неофициални, както и на пристрастията им, любими ястия, филми, изобщо всичко, което би могло да представлява потенциален интерес за разузнаването, и което в някакъв вид се практикуваше в соца дори и за обикновените хора, които излизаха в чужбина и поддържаха близки контакти с чужденци. Може би за света това да е сензация, но аз имам спомени дори за майка ми, която някога е била разпитвана при единственото си излизане извън соц-страните - до Мароко, с кого е контактувала, какви разговори е водила, наблюдения върху колеги и участници в делегацията и така нататък. Отказът й да доносничи тогава й струваше шанса да замине на работа в Алжир, но май се отплесвам. Мисълта ми е, че под каквато и да е форма, понякога на държавно ниво, понякога недотам, но подобни сведения също се събират от всички, навсякъде. Това не е някакъв виртуозен шпионаж или анализи на противника, просто набиране на данни, които могат да бъдат използвани по-нататък от определени хора в нужния момент.

Селекцията от публикувани документи изглежда старателно подбрана и пресята, така че да не разкрива нищо фатално, но същевременно да предизвика полу-сензация. Това със сигурност не са сведения, просто събрани в определен времеви интервал, а категорично са минали през пресяване от някой орган, който е преценил какво е допустимо да се разкрива и какво - не. Възможно е това да са и самите Wikileaks, но не ми се вярва, те в името на максималната сензационност биха изнесли всичко. Което, доколкото съм параноик по нагласа, ме навежда на една проста мисъл - възможно ли е тази информация да е извадена от хора на високи постове в самата американска администрация, с цел компрометиране на Обама, Държавния департамент, оглавяван от Хилари Клинтън, и като цяло с цел да се предизвикат политически трусове в САЩ?

Разгласата означава, че изтичането на сведения е запушено и вече е без значение дали властите ще се опитват да ровят кой е пуснал духа от бутилката. Във всички случаи, ако зад това стоеше конкретна държава, примерно Русия, тя би използвала тези сведения сама, вместо да ги пуска в публичното пространство. Плюс това, поне от достъпното в момента изглежда, че документацията е старателно пресята, така че да няма катастрофални изтичания на важни сведения. Което подсказва за достъп отвътре - резултат примерно на боричкания за надмощие в рамките на самия Държавен департамент, или в Белия дом. Част от информацията е смислена, точна, донякъде провокационна, но тя не поднася кой знае какви изненади, не казва нищо, за което да не сме се досещали и преди. Поне не и от тази страна на вече падналата желязна завеса.

Отделна подробност е, че за България в тези документи - или поне в този единствен, който в момента е публично достъпен, също не се казва нищо особено ново, там присъстват констатации, които всички ние правим на чашка, у дома, сред приятели, но просто не излизат в масмедиите по обясними причини. Може впоследствие да изникне и нещо, което да не знаем... но, отново, няма особена логика това да се случи. Ако американският посланик е научил нещо, което да предаде във Вашингтон, наистина ли вярвате, че никой в България извън него не го е знаел?

Не знам. Вадете си сами изводите. Но лично за мен остават твърде много неотговорени въпроси в тази история, за да повярвам, че до подобни документи се е добрал прост анализатор в американското военно разузнаване. Не и в такива обеми. Не и с подобна цензура на разкритите факти.

събота, ноември 06, 2010

Медиана


Навеяно от един туит на милото... но разсъжденията в случая се отнасят до самия мен.

Има едно приятен (и доста популярен) аспект с проблемите на възприятието — всеки смята самия себе си за "над средното ниво".

Може би дори с 1%, но над това ниво. Особено неадекватните се смятат за значително над средното ниво.

Ами естествено, всички наоколо са обикновени педерасти, а аз — това е нещо друго. Аз съм необикновен. Уникален. Единствен. Няма втори като мен.

Това е като средната дължина на члена от 14 сантиметра и средната продължителност на половия акт от 2 минути, но когото и да попиташ, всички чукат жените с 21-сантиметров член поне по 3 часа нонстоп.

Смешната истина е, че чисто математически всеки втори е под средното ниво.

И на нас, както и на вас, хората, които наистина са над средното ниво, яко им тежи да живеят с това съзнание. А да се избавиш от синдрома на свръхценните идеи е два пъти по-тежко.

Заинтригувани хора вече неведнъж са ми намеквали, че е трябвало в свободното си време да взема да напиша една книга, щото с тоя блог нищо не правя за себе си - и да тръгвам да завоювам света. Или да съм продължал да свиря на китара, щото пред мен Пако де Лусия щял да си изяде дългите нокти от завист.

Е, аз, за съжаление, съм малко по-адекватен от средния човек. Напъвайки се, мога да произведа продукт, който е в някаква степен по-добър от средната температура за болницата, но след това все пак започват да си действат физическите закони - и се оказва, че имам по-ниска от средната мотивация за лансирането на продукта, и добре го осъзнавам.

Има още един смешен проблем - хората, достигнали определено ниво на некомпетентност, са до такава степен некомпетентни, че не са в състояние дори да осмислят собствената си некомпетентност. Оттам впрочем произлизат и всички тези фотографи със сапунерки и богове на фотошопа в аватарите си в социалните мрежи — но всичко това е смехория на битово ниво.

Те наистина просто не разбират.

В професионалната ми и социална сфера съм виждал (по-често, отколкото бих искал) специалисти, които примерно се занимават на определено ниво с журналистика. Или с PR. Или с програмиране, или с администриране, SEO или монетизация на блогърството (кхм, кхм...), които са били неадекватни до такава степен, че дори не са били в състояние да осъзнаят собствената си неадекватност и са се смятали за гурута в областта. Нещо повече, опирайки се на себеподобните си, са успявали да убедят част от тях, че действително са.

Аз просто смятам, че някои мои умения, които при мен са развити малко над средното ниво, сравнително резонно се балансират от умения, които са развити малко под средното ниво, в резултат на което на финала се получава една пълна самодостатъчна нула.

Честно, кажете ми. На вас примерно чете ли ви се книга, написана от пълна нула?

сряда, октомври 13, 2010

На човек е нужен друг човек, непременно

Лунатици

За да пие с него нагарчащо кафе от огромни чаши, може даже с домашно направени бисквити или бонбон в блестящо фолио, а после понякога на устните да остават трохички.

За да седи на парапета, отпуснал краката си в дънки и смешни кецове - и да говорите за нещо важно: например за бензиновата дъга в локвите.

За да се обади пет минути след като сте се разделили - и да попита: "Е, как си?". И страшно да се успокои, чувайки в отговор: "Всичко ми е наред".

За да разкаже за това, че на улицата ръми и въобще иде есен, а на село ябълките се развалят, защото няма кой да ги събере… язък.

За да може понякога да се държите да ръце, защото това е много важно: просто да се държите за ръце.

За да оправиш разрошената му прическа, все едно имаш правото да го правиш - и после да осъзнаеш: да, имаш това право.

За да ти се усмихва: не защото е смешно, а защото иска да ти се усмихва и от това му е хубаво.

За да те загръща понякога с одеяло: не, ти можеш и сам, разбира се, но това е нещо съвсем друго - и далеч не е толкова интересно.

За да се вълнува за теб, ако си излязъл без чадър, защото навън е облачно. И ти да се вълнуваш в отговор: и защо той не си е сложил топлия ръчно плетен пуловер, който си му подарил.

За да може, когато му е зле, и на теб също да ти е зле, но не защото ти харесва да ти е зле, а защото на него му е зле - и от това ти става кофти.

За ма може понякога да се нацупиш и да се чувстваш много обиден, а после да се помирите - и да ви стане толкова хубаво на мига…

За да се смее, гледайки как ти пъхтиш, за трети пореден път опитвайки се да си вържеш проклетата вратовръзка така, че единият й край да не е много по-дълъг от другия.

За да намери някое много красиво и нежно цвете, а после да разказва на всички, че заедно сте го намерили - и всички да разберат, че държите един на друг.

За да може дълго-дълго да спорите кой все пак ще изнесе боклука - и въобще да не го изнесете, защото той поначало не ви пречи, а сте спорили за това само защото за всичко останало сте съгласни.

За да може, ако изведнъж оплеска ястието в кухнята, весело да го излееш в тоалетната - и да отидете на ресторант, а после още и да се поразходите, докато не се стъмни, броейки будните прозорци на отсрещните къщи.

За да го гледаш с нежност, когато той прави нещо вкъщи - и много се старае, дори ако няма представа как то се върши.

За да забрави изведнъж да купи мляко, а ти дори и да не се разстроиш - защото всъщност за какво ви е това мляко?

За да тъжиш, когато отдавна не сте се виждали - от цял час, а после да се видите и всичко отново да е наред - дори минувачите да станат някак си по-красиви.

На човек е нужен друг човек, непременно. А иначе защо ни е това небе? И пеперудите, например. И листата. И капките дъжд. И снежинките…

петък, октомври 01, 2010

Може би да започнем с ампутации?

Отдавна съм спрял да дъвча темата за безумията на екологичните активисти, но понякога дори моето търпение изпушва. Просто когато британските активисти, организатори на кампанията 10:10 (убеждаващи хората и организациите да понижат своя "въглероден отпечатък" с 10%) пуснат подобно потресаващо клипче, което със сигурност има за цел да доведе до тотален скандал, ползвайки похватите на вирусната реклама, има нещо наистина неизмеримо сбъркано. По-долу можете да видите въпросното четириминутно пропагандно филмче с участие на различни знаменитости (футболисти, актьори, членове на групата Radiohead), където несъгласните с позицията на климатичните активисти просто ги... взривяват с натискане на червено копче. Видеото е хиляда процента NSFW, честно казано, не мога да ви препоръчам да го гледате и у дома, поне ако вкъщи имате деца:


Изглежда безумно, невероятно, практически невъзможно да възприемеш, че авторите на това... произведение на пропагандното изкуство... са смятали, че подобна кампания би им била от полза. Но по всичко изглежда, че наистина е така. Това не е фалшификация, не е шега, наистина филмът е заснет от самите тях, и те самите не го отричат. Ясно е, че от гледна точка на създателите му това е нещо като шега (?!), която е предназначена да шокира и по този начин да привлече вниманието към проблема. Основателката на организацията 10:10 Фани Армстронг продължава да се майтапи: "Какво да правим с тези, които съвместно излагат на опасност съществуването на всички нас на тази планета? Много ясно, че всъщност не искаме да ги взривяваме - това е просто шега за краткия ни филм, но може би не би било зле да започнем с ампутации?"

Изумително в случая не е това, че климатичните фанатици толкова сляпо вярват в своята религия и толкова ненавиждат каквото и да е несъгласие с нея, че могат да заснемат рекламен филм с подобно съдържание. Това само по себе си е показателно, но то в случая не е основното. Основното, което потриса, е до каква степен те са затънали в слепия си фанатизъм и са се откъснали от това как мислят и възприемат реалността нормалните хора - до такава степен, че искрено са сметнали, че подобен клип би бил успешен инструмент за пропагандиране на тяхната идея; ако ще и да шокира, да предизвика различни реакции, но като цяло да привлече хората. Ето това като че ли е най-интересното. И авторите на филма като че ли в близките дни ще бъдат подложени на доста неприятно за тях изпитание под формата на общественото мнение.

Официално този "мини-филм" трябваше да дебютира публично днес, но за него е написал в аванс Guardian, а подир него темата е поета от други вестници и блогове. В момента медиите и блоговете преливат от негодуващи коментари, включително от хора, които са в "същия лагер" с авторите на клипа. В YouTube оригинално каченият клип вече е недостъпен - сигурно защото създателите му са били адски неприятно изненадани от негативната реакция - но естествено вече е копиран многократно и качен отново.

петък, септември 24, 2010

Сега


Понякога тя нахлува в живота ти като шумен цигански табор. С песни, танци, весели викове. Дрънчейки на акордеон с пълна сила, с пъстри разноцветни шатри. Празник, феерия, искрящо безумие. Не е нужно да й обясняваш нищо. Тя просто няма кога да те слуша. Тя е дошла да се весели. И сама знае кога да си отиде. Ти дори и няма да успееш да се опомниш, а в твоя дом вече е пусто - и само вятърът свири през цепките на недозатворените прозорци. А още вчера на същото място се въртяха шарени поли, виното се лееше като река - и миришеше на огън и подправки. А сега има само гаснещи въглени. И още тук-там проблясват парченца от паднали лъскави гирлянди. Такава и ще я запомниш. Като порочна циганка, звънтяща със своите евтини гривни, бляскаща с тъмните си очи, мамещи, опиващи, замайващи…



Колкото и да си силен, твърд и ошлайфан от живота, отново обиквайки (и няма значение за кой път и на каква възраст!), ставаш безпомощен, като бебе. И за миг се обновяват всички клетки на организма. И тотално се изтриват рефлексите, отработени с годините, дозакрепени от болка, кръв, разочарование. Ето че буквално преди миг си бил център на вселената. Непоколебим, статичен, като Айфеловата кула. И целият свят се е въртял около теб. А сега…

Сега ти си просто малка клетка върху нечие тяло. Но жива, уязвима, и всички кръвоносни съдове са навън. А ръцете са насреща, а носът е насочен срещу вятъра. В търсене на аромата, единствено важен, даряващ живот. И отново се луташ хаотично в търсене на това родно, топло усещане. И вярваш, безразсъдно вярваш, че този път, този път... е наистина. Този път няма да те подведат. Както майката не би подвела детето си.



А понякога се случва тя да дойде като далечна позната: сластен силует, дама пика, преизпълнена със скръб и молба в погледа: "Стопли ме, опитоми ме - и аз ще бъда твоя до края на дните ти. Ще ти изтегля всичките жили, ще изпия капка по капка кръвта ти, ще ти изям черния дроб. А ти за това ще ме утешаваш, отдавайки ми се изцяло. Ще ме глезиш, ще ми угаждаш, ще ми прислужваш. Не, повече! Още повече! Толкова ми е хубаво да страдам с теб…" Тя ще изпълни всичкото място в твоя дом, в твоя живот, ще измести всичко, което дотогава ти е било скъпо, ще стане твоят свят. Защото само тя знае как трябва да бъде. И знаеш, че няма да можеш да я напуснеш, без той да се срине. Защото всъщност останало ли е нещо в теб, което да не е част от нея?



Послушно вървиш към разтворените ръце, доверчиво усмихвайки се: "Ето ме! Тук съм. И целият съм твой! Вземи ме. Стопли ме. Прегърни…". Чакаш, с цялото си същество. Чакаш нова доза ласка и нежност. Изпитвайки мъките на завършен наркоман. И все пак, кога, кога отново? Защото всъщност не можеш другояче. И ти трябва повече. И по-често. Постоянно!

Растеш. Не, врастваш се. С всичките си пори, клетки, фибри... с всичко. И не можеш да се откъснеш. Дори вече не разбираш къде си ти. Толкова възрастен, самостоятелен. И къде е този нов, толкова потребен ти организъм. А нима всъщност вие един в друг не сте присъствали преди?! И някак сте живели!!! Е, или поне така ви се е струвало…



Най-трудно от всичко е с момичето с доверчивия поглед. Наивно, малко и искрено - до болка. И на всичко се налага да я учиш - да яде, да ходи, да говори. Тя ще ти дарява радост. Както и всичко, в което има частица от теб. И безсънните ви нощи, и възторгът от първите ви победи. При нея всичко е насериозно, всичко е наистина. Просто не може да ти се обърне езикът да кажеш: "Хайде, върви! Късно е. Въобще отдавна ти е време да лягаш да спиш…" Тя с топлата си буза се притиска към ръката: "Моля те, нека остана още малко?". И си отива, но после. Сама, когато дойде времето й. И когато двамата разберете, че е пораснала, че вече нямаш какво да й дадеш, че сега има свой собствен път. Или че ти си твърде стар, твърде уморен. Че може би вече не й е нужно да й сплиташ косите, да й разказваш приказки преди лягане, да я люлееш на люлките…



Сякаш си прикован към апарат за изкуствено дишане. Само че то, изкуственото, всъщност е истинското! Сега. В това единствено ваше сега. Колкото и да продължава то. И, по дяволите, не е важно! Няма значение какво ще стане после. Ако ти просто умееш така. Ако това сега просто го има. Значи… Просто дишай. С пълни гърди. Значи ти си още жив. Животът – той винаги е точно сега.

Това е само твоята любов. Любов-празник, любов-болка, любов-грижа. Както чувстваш, както умееш, както можеш. Ако смогнеш. И ако срещнеш любовта…

четвъртък, септември 23, 2010

Защото всъщност всичко е много просто

Да, колкото и да се безпокоиш, утрешният ден пак ще дойде
Просто има човек, който точно сега е и изцяло твой. Защо той е твой - и кога това е започнало - няма никакво значение. Защото той е твой. Целият. И абсолютно без да иска нищо. Но!

Ти за нищо на света няма да го удържиш. Колкото и да е твой в това твое сега. Той задължително ще умре. Макар че може би ти ще умреш пръв. Или просто ще ви стане скучно и ще се разотидете. Но въпросът не е в това: напълно така или иначе няма да го удържиш. И той теб също, разбираш ли? Вие съществувате само сега, в този миг. И може би още известно време по-нататък. Но не завинаги! И каквото и заедно да планирате, някой от вас някога със сигурност ще умре. Най-вероятно, и двамата. При това в различен момент. Просто така. Затова…

За какъв, кажете ми, полов орган, постоянно се опитваме да изстискаме един от друг всичко и завинаги?! Обичайте това, което имате до себе си. Именно за това. И докато то е там. Защото всички в крайна сметка рано или късно ще умрат. А точно това сега вече няма да го имате. Защото тъпо сте го пропиляли в преследване на едно или друго. Идиоти, честно…

Тя се събужда, закусва, храни кучето, пише новините... А той просто я обича.

неделя, септември 05, 2010

Хората не те следват


Shouting in the well
Хората не вървят подир теб, а подир твоите маратонки.

Писането в Twitter не е знак за каквото и да е. Дори и да е знак, той е свръх-неопределен. И ако сортираме хората по такъв признак, в това ще има толкова смисъл, колкото и това да отделяш в специална категория тези, които имат нос. Или член (упс, пардон, феминистките правят точно това, примерът не е твърде сполучлив). Или… сайт. Или блог. (Да, последното е камък в градината на тези, които твърдят, че и има и такова нещо като блогосфера.)

С какво ни помага това осъзнаване? Избавя ни от илюзиите, естествено. В смисъл, че следващия път, когато чуете "това ще бъде интересно на туитъросферата", можете да се посмеете от сърце.

Туитърджиите, колкото и да ви се иска, не са група. И "българските туитърджии" не са група. И което е още по-интересно, тези, които те следят и тези, които ти следиш, също не са група. Освен ако не притежават някакви качества, които нямат директна връзка с Twitter ("дизайнери-фолоуъри", "програмисти-фолоуъри", "админи-фолоуъри", "бизнесмени-фолоуъри" и така нататък).

"Да де, знам го това, не ми казвай очевидности, и какво следва от това?". Ами ето какво. Обръщайки се "към Twitter", ти просто си крещиш в кладенеца, независимо колко голяма е (несъществуващата) армия от "твои читатели". (Именно заради това и тези, които масово фолоуват всеки, имат на практика нулева авторитетност, дори ако "тайфата" им не е съставена изцяло от ботове. Поради това и опитите да се рекламира каквото и да е в Twitter чрез "видни туитърджии" са уникално тъпа идея.)

"Ама чакай, чакай бе! Читателите са си мои, защо в кавички. А това, че не са група — не е толкова важно". Да, ама не. Твоите читатели са толкова тясно сформирана фокус-група (не се дуй, не са се замаяли по теб. Седни си, двойка), колкото не можеш и да си представиш. Те се появяват, намирайки в това, което пишеш, микроскопично парченце вкусничко съдържание. И щом концентрацията на именно този вид съдържание спадне, те: а) просто си отиват; б) остават, но филтрират твоите съобщения - или чрез специални приложения, или автоматично, на ниво подсъзнание.

Хубаво ли ви звучи да сте рупори на специфичен вид съдържание? Ето ви един казус. Представете си съвършения бот, който ви информира за всички отстъпки в магазини за маркови обувки в София - неговото присъствие ще бъде неизмеримо по-полезно от вашето. При това неговата аудитория от фолоуъри ще бъде абсолютно стабилна и неделима група. С един, но същевременно свръх-важен за всички тях общ интерес. Ето ви необоримият плюс: ценното специфично съдържание удържа интересуващите се от него потребители.

А ти… Ти може да навлезеш в запой. Да намериш жената на живота си. Да се изпокараш с жената на живота си за битовизми. Да гледаш смешна (и неимоверно тъпа) комедия или мелодрама… И на мига твоят таймлайн се раздува с откровения, които довеждат читателите до скърцане със зъби и потресен поглед, обърнат към тавана. Да, същия читател, който те е фолоунал, очаквайки обещаните от препоръчалия те туитърджия "забавни лафове". И той естествено не е готов да опознава (условните) дълбини на твоята душа.

Има ли изход? Донякъде. Да се направи някакъв вид категоризатор, който да прави контент-анализ на това, което пишеш, подавайки на читателя не всичко наред, а единствено темите, от които той се интересува, заради които те фолоува. Примерно на база, знам ли, тъпите групи на Twitter. Ако си сложил @acnapyx в група "fun" — ето ти три порции седмично. Ако е "софтуер" или "политика" - веднъж-два пъти в месеца. А говна от рода на лични истории, беснеене по служебни въпроси, любови, споделени дочути парчета — въобще да не получаваш. Проблемът обаче е как да се създаде читаво разпознаване на написаното така, че да не се крепи само на ключови думи и хаштагове.

Защо пиша това? Ами, защото все по-често се питам защо изобщо пиша в Twitter. И има ли въобще смисъл да го правя. Защото редовно виждам неща, които съм шервал, да правят след време втори и трети заход, изведнъж открити самостоятелно от хора, които ме фолоуват - но очевидно просто не четат това, което пиша. Защото на моменти се усещам, че моят таймлайн в туитър напоследък именно по тази причина е станал основно върволица от ретуитове, своеобразен туитър-StumbleUpon. Защото какъв е смисълът да споделям там нещо лично, обмислено, оригинално, което никой няма да прочете? Защо ми е да крещя в кладенец?

Не, няма такова нещо като туитъросфера. Когато примерно на #twitterbloggerbeer от всички, които пряко или непряко познаваш, всъщност можеш да си кажеш няколко думи единствено с трима-четирима души... има нещо сбъркано в цялата идея. Сам сред близки непознати... не, не мисля, че това е моята идея за общност. Социализирането само заради самата идея за социализиране, без някакви допълнителни свързващи фактори, не поражда цялостна група - а само отделни (понякога динамични) молекули от изолирани близки атоми.

Не, няма да си изтрия туитъра, нито ще спра да пиша в него. Но... не се чувствам част от общност, и не възприемам вас, читателите ми (колкото и да сте), като общност. Тук би трябвало да добавя някакъв окончателен, фундаментален извод. Но няма да има такъв. Това е.

вторник, август 31, 2010

Алтруизмът не е на почит?

По-точно от това, здраве му кажи
Мислех да пиша за отношението към алтруистите (след емблематичното изследване) още снощи, но реших да изчакам колегите да пуснат материала. И нещо ми подсказва, че мнозина ще се извъдят, които ще изтълкуват изследването в стил "Алтруистите не ги обичат и това си е". Нещо повече, със сигурност не един и двама ще заявят: "А, сега загрях защо никъде не съм се удържал на работа повече от половин година! Ами аз съм ебахти алтруиста, а те не го ценят".

Естествено. Причината никога не е в теб. И лайното ти все така мирише на "Шанел №5".

И все пак, въпреки че с някои от тезите там съм съгласен, все пак експериментът, доказващ че "алтруистите ги недолюбват" има една голяма греда в окото.

Също така мнозинството от участниците са заявили, че не желаят да работят занапред и с не-егоистичния колега. Те често са заявявали: "Този човек ме кара да изглеждам лош", или че той нарушава правилата.
Ключовата дума в случая е точно "нарушава правилата".

Защото експериментът е давал избор: или да получиш награда за себе си незабавно, при това със стопроцентен шанс, или да повишиш шанса да получиш абстрактна, отложена награда за цялата група след време (която после ще им се такова мамата как да я разделят помежду си). Тъй че авторът на експеримента очевидно не е успял да създаде осезаема, разбираема и желана награда за "групово" поведение, затова най-изгодната стратегия е изглеждала като "хайде не ставай нагъл - и си ползвай личната изгода".

Ако погледнем на този казус от гледна точка на теорията на игрите - ама наистина, съпоставете наградата "незабавно възнаграждение под формата на ваучъри за храна" с наградата "повишаване на шансовете на групата да получи парично възнаграждение". Груповата награда изначално е поставена като почти нереална, да не кажем отсъстваща.

И подставените алтруисти — което е също показателно, защото кой разумен човек би избрал стратегията на алтруист точно в този експеримент? — вредят на групата, като обезценяват разменната валута, откъдето идва и разбирането за "нарушаване на правилата". (И съответно "кара ме да изглеждам лош" — когато валутата е обезценена, а ти се опитваш да търгуваш по стария курс, ставаш "алчен").

Така че реално в този експеримент "алтруистите", както и "алчните", са нанасяли обективни, а не субективни вреди, просто участниците в експеримента не са могли да го разяснят на експериментаторите, а експериментаторите не са в състояние да преценят достатъчно добре какви резултати са получили.

Искате ли една простичка аналогия, понеже станахме твърде суховато научни? Ами ей ви я на: да вземем която и да е онлайн ролева игра от типа на World of Warcraft. Къде са алтруистите в цялата каша? Ами те са в почти всички поддържащи класове, от типа на лечителите.

От гледна точка на масовия играч лечителят жертва способността си да скъса гъза (пардон, анално да доминира) враговете, което, каквото и да си говорим, е основната цел във всяка онлайн ролева игра - и въобще "да си лечител е скучно занимание", но в замяна на това групата печели ("минава нивото или мисията").

И да, подобно поведение автоматично и категорично се възприема като алтруистично, дори и ако мотивите за него са неразбираеми ("Вижте тук как някакъв идиот доброволно се мъчи да играе като лечител, давайки ми възможност да стана любимия ми ловец"). В резултат на това в онлайн ролевите игри лечителите ги носят направо на ръце, а с тях играят основно мили девойки-алтруистки.

Та ако се върнем към въпросния недоизпипан експеримент, "алтруистичното" поведение тук се възприема като "Я гледайте, тук някакъв идиот, който се опитва да се изкара по-чист от изворна вода, ни осра цялата далавера", тоест все едно той просто се прави на "много нещо" и те кара "да се чувстваш лош" на неговия фон.

Добре де, ще кажете - остава въпросът дали мнението на колектива реално има значение. Ами донякъде има, поне в насоката на ефективната съвместна работа по някаква сериозна задача. Само че докато социопатите-алтруисти блъскат и поемат товара на половината от работата, колективът като цяло не обръща чак такова внимание на факта, че те не извършват нужната кунилингвистика спрямо ръководството и "старите кучета" и не тичат охотно по фирмени купони да се натряскват в компания. А след изчерпването на текущата критична потребност от "копачи", които да бачкат, докато останалите "летци" си чешат оная работа, най-често въпросните социопати-алтруисти биват изритани, тъй като "не се вписват в колектива". Освен ако наистина не са хипер-незаменими. Или не направят компромис със себе си.

Очаквате поука накрая? Е, мисля, че можете да стигнете до нея и сами :D

неделя, август 29, 2010

Парченце лимон


Симбиозата на всичко
Чуй ме - не тъжа, не. Просто това е есента. Просто до вчера още цареше уморителната, безкрайна, не побираща се в рамките на разумното жега, а днес… Днес вече шумят листата отвъд прозореца, вятърът и небето… Не, въпросът не е в листата. А виж, небето… То първо чувства, първо знае, известява за всичко първо. И много ми се иска да се дръпна, да се скрия в най-далечния ъгъл - и просто да си помълча. Ама не, слушай, наистина не тъжа. Не. Просто толкова отдавна не съм седял в този далечен ъгъл. Той търпеливо е чакал завръщането ми, покривайки се с паяжини и меланхолично поглеждайки ме. Защото когато е горещо, ти се иска да лежиш, отпуснал ръце, да говориш и да крещиш, да скачаш и със смях да вадиш от хладилника кубчета лед. Ледените кубчета… можеш да ги раздробиш и да им добавиш лимонада - добре знаеш колко вкусно може да бъде това. И небето - то е съвсем друго. В него се отразяват кубчета лед - и понякога ти се струва, че слънцето напомня огромен, зрял, напиращ да се окаже в ръцете ти, лимон. Когато небето е такова - всичко е различно.

Честно, казвам ти - не тъжа, не. Просто когато започва есента, винаги ми е малко неприятно, некомфортно, нервно, че тя вече никога няма да свърши. И никога повече няма да се налага да вадя лед, и лимонът от днес нататък ще бъде само в чая. Защото е невъзможно да пиеш в ъгъла лимонада - някак си дори е несериозно - в ъгъла, пък лимонада. И е почти невъзможно да разговаряш - защото всичко наоколо сякаш е замръзнало на пауза. Всичко се е изплашило - може би и малко, но се е изплашило. Защото е много страшно да си представяш, че никога повече няма да има друго небе, никога повече няма да има кубчета лед, никога…

Не, после всичко ще ти разкажа, непременно. Дълго ще ти разказвам. Тихо ще разказвам, а облаците ще те галят по главата, рошейки косите ти и успокоявайки те. Ще ти разкажа за това колко е хубаво понякога просто тихо да си седиш в ъгъла, как бавно отстъпва страхът, как се връща усещането за движение. Ще ти разказвам дълго - много, много дълго. Но не сега. Но повярвай ми - не тъжа. Не. Това е просто период на тишина. Период, когато трябва за кратко да затаиш дъх, за да започнеш да дишаш после отново - много по-силно отпреди. За да може всеки дъх да бъде такъв… Като небето, което - виж - внезапно стана толкова синьо, че ти се струва, че може да ослепееш… Парченце лимон в чая, като мълчаливо обещание за продължение. Продължение на всичко - разбираш ли ме? Не, не тъжа - просто понякога толкова ми се иска да се дръпна, да поседя в ъгъла и да помълча…

понеделник, август 23, 2010

Иска ми се


И нека обиколката по света се отбележи върху кожата ни
Ти си единственият човек, за който искам да харча пари.
И не защото имам твърде много. Просто това, което бих искал да направя за теб, понякога струва твърде скъпо.
Например бих искал да те отведа в Париж. Там ще имаме различни интереси: аз ще гледам улиците и реките, а ти - кафенетата и галериите, и Айфеловата кула. Искам да си наемем етаж във вила (100-200 евро на ден). Искам да палим свещ и да разговаряме, опасявайки се, че няма да се наспим, но пък не можем нищо да направим срещу това, нали? Защото има още толкова неща, които бихме могли да си кажем. Поред да отпиваме от бутилката с алкохол, ти от време на време да мъждиш с цигарата в мрака, а, всъщност ти май напоследък почти не пушиш. Освен след секс.
Понякога да тичаме за чай. И за вино.
Денем да се печем и да плуваме край Сена, а още от време на време да тичаме по делови въпроси, защото понякога цял ден с теб е трудно да мине спокойно. Просто от време на време те прихваща странно настроение - и или тъжиш за нещо, или изгаряш от желание за скандал.
Но, накратко, такова пътуване би ми струвало минимум две-три хиляди евро.
И не бих искал въобще и да се замислям за това ти да плащаш дори и част от това. Защото, първо, нямаш толкова пари. А, второ, все пак това е мое желание - да те отведа в Париж, нали? Не че и ти нямаш това желание, но не това е въпросът.

И да, бих искал да те отведа някъде в нашенския юг - може би Созопол или Ахтопол. Естествено, че ще ти хареса. Даже нещо ще кажеш, и след твоите думи ще видя по нов начин това място. И ти ще се качиш на някоя вишка, а аз... може би няма да се кача.
После ти ще слезеш и оживено ще размахваш ръце, ще говориш на висок глас, ще описваш колко чудесно е било. А аз ще се наслаждавам на твоя глас. И още ще пием минерална вода. На връщане ще ми се иска да ти купя понички и кафе.

Иска ми се да пия с теб коняк. Хубав, стар и скъп коняк, знам, че ще ти хареса. Бих искал да те поканя да отидем в някой хубав ресторант, или да заминем още сега в някое градче в Родопите, където да сме все едно в друг свят - и никой да не ни познава. Искам да те затворя в моя дом - и да ти купувам всичко, което поискаш. За ядене, и не само за ядене. За да усетя повече от твоята радост, която опива и мен.

Да, скъпа моя, моите планове изглеждат наполеонови, и естествено реализацията на е препъва в моето финансово, хммм... неблагополучие. Но това са дреболии. Защото някъде така или иначе ще те отведа. Това ми е адски нужно, защото никога в живота си не съм виждал човек, който толкова да се радва дори на толкова дребни жестове.

петък, август 20, 2010

Каква история да ви разкажа?


Най-добрият разказвач ви гледа между страниците
Изглежда сякаш няма нищо по-лесно от разказването на история. Простичка. Линеен сюжет, без извивки и нечаквани обрати, прост като военен виц. Няма нищо по-просто. Такива истории са милион и още една-две, като двойките, които се целуват на задния ред в киното. А сега малко да поусложним задачата. Нека разкажем проста история за провинциален град. Не провинциално градче, където всичко е толкова скучно, че само по себе си се превръща в чеховска трагедия. Нека разкажем история за няколкохиляден град. Провинциален, средно голям, тромав, с крадлива управа и стари автобуси. С история, паметниците на която приличат на гнили обломки от неподдържани зъби. С герои, от които не са останали дори гробове. И да разкажем история за периферните, спални райони, повече наподобяващи гето. Или да ви разправим за малките хора, които като цяло са доволни от живота си: биричка в петък, водчица в събота, секс веднъж на три седмици, че и под одеялото, само и само да ги остави на мира.

Изглежда сякаш всички истории са еднакви. Геният облича простичкият сюжет за враждата на две семейства в тогата на трагедията и залива олтара на високата литература с кръвта на двама влюбени тийнейджъри. Но декор за това не е Мадан, или примерно Димитровград, декорът е Верона. И изглежда, че не е толкова важна средата, колкото самата идея. Но картината без впечатляващи декорации не се получава. Как можеш да минеш заедно с героите по улици, които не са нищо повече от сив фон? Какво служи на автора за почва, за основа, ако не мащабните архитектурни паметници, самите стъпала на които са свидетели на впечатляващи истории? Докато тук си говорим за обикновен спален крайградски район. Простичка, като пластмасова бутилка с евтино вино, местна бандитска тайфа. Ленива полукриминална история за любовта на Марчето и Киро, които биха могли да бъдат гейове и да се оженят, но са гейове от различни райони. Което означава проблеми и война.

Изглежда като да има изход. Трябва просто да се потопиш в детските спомени. В тях са всички отговори. Или чернота и тлен, ужас и мрак. Или светлина и добро, мед и сладолед по петдесет стотинки във вафлена фунийка. Като че ли всичко е добре, има основа, има обстоятелства. Но тогава сюжетът се получава дребнав. За да разкажеш добра история за провинциално детство в такъв град, в който няма за какво да се заловиш, трябва да спазиш закона за премахването. Да бъдеш като избит зъб, премахнат, нежелателен елемент, да се окажеш в състояние на осъзнаване на загубата на някаква важна част от теб. Накратко, да бъдеш столично парче, което има по-широк поглед върху нещата, по-точен. Да имаш по-добър прицел. А за това ти е необходим столичен блясък. Защото както и да го въртим и сучем, столичният блясък се постига по само един начин - с досаден еднообразен труд. Пък и столицата най-често е само груба шкурка, съдираща от обикновения провинциалист цялата му домашност, мекота, наивност, шлифоваща го до такъв предел, когато се оголват не само зъбите и нервите, но и талантът. И осъзнавайки този факт, става някак глупаво да заплашваш столицата с гръм и жупел, седейки си на трикракото столче някъде в Петърч. Но всъщност си говорихме за историите.

Как да се признаеш в любов на град, който не съществува? Как да изградиш декор, който не е в състояние да нарисува нито един художник и сценограф, колкото и гениален да е той? Може би трябва просто да измислиш една любов, да нарисуваш нещо различно от това, което виждаш всеки ден. Да си мислиш, че има не само настояще, което е сега - и което ще бъде и после, а че бъдещето все пак съществува. Чака. Ти нали си вярвал в него като дете? Е, и то вярва в теб сега. Вярва в твоята история. Вярва, че ще намериш за какво да се заловиш и как да го разкажеш. Важното е преди всичко да започнеш. После бъдещето ще покаже - нужни ли са за твоята история разкошни столични декорации, или ти е достатъчен вход с захабена ключалка и надпис на вратата "Развлечения, позвънете", за да увлечеш читателя.

И все пак - каква история да ви разкажа?

събота, август 14, 2010

Хората с огледала


Истината е, че все пак не съм графоман. Напоследък рядко пиша, не хронометрирам битието си, общо взето напоследък не ме вълнуват особено и социалните проблеми. Като цяло мълча, когато съм щастлив. Сгрятите от чашата с горещо кафе ръце не са повод за мен, колкото и да ми се иска да пиша за вълшебството на мига. Сигурно за щастието умело и апетитно могат да напишат други хора, които са по-талантливи - и недотам алчни.

В последните седмици се мяркам тук само епизодично - и най-често когато ми е кофти, когато болката пробива през кожата, прелива от пръстите ми върху клавиатурата и стига до екрана. Еverybody hurts sometimes, но като че ли броят постове при мен с разтворено сърце на показ ме е направил прекалено депресивен и твърде драматичен в очите на някои хора с огледала под мишница.

Човекът с огледало под мишницата не е равнодушна тълпа. Той идва при теб и поставя пред теб това свое огледало. И ти се виждаш в цялата си прелест - в ярката слънчева светлина лицето ти е сиво и бледо, мускулите са ти хилави, тялото ти е провиснало и несъвършено. Виждаш себе си - неправилно живеещ, омачкан, емоционално неуравновесен, понякога пиян, клатушкащ се, почти уродлив - и животът ти започва да ти се струва такъв - пиян, уродлив и клатушкащ се. И това за теб е такъв шок - такова откровение, досещал си се, че може би не всичко ти е наред, но чак пък толкова... а този човек, който е донесъл огледалото, стои близо до теб, елегантен, харизматичен, донесъл ти истината за теб самия - сурова, шибаща те по бузите, но вероятно необходима - и по-добре късно, отколкото никога…

Ти се извръщаш, защото не можеш повече да се гледаш, започва да ти призлява от самия теб, изведнъж обърканият ти разум се хваща за последното, позорно, пулсиращо малко съмнение. Но красивият харизматичен човек, улавяйки в твоя поглед това свенливо съмнение-надежда, се смее гръмко, поклаща глава и казва: не, нищо подобно - напълно и стопроцентово равно е. И внимателно загръщайки огледалото в пърче плат, го поставя отново под мишница. И усмихвайки се, like Jesus to a child, добавя на прощаване: "Постъпвай като мен, постъпвай като мен!". И ти му благодариш за безценния съвет - и въобще за всичко…

Светът е пълен с красиви хора с техните равни огледала - а ти там навсякъде за тях си блед и неуравновесен, как е усещането?

Оттеглих се в пълно офлайн затишие, да не би дори случайно да се погледна. Комфортният режим "само моят свят с един-единствен човек в него" - и нито ред от рийдъра, пълна концентрация върху моята си малка клетка от света. Изключих всички странични дразнители - и сред тях бяхте и вие.

Промените при мен са дълбоки. Не, все така си живея в този град, работя на същото място, дори прическата не съм си променил. Нито човекът до мен е друг - просто всички тези промени стават вътре в мен самия.

Страхът от бъдещето дълго ме караше да се крия в сенките. Страхът от бъдещето, който ме заставяше да мълча, да крия, да пазя части от себе си сякаш затворени в сейф, да бягам, да се доближавам до пропастта и да не скачам, и с времето да съжалявам, че не съм скочил - постепенно всичко това започва да утихва.

Блогът се оказа толкова вторичен за мен, че дори в един момент имаше мисълта въобще да го махна. Все пак, без него тези хора с огледалата нямаше да имат къде да се забавляват.

И все пак... част от вас ми липсваха. Не искам да губя напълно тези, които са ми били интересни, които са ми били близки. Все още дори не съм поглеждал - много ли от вас са останали тук, колко от тях още ме четат. Но за тези, които още са тук… привет. Пак съм тук.

четвъртък, август 12, 2010

Недоизказаното


Дали, за да останете 'заедно', е редно да запазите мълчание?
Едно от най-големите заблуждения на убедените моралисти е, че на база лъжа не се гради щастие. Огромно количество щастие се е градило, гради се и ще се гради именно на лъжа. По-скоро не точно на лъжа, а на премълчаване, недоизказаност, недостатъчна информираност... във всеки случай на нещо, което така или иначе може да бъде обединено под твърде вулгаризиращото понятие "нечестност".

Като човек, който обича да бъде краен и който все се надява да ми прощават провокативно-безапелационните тези, даже ще подхвърля и нещо повече: както в основата на всяко голямо богатство се крие престъпление, така и в основата на всяко голямо щастие се крие нечестност. Думата "лъжа" някак си пръстите ми не събират смелост да напишат, черно на бяло. Чак толкова убеден циник не съм, сори :)

Впечатлението ми е, че когато стане дума за откровеност, сработва най-страшният и обиден дисонанс от всички възможни. На този, който е "болезнено откровен" му се струва, че събеседникът му ще оцени огромната степен на неговата откровеност - и взаимоотношенията ще преминат на едно радикално, прямо, директно ниво. Но първият извод, който обикновено си прави събеседникът, е горе-долу следният: "Егати, ако той за такова нещо ми разказва, то какво аджеба има още по-ужасно, което премълчава?". И недоверието се засилва дори още повече.

Не убеждавам никого да лъже. Лъжата поне аз я смятам за нещо крайно противно - и вярвам, че тя с нищо не краси лъжеца. Но май с годините ставам все по-склонен да защитавам тезата, че "премълчаването не е лъжа". Нищо страшно няма да не доизкажете нещо докрай. Или поне аз не смятам, че някакви сериозни ответни удари се полагат от съдбата за такова (скромно) прегрешение. Или може би пък е въпрос на доверие в човека до теб?

Казвам това не за друго, а защото понякога изкушението да говориш напълно искрено, прямо - да наричаш всичко с имената му, става твърде силно. Ако не искате да съжалявате после... сдържайте се. Защото в желанието си да не криете нещата от другия, отваряте такива ями на недоверие, в които ще падате с години. Вчера аз самият сторих нещо, което най-добре се определя с думите "грешка, но все пак правилна грешка". И ако сега не съжалявам... това се дължи единствено на факта, че Тази, която е до мен, се оказа човек с главно Ч.

И понеже от известно време ме човърка въпросът за прошката... И по-скоро за това какво е простимо и до каква степен. Преди време съм водил упорити спорове с радикали и от двете страни, които твърдят, че "всичко се прощава", или "нищо не бива да се прощава". Животът обикновено не е правен в съответствие с крайно отвлечени принципи, така че всъщност хората в такива случаи подхождат към прошката с различни мотиви.

Някои са способни да простят всичко - на тези, които обичат. Други могат да простят всичко, ако разбират, или чувстват, че "нанеслият обида" наистина ги обича. Ако го формулираме по-точно: според вторите всичко е простимо не за човек, който обичаш, а за такъв, който те обича. Малко егоистично ми звучи във втория случай. Но пък не е толкова вманиачаване по собствените емоции и изживявания, колкото е при първите.

Впрочем прощаващите заради любовта към другия и тези, които прощават заради любовта към тях самите, рядко са в състояние да се разберат едни други. И са напълно неспособни да се променят. И кой знае защо си мисля, че и не бива да се опитват да се променят...

петък, юли 30, 2010

Недей

Body SculpturePhoto © Tom Munro

Само не се влюбвай… Твоята ръка. Моята ръка. Горещи. Парещи. Дръж ме здраво. Защото ще избягам. Дръж ме здраво. Но не се влюбвай. Докато не го сторя аз. Иначе ще избягам. Дръж. Да вървим. Къде? Все едно. Слабост. Малко се боя. Желая. Зная, че и ти. Ръце. Пръсти. Чувстваш ли как се боя от теб? По-близо. Не, още е рано. Още не е моментът. Да отидем там. Отиваме. Дъжд. Буря. А ние отиваме. Да тичаме? Под дърво. Стой. Стой. Почакай. Не. Не, не настоявай. Капки падат върху бузите. Върху пламенното тяло. Върху гърба. Върху раменете. Охлаждащи капки. Ти си гореща. Какъв контраст. Какво блаженство. Каква романтика. Ела по-близо до мен. Стой. Аз сам ще се протегна към теб. През падащата вода. През шума на листата. Като в забавен кадър. Всичко замира. Миг първи. Ето сега. Сега. Първи път. Първи. Шепнешком. Желая. Само не се влюбвай. Устни. Нежно. Нежно. Едва докосвайки се. По-смело. Сега, каквото поискаш. Ако ще и тук, ако ще и сега. Сега не се боя. Взимай. И дръж здраво. За да не избяга. Само не се влюбвай. Дишай. Вдишване. Издишване. Искам да чуя как дишаш. Искам да зная. Ти. И водата. Всичко заедно - да се побъркаш. Гледай ме. Гледай загорялата кожа. Стичащите се капки дъжд. Мокрите коси. Не мисли за нищо. Какво значение има сега. Коя си ти. Кой съм аз. Просто се наслаждавай. Само не се влюбвай. Всичко е мокро. Вода. Буря. Дъжд. Стихия. Ти и аз. Реално. Тревожно. Толкова важно. Да сплетем пръсти. Да сплетем ръце. Да сплетем тела. В тъмнината на нощта. Под сиянието на мълниите. Сред вода и шум от капки. Под музиката на природата. Желаем. Заедно. Обичаме. Живеем. Сега. Под дъжда. После. Мен няма да ме има, но ти ще видиш. Ще излезеш под дъжда и ще почувстваш. Това сплитане на ръцете. Тези звуци. Шепот. Мен. Това блаженство. Това безумие. Предупреждавах те: само не се влюбвай.

понеделник, юни 28, 2010

Без фанатизъм


Саундтракът на лятото...
Съществува мнение, че човек преди всичко обича тази музика, която е слушал на младини. Примерно между 16 и 20-годишна възраст. С носталгичен трепет после ще я слуша на 30, 40, 50 - и до края. Блажено притваряйки очи и поклащайки в такт глава, той ще говори на детето си тийнейджър: "ето, синко, това наистина е желязно, мощно е, наистина, чуй, това не е като твоето "туп-туп-туп"…" Детето пък най-вероятно вяло ще отхвърля доводите и снизходително усмихвайки се, ще сумти: "Татко, остави ме на мира, наистина не е лошо, честно, но ще тръгвам…"

Нашите родители са си имали Група №1. Или мястото на №1 са делили 2-3 други Групи. Баща ми например, смятайки Beatles за твърде лигави и мръщейки се на непретенциозносттта на "обикновените момчета от работническата класа", някога е предпочитал подивелия Хендрикс, декадента Морисън и интелектуалците Pink Floyd. В огромната за времето си домашна фонотека е имало още десетина други групи. Част от това е станало и музиката на моето детство, заедно с плочите на Лайза Минели и Сачмо при вуйчо ми - и това беше музиката на моето детство, в която буквално съм расъл. Плочи с песни на братя Аргирови кой знае защо не са се купували в семейството ми.

Както се е полагало на творческата интелигенция в онези времена, родителите ми са хипареели в някаква степен, и голяма част от детството ми премина в една прелестна къщичка на "Иван Асен", където сега е Футболният съюз, в компанията на весели брадати чичковци и пушещи цигара от цигарата, не винаги само с тютюн, какички. Там изпих първите си чаши алкохол, там водих някои от най-важните разговори за живота, там прослушах и немалко неща, които дотогава не бях чувал. Там имаше огромна ръчно скована библиотека, преливаща от странна литература, и столовете никога не достигаха. Презаписваха се магнетофонни ленти и касети, взели се незнайно откъде, гостите разговаряха, смееха се, ядяха и пиеха нещо, понякога танцуваха, пушеха, пееха в съпровод на китари, флегматично се въртяха бобините на невероятно добрия за времето си магнетофон, от колоните, поставени в ъглите на стаята, кънтяха и се разнасяха из стаята легендите на онова време… и апокрифните записи. И понякога пианото се обаждаше под ръцете да стопанката на дома...

Тези, които сега са на 25? Е, тогава вече изборът беше много по-широк. Някои предпочитаха честния пънк, някои се удовлетворяваха с зализаните, все едно току-що излезли от фризьор Бон Джови, някои до дъно затъваха в Дитер Болен. На разположение бяха DM, The Cure, още не сдаващите багажа U2 - и естествено, безумните поп-богове - Мадона и Майкъл Джексън… Billie Jean is not my lover! :)

Когато бях на 13, редовно киснех на купони по съученици, и по квартални компании и мазета, където процъфтяваше пост-пънк стилистиката. Господи, тогава всичко ми се струваше неимоверно прекрасно, мамещо възрастно - и бях убеден, че като порасна, задължително все така ще се обличам и ще се подстригвам. Помня как веднъж се събудих след някакъв купон и разглеждах от леглото плакатите, с които бяха облепени стените. Върху ретината ми завинаги се отпечатаха тъжният маниак Робърт Смит с очертаните с молив очи и черните устни, готично-смешните и все още хлапаци тогава DM в нещо, изглеждащо като садо-мазо кожа, вампирът-албинос Бауи и тук-таме на островчета нежното лице на Милен Фармър.

В осми клас май още слушахме и слънчевите Roxette, а в девети-десети при нас дойде невчесаният чичко Кърт и обяви, че всичко е скапано. И много от нас повярваха, ходехме с мрачни лица и масово ни се мреше. След песимиста Кобейн ни посетиха жизнеутверждаващите Live, енергичните диваци от RHCP и потресаващите изроди Radiohead. А на съседната пейка в огромни обувки и неизмерими шорти присвиваше очи на слънце 2Pac, до който се бяха облегнали сладкогласните бежанци от Fugees.

Като вихър профучаха леко е… екзалтираните Prodigy, за кратко развинтвайки ни главите, оставяйки място по-нататък за по-"възрастните" си събратя-химици и Orb.

По-нататък имаше още. Някъде отгоре прозвуча откровението "God is a DJ", черните магьосници от Бристъл започнаха масирана атака по нас, а странната девойка от Исландия с глас на русалка разтваряше сърцата ни като цветя.

Една от спирките пътувахме с Garbage, следващата - с Лени Кравиц.

Мимолетно, за кратко потъжихме с Korn и се веселяхме с Трент Резнър.

Хармонията в душите ни се запълваше от романтика Моби. Сеансите по релакс се провеждаха от Morcheeba, психоанализата от Recoil. (Или от Coil – комуто каквото е по-близко на душата…)

А после като се почна… Посипаха се всякакви афекс туинове и еймон тобиновци, и купчина всякакви безименни и… айдизми. Понякога скърцахме със зъби, но все пак ги слушахме. Така да се каже, в името на всестранното развитие. Периодът на "великите музикални открития" ми беше някъде между 17 и 24 години, когато систематично потребявах огромно количество нова музикална продукция, четях рецензии, вечно нещо търсех, прекарвах цял куп време в нелегални звукозаписни студиа и музикални магазини, понякога дори просто купувайки диска или касетката заради харесалия ми дизайн на обложката. Сред другото "търпи се" намирах своето "о, ей това е страхотно!". Това, което ми падаше на сърце и тихо и незабелязано се врастваше. Това, което сега ме разва в летните дни, есенните вечери и зимните нощи. Натрупах своя запас.

Сега се отнасям към новата музика като ленив котарак, който лежи на брега на преливаща от риба река - по-далеч от тези, които са с въдиците или саковете, и от време на време отпуска лапа във водата – а ако му попадне някоя рибка, придирчиво ще я огледа; ако му хареса, ще я изяде, ако ли не, ако е твърде дребна, ще я пусне да си плува нататък. Просто не е гладен.

Защо всъщност пиша това? Ами и аз не знам. Като че ли никога не сме имали Група №1. В епоха, когато музиката е прието да се слуша не като отделни изпълнители, а като цели направления…
Или все пак?

вторник, юни 08, 2010

Как чета

Картинка за привличане на вниманието:



Зарекъл се бях, че ако някой ми подхвърли щафетата за четенето, няма да я пропусна. Така че мерси на Катя за жеста - въпреки че ме сварва в леко неподходящ момент, но пък доколкото ме мързи да превеждам, защо не?

Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
A: Принципно не изключвам идеята за ядене и четене едновременно. Поне доскоро така или иначе ядях пред компютъра - и доколкото повечето ми книги чета в електронен вид, няма риск да изцапам нищо. Любимата ми храна за четене? Май нямам такава. Каквото ми се яде в момента, това ще да е. Но пък от известно време по силата на житейски обстоятелства не ям сам - и определено за това време нямам възможност да обръщам внимание на лаптопа.
Но хартиена книга на маса не чета, наистина. В основното училище четях така - и опропастих не една и две книги, например любимия ми Киркегор, с филии с лютеница (срааам, срааам). По въпроса за учебниците обаче няма скрупули. Тях и на хартия бих ги чел, докато ям :D

Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
A: Нещо, което да не ми пречи на възприятието. Кафета и чайове са ОК, кола - също, бира или вино обаче - абсурд. Май най-често нищо не пия. Не спазвам специален ритуал от типа "сега да си налея любимото питие и да отворя книгата" - просто нямам време и сили за подобни церемонии :)

Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
A: Категорично не. В хартиена книга никога не драскам, а в електронна не виждам смисъл, дори анотации не правя. Имам достатъчно силна памет, ако някой пасаж пък ми хареса, си го хвърлям в текстов файл в хранилището за идейки. Има нещо абсурдно в идеята да се дращи по книгата, чак да ме ужасява не, но не ми е особено приятно после да листя надраскана от мен книга. Отново признавам едно изключение - учебници, особено ако вече са ползвани от други. Тогава не ми пука.

Q: Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
A: Приемаме, че за хартиена книга говорим? С листче, най-често. Може и касова бележка, стига да е достатъчно дълга и тясна. Имах по едно време навика да си отбелязвам мястото с фонокарта (някой още помни ли, че имаше и такива неща?), ама от години нямам такава подръка. Прегъването на листа не го смятам за катастрофа, но лично аз предпочитам да не го правя. Отворена книгата мога да оставя, понякога, ако нямам листче подръка - но гледам да не я обръщам с корицата нагоре, докато е отворена (за да не се скапва книжното тяло).
А в електронните книги - имам си читав четец, който обикновено помни къде точно съм спрял, така че просто с пускането му отваря на правилното място.

Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
A: И двете - едното по необходимост, другото за развлечение. Понякога нещата се смесват, де :) Примерно "Психология на влиянието" на Чалдини я четох за кеф, въпреки че е научна. Важното е да ми е любопитно съдържанието, оттам нататък просто се поддавам и нерядко задълбочени научни изследвания са ми по-интересни от художествената литература.

Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
A: О-о-о-о, хайде да не се заблуждаваме. Аз съм от онзи тип ужасни читатели, които като хванат книгата, не я пускат, докато не я прочетат или докато до такава степен не им се доспи, че да не мога да възприемам повече. Или докато се отегча до степен просто да загубя интерес. Случвало ми се е да не спя по цели нощи, само и само да допрочета нещо, което ме е "зарибило".

Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?
A: Мога, макар че често по-късно се връщам - ако все пак виждам, че зад очевидните недостатъци в изказа или стила се крие някакво реално съдържание. Някои книги така съм ги чел на големи паузи, с по няколко изоставяния, пък накрая ми станаха особено любими. Класически образец е "Майсторът и Маргарита", която май съм я захвърлял три или четири пъти, но като я дочетох, изведнъж ми се прииска още веднъж да я изчета цялата.

Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?
A: Понякога, макар че общо взето е рядко. Пък и грамотните книги поне преди имаха приятния навик да изнасят смятаните за непознати думи с бележка под черта... Като се замисля, това май е имало особено голяма роля за общата ми култура сега.

Q: Какво четеш в момента?
A: Единият от томовете на Джордж Мартин от серията "Песен за огън и лед". Понеже лесно ме отегчава, го разнообразявам с "Ако в зимна нощ някой пътник" на Калвино. Всъщност и двете са ми сравнително скучни, но някак си още не мога да се навия да ги зарежа.

Q: Коя е последната книга, която си купи?
A: Сборник с произведения на Уилям Голдинг, който се оказа после, че вече имам.

Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
A: Както вероятно вече поясних по-горе, ако ми доскучее нещо, гледам да си отдъхвам от него с друго. Пък и примерно не виждам нищо чудно в това да комбинирам едно научно с едно художествено, внася приятно разнообразие :)

Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?
A: Да, вкъщи, в леглото, по възможност на здрачаване, макар че чета навсякъде, стига да имам време и да не съм зает с друго.

Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
A: Все ми е едно - макар че досега май не съм попадал на читава сериозна поредица, някак си прекалено база за сравнение има между отделните книги от серията; но пък имам кофти навика да подкарам наред някой писател и да не го пусна, докато не открия всичко негово - и после да си кажа "егати, как е възможно да съм толкова смотан, всъщност по-голямата част от книгите му са еднообразни" :)

Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
A: Чак на всички не. Имам си един определен кръг от автори, които харесвам - и които смятам, че никому не би навредило да ги изчете, но чак на всички е прекалена генерализация. Пък и малко от приятелите ми се вслушват в моите препоръки, а и не са чак толкова книжни плъхове ;)

Q: Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
A: По автор, обикновено. Макар че, като се замисля, от толкова отдавна чета основно в електронен вид, че просто не си и представям друго организиране, освен в папки с името на автора.

Нямам идея кой вече е отговарял на тази щафета, така че ще карам наслуки. Бих се радвал на отговор как четат Лидия (да се възползвам от случая да й честитя!), Гери, Ива и Марио. Ако обаче нямате време, не ви се занимава да пишете, или просто точно това не ви се споделя, естествено, няма да се разсърдя.

събота, юни 05, 2010

Хаос


Взаимоотношенията са като шах - непредвидимите ходове водят до неочаквани резултати
Ето ви един странен парадокс.

Общувайки с околните и в стремежа максимално да спечелите доброто им предразположение, се стараем да се държим подчертано открито, логично, без да допускаме двусмисленост на тълкуване на поведението, и неясноти в мотивацията. Видите ли, толкова съм открит - нищо не съм замислил (особено пък нередно). Разумно. Но също толкова често този метод просто не дава желаните ефекти (по най-различни причини, но въпреки това не можем да отричаме очевидното). Пък и плюс това става невероятно скучно - предсказуемост… за всички участващи в упражнението страни. Пък и това е прекрасна територия за манипулатори от всякакъв род (все едно всеки път да ограбваш един и същи влак, вървящ по един и същ път, по едно и също разписание).

Добавете малко хаос в живота си.

Просто постъпка, която излиза извън присъщата ви и определящата ви като човек причинно-следствена връзка. Въпросът не е да изпадате в театралност и епатаж - за проявата на въпросния парадокс това въобще не е наложително. Просто бъдете нелогични, това е напълно достатъчно. Обмислете различните варианти за действие, хвърлете заровете и изпълнете това, което се падне. Бих го нарекъл Случайност в чистия й вид.

Удивлението е първата реакция. След това хората започват да се определят по отношение на вас. Отхвърляме тези, на които им е все тая. Останалите могат да ви помолят да обясните мотивацията си, докато други просто ще изразят емоциите си в най-различни вариации.
Ще се "отлюспят" сами по себе си вампирите и манипулаторите. Има и по-спокойни, и по-предсказуеми жертви.
Спокойно ще приемат събитията хората, които ви приемат именно такъв, какъвто сте. Ако вие спокойно приемате тази си постъпка, те също ще я приемат. Но такива хора са изключително малцинство, пазете ги като зеницата на окото си. Те не само са наистина близките ви хора, но освен другото са и мъдреци.

Не обяснявайте нищо никому…

Ще ви счетат за личност, макар и странна, но по-задълбочена, отколкото сте всъщност. На хората е присъщо при неяснота на мотивацията да приписват на човека "задълбоченост". Видите ли, той изглежда го е направил заради някакви съображения, които засега не е възможно да разберем - защото не ни достигат сили и способности за това.

Както и преди нищо никому не обяснявайте, и тогава…

На някои ще им избият бушоните. Те ще налетят, ще изискват обяснения, все едно вашата постъпка ги засяга лично.

Запазете спокойствие и се запасете с пуканки.

Много от хората, не-успокоили се с течение на времето, сами ще измислят удобно за тях обяснение на вашата постъпка, като се изявят като своеобразен адвокат на дявола пред самите себе си. Неразбираемото и неприемливото за тях действие руши картината на тяхното възприятие - а те не могат да допуснат подобно нещо. Те са готови на всичко, само и само да запазят неприкосновена матрицата на възприятията си. Защото те живеят с тази матрица, а далеч не с реалните възприятия за света (в това число и с реалните възприятия за вас). Вие в техния свят не съществувате! Съществува тяхното възприятие на вас в собствената им матрица - и вие сте длъжни да съответствате на този създаден от тях образ.

Не е нужно да обяснявате, да се опитвате да променяте тези хора, да ги успокоявате.

Порадвахте ли се на парадокса? А сега продължавайте да се наслаждавате на живота си.

Както обикновено, поуки в края няма да има.

понеделник, май 24, 2010

Любов на границата на омразата

Photo © Kumimonster

"Полудявам. Побеснявам. Не издържам!", - оплаква се приятел. "Не разбирам, какво ми става - като че ли нищо не ми е направила. Не ме е обидила. Не ме е измамила. Даже не се е променила! Но всичко, което преди се приемаше спокойно и даже ми харесваше, сега предизвиква бяс. Начинът, по който тя ходи. Начинът, по който сяда. Изборът на сериали, на предавания по телевизията, на сайтове в Интернет. Какъв става гласът й, когато ме вика да дойда в леглото… Господи, непоносимо е! Това ли е краят?"

"Не, приятел, не е краят," – успокоявам го аз. Когато има поне някакво чувство, това не е краят. Дори ако това чувство в момента е омраза, и ти се иска да убиеш, да бутнеш камък през прозореца, да обършеш шамар, да наречеш с всички гадни думи, които успееш да си спомниш. Ако има желание, свързано с нея, това е желание, свързващо вас. От любовта до омразата има само една крачка - но само две стигат, за да се върнеш обратно. В сърцевината на омразата е просто обидата, дори ако тя нищо не е направила. И особено ако нищо не е направила. Защото преди правеше. Сега какво - привикнала е? Разлюбила те е? Намерила си е някой друг? Къде е нажеженият от страст въздух? Къде са мегабайтите нежност, от пискането на които се пробуждаш нощем и размишляваш в мрака - дали да натиснеш "Reply" веднага, или да поотложиш, да поизмъчиш другия? Защото в края на краищата още спиш… А сега спите заедно, и отдавна сте открили удобната поза, за да хъркате сладко в унисон, и всички други, по-чувствени пози, които, наистина, вече са научени наизуст и осезаемо са се протрили по краищата. И ти определено знаеш как тя ходи, как сяда - и какви сайтове посещава. И понякога това така те вбесява! Защо тя не прави това, което ти искаш, а просто си сяда, все едно не е станало нищо? Е да, ама ти не си й казал. И какво от това, за толкова време би трябвало да се е научила да чете мислите ми!

Веднъж започва война – или неведнъж. Или от време на време – както ти провърви. И тогава в действие се пускат болезнени удари и забранени думи. И тази весела словесна престрелка (язвителна, естествено, защото и двамата сте така остро-умни), която някога е предизвиквала умиление - всички тези подкачания, игриви захапвания и удари на шега се превръщат в истинско сражение, с истинска кръв и рани, защото кой знае по-добре най-точните, най-болезнени места, ако не най-близкият ти човек? И няма скафандър, ризница, бронежилетка, в която би могло да се скриеш, защото сте голи един до друг, защото насипите и рововете, ако ги построите, няма да ви спасят, а само ще ви откъснат един от друг. А вие не искате това, нали?

Ако се замислиш – не в разпалеността на борбата, поемайки си дъх след поредния скандал, а след няколко часа, когато се успокои кръвта и само драскотините те понаболяват, напомняйки ти колко бодлива може да бъде изглеждащата опитомена роза – ако се замислиш добре: искаш ли сега да се окажеш далеч, от другата страна, така че никога?.. И разбираш, че ако я пропъдиш сега, ще се побъркаш от вина и съжаление. Вероятно към себе си. Или може би към нея. Защото какво ще прави тя без теб? А ти?.. И в главата ти започват да се появяват най-милите, най-трогателни спомени, и въобще не бива да си позволяваш да отваряш папката със снимките, защото тогава със сигурност ще те избият сълзи, въпреки че си мъж… И в този момент осъзнаваш защо понякога в разгара на караницата ръцете, вкопчили се в косите й, се плъзват надолу… и още по-надолу… и това вече е друго сражение – макар и със същата страст, макар отново да се въргаляте вкопчени, помитайки на пода дискове, бутилки, чаши с недопито кафе, и така скъпата ти ваза… Но ръцете вече не отблъскват другия, а го притискат…

И повече не ти се иска да се ядосваш, да се цупиш, да мразиш - и се надяваш, че тя ще разбере това по погледа ти – ако естествено ти стигне упорството да не се приближиш първи, за да прегърнеш и да кажеш: "Хайде повече да не… Защото все пак ние… Ние…"

"Ние" - ето това е най-главното. Ако има желание, свързано с нея, това е желание, свързващо вас. Дори ако това желание е да убиеш. В края на краищата, тази дума има твърде много общи букви с "любиш", не смяташ ли?

неделя, май 23, 2010

Ако ми оставаха месеци

Не, не съм забравил за предишните щафети. Макар че все така продължавам да ги отлагам, просто защото напоследък ама хич не ми се пише - освен съвсем лични неща. Но когато ме попитат какво бих направил, ако науча, че ми остават няколко месеца живот... с типичното ми черногледство, просто грейвам - и не мога да устоя.


И тъй... приемаме, че цъфва вестта колко ми остава. Веднъж вече бях на ръба след една такава вест, която обаче се оказа лекарска грешка, така че чувството ми е добре познато. Също така приемаме, че нещата са на етапа, в който вече няма какво да се направи. Защото честно казано, още си мисля, че ми е рано да мра, но...

Дали ще променя нещо в битието си? Да, определено. Не казвам, че изведнъж ще се завтека ударно да си изпълнявам мечтите - те в повечето случаи са простички и реализацията им зависи от други хора :) Но ще се постарая да оставя нещо след себе си, съзнавайки, че времето ми е преброено - ако има начин, бих написал книга за това време, бих се опитал да убедя жената на живота ми да ми роди дете (все пак, колкото и да е егоистично, искам частица от мен да продължи да живее и след мен), и бих се постарал да направя в оставащото време щастливи хората, които са ми скъпи.

Дали ще кажа някому? Надали, освен на човека, с който бих делил дните и нощите си, защото не искам да му дойде отнемайкъде, когато... ясно какво. И защото бих искал да му дам свободата, ако не желае да остава до мен в последните ми дни, да поеме накъдето сметне за добре. Въпреки че дори и да си тръгне, ще се постарая да направя каквото е по силите ми за щастието му - и когато мен няма да ме има.

Бих потърсил хората, на които някога съм причинил зло - съзнателно или несъзнателно. Не за да измивам съвестта си, но поне за да се опитам - ако имам как - да изкупя вината си пред тях. Да, не са един и двама.

Бих се срещнал с баща си, без лоши чувства - просто за да знам за себе си, че съм провел един разговор, отлаган от поне 20 години. Може би безсмислен, но все пак...

Бих се разходил край морето... и бих погледал вълните. И бих изпил бутилка вино на пясъка по залез - сам или с единствения човек, който има значение за мен.

Бих се погрижил да намеря някой, който би се грижил за скъпата ми Ромина - едно от най-верните и обичливи същества, които съм познавал.

Бих посетил гроба на майка си и баба си и бих казал, без никой да ме чуе, няколко думи - не знам какви точно, но със сигурност бих имал потребността да го сторя.

И накрая - вероятно бих седнал на прозореца и бих зачакал мига. Мига, в който се надявам тихо да угасна, направил каквото съм могъл за тези, на които държа.

Колебая се на кого на свой ред да стоваря мъчителния размисъл какво би направил в последните си дни. Не за друго, а защото... може би заради особеното ми настроение, имам доста ясната представа, че подобни размисли не са сред най-приятните. Все пак... Светле, окажи ми честта, моля те. Кой знае защо ми се струва, че на тази тема можеш да кажеш много. Ако имат желание, бих се радвал също така да чуя какво ще споделят по въпроса Събина, Хриси и Венци. Макар че не искам да задължавам никого - ако поканените нямат желание, няма проблем; ако пък други ги вълнува проблематиката, смятайте се за поканени.

четвъртък, май 20, 2010

Танц


… А нощем той я учеше да ходи.

- Хайде, давай, не е сложно! – Той протегна към нея двете си ръце.
- Страх ме е! Още никога не съм ходила!
- Не се притеснявай, скоро ще танцуваш! Искаш ли да се приближа и да те държа?
- Давай. Ама няма ли да ти е тежко?
- Не, разбира се, какво говориш! – Той се приближи повече, но не я взе на ръце, а държеше ръцете си около раменете й, за да може всяка крачка, която тя прави, да бъде сякаш под негова защита.

Беше я страх. Много. Даже затвори очи. После, обаче, отново ги отвори - и тръгна. Внимателно, крачка подир крачка. Той беше прав. Скоро й хареса. Крачките й бяха все още скромни, малко смешни, ту забравяше да огъне колене, ту неправилно преместваше крака - но той търпеливо чакаше, протягаше ръка и я придържаше за талията, когато тя се препъваше. И не се смееше като останалите, когато тя размахваше ръце, опитвайки се да запази равновесие.

И той наистина беше прав. Скоро тя вече танцуваше.

Останалите, присмивайки им се, питаха: защо им е потребно? Така или иначе никой никога нямаше да ги види, пък и за какво е нужно? Не е тяхна работа да ходят, да танцуват, а и заедно едва ли ще бъдат още дълго. Пък и тя ще го забрави.

Тя беше прекрасна, невероятно красива кукла. И всички те не бяха прави, защото тя така и не забрави дървения манекен без лице, просто манекен, върху който премерваха куклените дрехи, когато я бяха шили, този, който я научи да ходи и да танцува.

Който й даде това, което никой друг не беше поискал да й даде. Ръката си, защитата си, нови знания - вярата си в това, че тя може да върви.

Играчките в работилницата продължаваха да се смеят на стария манекен. Те не разбираха за какво му е нужно това? Да учи да ходи и да танцува една кукла, която утре вероятно ще я купи или отнесе новият й собственик? И защо въобще й е на куклата да ходи - толкова добре си е да си седиш на рафта, или на масата… Но всяка нощ той упорито скачаше от масата и я учеше да прави нови стъпки.

Струваше му се, че така ще е по-добре. Че тази кукла трябва да умее да върви, да танцува, да подскача - и че най-важното е в този момент да не я притискаш, а да й помагаш и да вярваш в нея.

Така той правеше света малко по-добър.

Трябва да признаем, че се получаваше много добре. И споменът за него не избледняваше… и тя се усмихваше нощем, танцувайки.